Загрижеността на историка
Текстът е препубликуван от.
" Историята. Другият взор. Текстове от разнообразни години " от Николай Поппетров
издателство " Гутенберг ", 2022
Един часовник на Салвадор Дали (те са разтичащи се, нали знаете?) е прострян връз една чепарка (значи раздвоена пръчка, с такива от време на време дирят вода) и долната му страна се стича като желе - а-ха да се изхлузи и да се размаже по пръстта. Пръчката въпреки всичко го държи, не му дава да се разкапе изцяло; художникът Борислав Ив. Кьосев е уловил прелестно същността (есенцията) на книгата на Николай Поппетров " Историята: другият взор. Текстове от разнообразни години " ; заимстван е обликът от скулптурата " Времето " на каталунския художник, чиято имитация е издигната и като паметник в град Андора ла Веля, столицата на дребната държавица Андора.
Образът на течащия часовник и разклонената чепарка ни отпраща към разбирането, че иде тирада за книга, която си дава сметка за неустойчивостта и склонността към размиване и противоречивост при тълкуването на историческите обстоятелства - от една страна, от друга - загрижеността ѝ тази привичка на историята да не се трансформира в нейна съществена същност; в това, което я дефинира и по този метод да я лиши от всякаква опция да показва постоянна истина.
Историята. Другият погледС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
За Николай Поппетров историята не трябва да има восъчен нос, назад - тя би трябвало да е пиедестал, върху който да не ни е боязън да стъпим и който да вдъхва на нас, днешните хора, чувството за издръжливост и твърдина. Не бива също и да е консервативен мит, увенчаван със тон на сирени и обети за честност за три минути, след което всичко си продължава както досега - ежедневно и дребнаво. Оттук в действителност и горчивата записка, сложена в скоби: " малко са историците, които съчетават строгата меродавност с езиковото майсторство " " Другият взор " желае и упорства да поправи този минус.
И го прави в няколко направления: 1) длъжността на историка, неговите отговорности и призвания ( " Историкът и историята " ); 2) слагане под въпрос на реконструктивистката химера, съвсем по токвилски ( " Авторитарната ера " ); 3) поместеността на българите в очите на другия и поместеността на другите в очите на българина ( " България и другите " ); 4) колебливостта на/за описа за тоталитарното време ( " Комунистическа България " ); 5) сложността на взаимоотношението и взаимовлиянието сред просвета и политика ( " Културна политика " ).
Мащабни инициативи, с приносни значимости, въпреки Николай Поппетров да скромничи: " Изданието е самобитна Opera minora ", тоест дребна част е от един по-голям и по-цялостен корпус текстове, които, по думите му, " показват визията за историята като мит, памет, илюзия (и грешките на историографията), като мозайка от взаимосвързани събития, прояви, феномени, процеси и персони " (7). Историята, т.е., забелязана апатично, не апологетично...
В този проспект към историята изключително място заема главоболието към задачата на историка, към това по какъв начин той да не бъде нито подвеждащ, нито подвеждан. Именно главоболие: Николай Поппетров си дава сметка за историята като най-уязвимата за злоупотреби научна дисциплинираност, предизвестява: " Идеологическият диктат е най-фаталното събитие за историческата просвета " . Наистина: когато в науката се намеси идеологията, се стига до лисенковщина - това в биологията, николаймарщина - това в езикознанието, сталинщина - този граблив паразит точно в историята (помните " Краткият курс ", нали?), дугинщина - във философията Събраните публикации и студии във внушителния том " Историята: другият взор " защищават таман от това, от намесата на други ползи - с изключение на научните, в правенето на науката история. Всъщност то по тази причина и погледът е различен - различен на всеки опит историята да се митологизира, национализира, експроприира, сакрализира, фаворизира, профанира, вулгаризира, масовизира, идеологизира и партизира; историята е същинска единствено и само тогава, когато не се поддава на тези многочислени изкушения.
Затова и първият текст в този толкоз значим и нужен алманах е публикацията " Историкът като непрокопсаник - негодният като историк ". Николай Поппетров напомня популярното изречение на Джордж Сантаяна: " Който не помни предишното, е наказан да го повтаря " (прочее, той обича този прийом, епиграфа), с цел да продължи и самичък съвсем сентенциозно по-късно: " Може да се каже, че българинът и историята му са в непрекъсната релация и фамилиарност. Но тъй като водещ е българинът, а не историята, от обстановката не следва утешаващ извод ".
Статията е оповестена през далечната 1997 година в списанието " Демократически обзор ", за жал обаче, продължава да е настояща и през днешния ден, 26 години по-късно, повече от четвърт век. Двамата нейни герои псевдо-историци, негодният и негодникът , еднообразно вредят на сериозното историческо познание, еднообразно го извращават и дискредитират. Първият, негодният, в няколко направления: догматичност, слепота за истината, настойчиво пробутване на идеологеми, отказване на престижите, спекулиране със сакрални тематики и митоподобни структури, нахално незапознат е и не се свени от фалшификации, в случай че те са фешън и в " духа на времето ".
Спрямо него Николай Поппетров намира за извънредно точни думите на Владимир Василев: " Последователността е похвална упоритост на учения, само че когато се опира на действителните обстоятелства и не ги изнасилва ". С други думи, негодният трансформира науката история в слугиня на актуалността, без по този метод да способства ни на йота за одобряването и укрепването на истината. За него тя е непотребна...
Негодникът като историк е не по-малко одиозна фигура , въпреки и не чак толкоз фрапираща. Неговият кусур е не в знанието, а в държанието: мълчи, когато " в медиите се правят покушения против обстоятелствата ", не реагира на " нескопосни " записки, не " дава отпор на очевидни фалшификации ", употребява негодни справочници, трае си, когато се " профанират " изворите, склонен е да се основават лъжекумири, както и да се преиначава историята... Всъщност негодникът дезертира от ролята и длъжността си на академик - академик, предназначен не да се снишава, а да поправя и разобличава, когато е належащо. А в последно време наподобява все по-необходимо... Нататък книгата на Николай Поппетров е пример какъв би трябвало да бъде историкът, когато не е неспособен и когато не е непрокопсаник. Скрупульозен разбор, тъкмо и деликатно разчитане на изворите, боравене не с вторична, а с първична информация, сверяване и сравняване на документи, свидетелства, разкази от първо лице. Студии като " Образът на цар Борис III в дневния ред на българското общество ", " Контекст и аргументи за ориста на евреите в българските земи през 1941-1944 г ", " Слушай ме в този момент добре! ". Устният роман от тоталитарното време " са пример за това по какъв начин би трябвало да се изследва предишното. Загрижеността на историка Николай Поппетров за историята не е единствено теоретична, тя е и практическа.
Каквато, впрочем, би трябвало да бъде всяка една същинска угриженост...
" Историята. Другият взор. Текстове от разнообразни години " от Николай Поппетров
издателство " Гутенберг ", 2022
Един часовник на Салвадор Дали (те са разтичащи се, нали знаете?) е прострян връз една чепарка (значи раздвоена пръчка, с такива от време на време дирят вода) и долната му страна се стича като желе - а-ха да се изхлузи и да се размаже по пръстта. Пръчката въпреки всичко го държи, не му дава да се разкапе изцяло; художникът Борислав Ив. Кьосев е уловил прелестно същността (есенцията) на книгата на Николай Поппетров " Историята: другият взор. Текстове от разнообразни години " ; заимстван е обликът от скулптурата " Времето " на каталунския художник, чиято имитация е издигната и като паметник в град Андора ла Веля, столицата на дребната държавица Андора.
Образът на течащия часовник и разклонената чепарка ни отпраща към разбирането, че иде тирада за книга, която си дава сметка за неустойчивостта и склонността към размиване и противоречивост при тълкуването на историческите обстоятелства - от една страна, от друга - загрижеността ѝ тази привичка на историята да не се трансформира в нейна съществена същност; в това, което я дефинира и по този метод да я лиши от всякаква опция да показва постоянна истина.
За Николай Поппетров историята не трябва да има восъчен нос, назад - тя би трябвало да е пиедестал, върху който да не ни е боязън да стъпим и който да вдъхва на нас, днешните хора, чувството за издръжливост и твърдина. Не бива също и да е консервативен мит, увенчаван със тон на сирени и обети за честност за три минути, след което всичко си продължава както досега - ежедневно и дребнаво. Оттук в действителност и горчивата записка, сложена в скоби: " малко са историците, които съчетават строгата меродавност с езиковото майсторство " " Другият взор " желае и упорства да поправи този минус.
И го прави в няколко направления: 1) длъжността на историка, неговите отговорности и призвания ( " Историкът и историята " ); 2) слагане под въпрос на реконструктивистката химера, съвсем по токвилски ( " Авторитарната ера " ); 3) поместеността на българите в очите на другия и поместеността на другите в очите на българина ( " България и другите " ); 4) колебливостта на/за описа за тоталитарното време ( " Комунистическа България " ); 5) сложността на взаимоотношението и взаимовлиянието сред просвета и политика ( " Културна политика " ).
Мащабни инициативи, с приносни значимости, въпреки Николай Поппетров да скромничи: " Изданието е самобитна Opera minora ", тоест дребна част е от един по-голям и по-цялостен корпус текстове, които, по думите му, " показват визията за историята като мит, памет, илюзия (и грешките на историографията), като мозайка от взаимосвързани събития, прояви, феномени, процеси и персони " (7). Историята, т.е., забелязана апатично, не апологетично...
В този проспект към историята изключително място заема главоболието към задачата на историка, към това по какъв начин той да не бъде нито подвеждащ, нито подвеждан. Именно главоболие: Николай Поппетров си дава сметка за историята като най-уязвимата за злоупотреби научна дисциплинираност, предизвестява: " Идеологическият диктат е най-фаталното събитие за историческата просвета " . Наистина: когато в науката се намеси идеологията, се стига до лисенковщина - това в биологията, николаймарщина - това в езикознанието, сталинщина - този граблив паразит точно в историята (помните " Краткият курс ", нали?), дугинщина - във философията Събраните публикации и студии във внушителния том " Историята: другият взор " защищават таман от това, от намесата на други ползи - с изключение на научните, в правенето на науката история. Всъщност то по тази причина и погледът е различен - различен на всеки опит историята да се митологизира, национализира, експроприира, сакрализира, фаворизира, профанира, вулгаризира, масовизира, идеологизира и партизира; историята е същинска единствено и само тогава, когато не се поддава на тези многочислени изкушения.
Затова и първият текст в този толкоз значим и нужен алманах е публикацията " Историкът като непрокопсаник - негодният като историк ". Николай Поппетров напомня популярното изречение на Джордж Сантаяна: " Който не помни предишното, е наказан да го повтаря " (прочее, той обича този прийом, епиграфа), с цел да продължи и самичък съвсем сентенциозно по-късно: " Може да се каже, че българинът и историята му са в непрекъсната релация и фамилиарност. Но тъй като водещ е българинът, а не историята, от обстановката не следва утешаващ извод ".
Статията е оповестена през далечната 1997 година в списанието " Демократически обзор ", за жал обаче, продължава да е настояща и през днешния ден, 26 години по-късно, повече от четвърт век. Двамата нейни герои псевдо-историци, негодният и негодникът , еднообразно вредят на сериозното историческо познание, еднообразно го извращават и дискредитират. Първият, негодният, в няколко направления: догматичност, слепота за истината, настойчиво пробутване на идеологеми, отказване на престижите, спекулиране със сакрални тематики и митоподобни структури, нахално незапознат е и не се свени от фалшификации, в случай че те са фешън и в " духа на времето ".
Спрямо него Николай Поппетров намира за извънредно точни думите на Владимир Василев: " Последователността е похвална упоритост на учения, само че когато се опира на действителните обстоятелства и не ги изнасилва ". С други думи, негодният трансформира науката история в слугиня на актуалността, без по този метод да способства ни на йота за одобряването и укрепването на истината. За него тя е непотребна...
Негодникът като историк е не по-малко одиозна фигура , въпреки и не чак толкоз фрапираща. Неговият кусур е не в знанието, а в държанието: мълчи, когато " в медиите се правят покушения против обстоятелствата ", не реагира на " нескопосни " записки, не " дава отпор на очевидни фалшификации ", употребява негодни справочници, трае си, когато се " профанират " изворите, склонен е да се основават лъжекумири, както и да се преиначава историята... Всъщност негодникът дезертира от ролята и длъжността си на академик - академик, предназначен не да се снишава, а да поправя и разобличава, когато е належащо. А в последно време наподобява все по-необходимо... Нататък книгата на Николай Поппетров е пример какъв би трябвало да бъде историкът, когато не е неспособен и когато не е непрокопсаник. Скрупульозен разбор, тъкмо и деликатно разчитане на изворите, боравене не с вторична, а с първична информация, сверяване и сравняване на документи, свидетелства, разкази от първо лице. Студии като " Образът на цар Борис III в дневния ред на българското общество ", " Контекст и аргументи за ориста на евреите в българските земи през 1941-1944 г ", " Слушай ме в този момент добре! ". Устният роман от тоталитарното време " са пример за това по какъв начин би трябвало да се изследва предишното. Загрижеността на историка Николай Поппетров за историята не е единствено теоретична, тя е и практическа.
Каквато, впрочем, би трябвало да бъде всяка една същинска угриженост...
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ