"Черен Петър" с Манолова и Фандъкова
Текстът е препечатан от " Дойче веле ".
Йорданка Фандъкова против Мая Манолова. Едва ли до момента по избори е имало толкоз персонално закрепен дуел като техния. Двубой, изчистен от непотребни елементи. С релативно равни шансове за победа. Двете кандидатки за кметския пост в София застанаха една против друга с поддръжката на твърдите ядра на двете водещи политически сили. Предварително беше ясно, че те ще стигнат до балотаж, където ще се борят за гласовете на трета политическа мощ - така наречен градска десница, която има неотслабващо въздействие в столицата и продължава да поддържа репутацията ѝ на " наследник град ". Проблемът беше, че и на двете претендентки им липсваше политически капацитет да привлекат тези гласове. Манолова – поради обвързаността си с Българска социалистическа партия, която е историческият конкурент на демократичната общественост в страната. Фандъкова – поради демонстративното отвращение на десницата да има нещо общо с ГЕРБ след тежките имиджови провали от коалирането с него. Така че играта по насила трябваше да стане друга – на " Черен Петър ", където не е значимо какви карти имаш, а дали ще успееш да пробуташ на съперника губещата.
Първата губеща карта
Първата губеща карта, от която на кандидатките им беше най-необходимо, само че и най-трудно да се отърват, е тази на статуквото. Фандъкова го въплъщаваше по наложителност – от 10 години тя ръководи града като част от партия, която също от 10 години ръководи страната. Онова, което тя направи, с цел да се освободи от този " Черен Петър ", бе да обещае промени за идващия мандат в екипа си и в стила си на ръководство, вследствие на научените уроци от личните ѝ неточности. Ходът ѝ не беше кой знае какъв брой мощен, само че като че ли единственият вероятен в нейното състояние.
Логично, точно тук Манолова виждаше своята непреодолима преднина. И трансформира " смяна " (заедно с " жители " ) освен в най-често употребяваната дума в изказванията си, само че и в знаме, под което да събере недоволните от " всяка възраст, класа, пол, занимание " и измежду тях наложително градската десница. За да стане това, тя разшири мащабите на смяната надалеч отвън границите на локалната власт - изобщо до властта в страната и оттук насетне нейният конкурент към този момент не беше Фандъкова, а Бойко Борисов. Това обаче я изправи пред политическия въпрос – каква тъкмо смяна предлага. Манолова обаче нямаше отговор. В нейната реторика смяната се изчерпваше със самата смяна. На част от десните, които гласоподаваха за нея на балотажа, сходна " идеология " им беше задоволителна, тъй като лекуваше, въпреки и палеативно, крайната им изнервеност от Борисов и ГЕРБ на върха на страната. Но другата част - тези, които не гласоподаваха или пък поддържаха Фандъкова, очевидно имаха по-големи искания към идентификацията на политическото водачество и не бяха подготвени да се борят със статуквото в интерес на незнайно КОЙ.
Показателно е, че Манолова получи по-голяма поддръжка от гласувалите на първия тур за Бонев (който също като нея е политическо НЛО), в сравнение с от тези, дали своят вот за Игнатов (издигнат от систематичен политически играч). Като прибавим и честото припомняне на генеалогичната съгласуваност със статуквото на самата Манолова, излиза наяве за какво и на нея не ѝ беше елементарно да се отърве от този Черен Петър.
Резултатът от изборите сподели още, че демократичната общественост като цяло, без да се заиграва с Манолова, а със себе си, имаше електоралната мощност да победи ГЕРБ в София, само че не съумя, поради политическата нервност на част от членовете ѝ това да стане непременно, незабавно и изобщо.
Втората губеща карта
Втората губеща карта беше алената. Колкото и да се скандира " Няма към този момент ляво, няма към този момент дясно ", за софийската десница антикомунизмът продължава да е мотив. Тук назад – Фандъкова имаше естествена преднина, доколкото ГЕРБ се декларира като център-дясно на локална почва и членува в такова европейско семейство, до момента в който Манолова нямаше по какъв начин поради потребностите на акцията си да престане да бъде Българска социалистическа партия воин. Заради аления " Черен Петър " ѝ се наложи да направи рисково салто под купола на политическия цирк - хем да се държи като че ли за нея Българска социалистическа партия е партия като всяка друга (дори услужливо се заприказва, че Нинова е срещу кандидатурата ѝ), хем до 100 % да усвои гласовете на социалистите.
В последна сметка и двете кандидатки избраха да се пазят от опълчването сред лявото и дясното на тематика " комунизъм ", тъй че по отношение на десния гласоподавател въздействие можеха да окажат единствено рамковите партийни ориентации, които във всички случаи бяха в интерес на Фандъкова.
Третата губеща карта
Третата губеща карта беше прокурорът. Спрямо него и двете претендентки бяха повече от внимателни. Едва дни преди балотажа Манолова се реши на конференция да поддържа митингите против избора на Гешев (въпреки че другояче тя беше дежурен участник в какви ли не други протести). Така че това прозвуча като молба за състрадание към градската десница. Фандъкова не направи и толкоз - тя обаче разчиташе на партийния си водач Бойко Борисов, който опита да трансферира " Черния Петър " на президента (а той да му го върне). Тази карта беше най-силният коз за десните, само че остана съвсем неизиграна. Ако Манолова през цялото време беше отишла на Орлов мост, нищо чудно да беше спечелила изборите. Ако Фандъкова пък беше подкрепила митингите против Гешев, изборът ѝ щеше да е надалеч по-сигурен.
Четвъртата губеща карта
Четвъртата губеща карта е провинциализмът. Той наподобява прекомерно периферен мотив на фона на опънатите политически нерви на градската десница, само че таман на нея няма по какъв начин градското лъчение да не ѝ въздейства, даже да е подсъзнателно. По тази линия " Черният Петър " остана в Манолова, тъй като резервира провинциалния си образ не в географския, а в културен смисъл. Фиксирана напълно " против ", тя не се концентрира над нищо позитивно в столичния живот, нито се включи в някоя от традициите му, които за доста от десните са въпрос на родова памет и самостоятелна еднаквост. Не спираше да приказва за жители, само че с интонацията на свада сред съседи през стобора. А до момента в който Фандъкова се идентифицираше с града, тонът ѝ беше обран и безропотен, подсещаше, че когато предизборната шумотевица свърши, отново ще се чува звън на трамваи.
Очакванията, че тази акция може да употребява протестния избор на столичани, с цел да се трансформира в историческа атака против ръководещите, както в Унгария или Полша, не се потвърдиха. Защото там конфликтът е по оста консервативно-либерално, а в България липсва идейна изразителност на позициите и от двете страни.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Местни избори 2019 (454)
Йорданка Фандъкова против Мая Манолова. Едва ли до момента по избори е имало толкоз персонално закрепен дуел като техния. Двубой, изчистен от непотребни елементи. С релативно равни шансове за победа. Двете кандидатки за кметския пост в София застанаха една против друга с поддръжката на твърдите ядра на двете водещи политически сили. Предварително беше ясно, че те ще стигнат до балотаж, където ще се борят за гласовете на трета политическа мощ - така наречен градска десница, която има неотслабващо въздействие в столицата и продължава да поддържа репутацията ѝ на " наследник град ". Проблемът беше, че и на двете претендентки им липсваше политически капацитет да привлекат тези гласове. Манолова – поради обвързаността си с Българска социалистическа партия, която е историческият конкурент на демократичната общественост в страната. Фандъкова – поради демонстративното отвращение на десницата да има нещо общо с ГЕРБ след тежките имиджови провали от коалирането с него. Така че играта по насила трябваше да стане друга – на " Черен Петър ", където не е значимо какви карти имаш, а дали ще успееш да пробуташ на съперника губещата.
Първата губеща карта
Първата губеща карта, от която на кандидатките им беше най-необходимо, само че и най-трудно да се отърват, е тази на статуквото. Фандъкова го въплъщаваше по наложителност – от 10 години тя ръководи града като част от партия, която също от 10 години ръководи страната. Онова, което тя направи, с цел да се освободи от този " Черен Петър ", бе да обещае промени за идващия мандат в екипа си и в стила си на ръководство, вследствие на научените уроци от личните ѝ неточности. Ходът ѝ не беше кой знае какъв брой мощен, само че като че ли единственият вероятен в нейното състояние.
Логично, точно тук Манолова виждаше своята непреодолима преднина. И трансформира " смяна " (заедно с " жители " ) освен в най-често употребяваната дума в изказванията си, само че и в знаме, под което да събере недоволните от " всяка възраст, класа, пол, занимание " и измежду тях наложително градската десница. За да стане това, тя разшири мащабите на смяната надалеч отвън границите на локалната власт - изобщо до властта в страната и оттук насетне нейният конкурент към този момент не беше Фандъкова, а Бойко Борисов. Това обаче я изправи пред политическия въпрос – каква тъкмо смяна предлага. Манолова обаче нямаше отговор. В нейната реторика смяната се изчерпваше със самата смяна. На част от десните, които гласоподаваха за нея на балотажа, сходна " идеология " им беше задоволителна, тъй като лекуваше, въпреки и палеативно, крайната им изнервеност от Борисов и ГЕРБ на върха на страната. Но другата част - тези, които не гласоподаваха или пък поддържаха Фандъкова, очевидно имаха по-големи искания към идентификацията на политическото водачество и не бяха подготвени да се борят със статуквото в интерес на незнайно КОЙ.
Показателно е, че Манолова получи по-голяма поддръжка от гласувалите на първия тур за Бонев (който също като нея е политическо НЛО), в сравнение с от тези, дали своят вот за Игнатов (издигнат от систематичен политически играч). Като прибавим и честото припомняне на генеалогичната съгласуваност със статуквото на самата Манолова, излиза наяве за какво и на нея не ѝ беше елементарно да се отърве от този Черен Петър.
Резултатът от изборите сподели още, че демократичната общественост като цяло, без да се заиграва с Манолова, а със себе си, имаше електоралната мощност да победи ГЕРБ в София, само че не съумя, поради политическата нервност на част от членовете ѝ това да стане непременно, незабавно и изобщо.
Втората губеща карта
Втората губеща карта беше алената. Колкото и да се скандира " Няма към този момент ляво, няма към този момент дясно ", за софийската десница антикомунизмът продължава да е мотив. Тук назад – Фандъкова имаше естествена преднина, доколкото ГЕРБ се декларира като център-дясно на локална почва и членува в такова европейско семейство, до момента в който Манолова нямаше по какъв начин поради потребностите на акцията си да престане да бъде Българска социалистическа партия воин. Заради аления " Черен Петър " ѝ се наложи да направи рисково салто под купола на политическия цирк - хем да се държи като че ли за нея Българска социалистическа партия е партия като всяка друга (дори услужливо се заприказва, че Нинова е срещу кандидатурата ѝ), хем до 100 % да усвои гласовете на социалистите.
В последна сметка и двете кандидатки избраха да се пазят от опълчването сред лявото и дясното на тематика " комунизъм ", тъй че по отношение на десния гласоподавател въздействие можеха да окажат единствено рамковите партийни ориентации, които във всички случаи бяха в интерес на Фандъкова.
Третата губеща карта
Третата губеща карта беше прокурорът. Спрямо него и двете претендентки бяха повече от внимателни. Едва дни преди балотажа Манолова се реши на конференция да поддържа митингите против избора на Гешев (въпреки че другояче тя беше дежурен участник в какви ли не други протести). Така че това прозвуча като молба за състрадание към градската десница. Фандъкова не направи и толкоз - тя обаче разчиташе на партийния си водач Бойко Борисов, който опита да трансферира " Черния Петър " на президента (а той да му го върне). Тази карта беше най-силният коз за десните, само че остана съвсем неизиграна. Ако Манолова през цялото време беше отишла на Орлов мост, нищо чудно да беше спечелила изборите. Ако Фандъкова пък беше подкрепила митингите против Гешев, изборът ѝ щеше да е надалеч по-сигурен.
Четвъртата губеща карта
Четвъртата губеща карта е провинциализмът. Той наподобява прекомерно периферен мотив на фона на опънатите политически нерви на градската десница, само че таман на нея няма по какъв начин градското лъчение да не ѝ въздейства, даже да е подсъзнателно. По тази линия " Черният Петър " остана в Манолова, тъй като резервира провинциалния си образ не в географския, а в културен смисъл. Фиксирана напълно " против ", тя не се концентрира над нищо позитивно в столичния живот, нито се включи в някоя от традициите му, които за доста от десните са въпрос на родова памет и самостоятелна еднаквост. Не спираше да приказва за жители, само че с интонацията на свада сред съседи през стобора. А до момента в който Фандъкова се идентифицираше с града, тонът ѝ беше обран и безропотен, подсещаше, че когато предизборната шумотевица свърши, отново ще се чува звън на трамваи.
Очакванията, че тази акция може да употребява протестния избор на столичани, с цел да се трансформира в историческа атака против ръководещите, както в Унгария или Полша, не се потвърдиха. Защото там конфликтът е по оста консервативно-либерално, а в България липсва идейна изразителност на позициите и от двете страни.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Местни избори 2019 (454)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ