Социализмът, обяснен като за тийнейджъри
Текстът е препечатан от " Артакция " със единодушието на редакцията.
Здравейте, комсомолци!
Здраве желаем, другарко Касимова!
Ако социализмът не си беше отишъл преди 30 години, ето по този начин щяхме да се обръщаме едни към други, уважаеми модерни младежи. И доста още неща нямаше да са по този начин, както ги виждате през днешния ден, както други не бяха такива, каквито в последно време всякакви хора ви ги описват. Слушах неотдавна едно двайсет и няколко годишно красиво творение да ми изяснява какъв брой хубаво и умерено било по времето на Тодор Живков. За него чувала от баба си, която й разказвала още какви хубавини сме преживявали през социализма и по какъв начин сме били на ръба да влезем в комунизма, когато строят се трансформирал.
Да оставим настрани, че постоянно е съмнително да слушаш какви ги приказва баба ти, когато самият ти си в своите двайсет, но и да се възторгваш по нещо, което няма по какъв начин да си познавал, е напряко неуместно. Затова и пиша този текст. В него няма да ви изяснявам геополитическия подтекст, безконечното състезание сред Запада и Изтока, няма да ви приказвам за Русия като пълководец на репресивната социалистическа процедура, икономическата система на социалистически пазар и утопичната теория на комунизма. То не би било забавно, тъй като си беше мъртво родено и такова си остана. В идващите редове ще ви опиша какво беше да си младеж в това време. Ще го направя на практика, тъй че да можете да съпоставите нашето тийнейджърство с вашето през днешния ден. Това няма да го видите в учебниците - те явно са написани от хора с много продажна памет и прекомерно подвластни мемоари.
И по този начин.
Соцнаследство, нрави и Комсомол
По времето, когато родителите ми ме основали, хората трябвало наложително да са женени, с цел да могат да живеят дружно и да имат деца. Когато пък майка ми е била младеж (тогава такава дума не е съществувала в езика ни - на младежите им се викало " подрастващи ", " юноша " или " юноши и девойки " ), в случай че те сварят, че да вземем за пример си в една хотелска стая с момче или, както се споделя, ви заловен " на шаблон ", наложително ви оженват. На такива бракове им се викало " комсомолски ", тъй като Космосолът ги провел. Комсомолът пък беше организация, в която всички младежи от 14 до 30 годишна възраст наложително членуваха. Той беше нещо като люпилня на Комунистическата партия - преди да влезеш в нея (можеше след навършване на пълнолетие), те приготвят за това велико събитие, като ставаш комсомолец.
Комсомолът беше пъклен тъпа работа - даваш някакъв малък членски импорт, с цел да получиш алена членска карта, а след това, в случай че те изберат на някаква виновна работа в структурата, се разбиваш от следучилищни съвещания, оперативки, срещи на колективите и така нататък Комсомолците си имаха строга конструкция и всеки на някого беше шеф. В йерархията аз стигнах до завеждащ културно-масовата работа на учебния комитет, което си е нещо като министър на културата, но в учебно заведение. Караха ме да провеждам рецитали, изложения на патриотични картини на деца художници и всеобщи визити на скучни музеи.
Имахме основен секретар на Учкома (училищен комитет) - една Борислава, която, в случай че не беше се сменил строят, евентуално към този момент щеше да е министър на нещо - толкоз отдадена на комитета и комунизма беше! В Комсомола одобряваха първо седмокласници отличници. Понеже бях подобен, трябваше да съм претендент с първата група, което значеше огромен спазъм. Три месеца учихме правилник, история и хрумвания, и назубряхме някакви доста значими Тезиси, написани от Първия секретар на Българска комунистическа партия и началник на страната, другаря Тодор Живков. Разбира се, скрито на тия тезиси им викахме " тестиси ", тестисите на Бай Тошо. Ама доста скрито, тъй като по това време всеки всекиго подслушваше и можеше да го рапортува като непрогресивен или зложелател на народа, в случай че нещо не го кефи. И по тази причина всички лъжеха, че доста обичат партията, персонално Бай Тошо (така му споделяха хората на Тодор Живков - както в този момент на Бойко Борисов споделят Бате Бойко) и безкрайно имат вяра в концепцията на комунизма за равенството сред хората.
В същото време имаше доста вицове, с които му се подиграваха, само че те се разказваха единствено измежду тествани хора. Групата от " прогресивни младежи ", които трябваше да станат комсомолци, се явихме на два изпита - на районно равнище и на градско равнище. Препитваха ни по конспект всякакви малко по-големи от нас, които го играеха огромни шефове. Питаха ни да вземем за пример какъв брой са петимата от РМС. Не ви е значимо да знаете какво е РМС - но пък какъв брой да са тези петима, а?! Приеха ни, купихме си специфични светлосини ризи и униформи за комсомолци и доста се надухме, че сме " некви специфични ". На идната година във въпросния Комсомол одобриха и последните хаймани на учебното заведение, без изпит. Тогава разбрахме, че някои неща в действителност нямат смисъл. Комсомолът несъмнено.
По време на социализма нямаше Дядо Коледа, а Дядо Мраз. Вършеше същата работа, само че си имаше с него една Снежанка да му оказва помощ. Великден и Коледа не съществуваха и по време на тези празници из църквите се разхождаха всякакви проверяващи шайки, които можеха да ти извоюват наказване по комсомолска линия, тъй като се разправяш с църкви и религии, вместо с верния идеалистически материализъм.
Дискотека
Комсомолът контролираше напълно извънсемейния ни живот. Дискотеките ни се проведоха под негово ръковотство и се организираха следобед или рано привечер, само че в никакъв случай не свършваха след 22 ч. Там алкохол не се сервираше, само че ние се напивахме, тъй като криехме алкохол под облеклата си. Ако ни хванеха, неприятно. Музиката беше и българска, и непозната, като на една западна ария, се падаше да има три от социалистическия блок. Затова слушахме Майкъл Джексън, в компанията на Алла Пугачова, Карел Гот и върха на сръбския рок " Бело дугме ". Смелите диджеи (известни тогава като диско жокери) нарушаваха това предписание, само че си беше рисково да не им цъкнат тока.
Плакати на обичаните банди се продаваха на черно и с това се занимаваха най-отворените. На мен ми донесоха за един рожден ден плакати на някакви немски артисти, които дори не ги знаех кои са, но фотосите им бяха на междинната страница на списание " Браво ", бяха шарени и съвременни и аз на часа си ги закачих на стената в стаята.
© Юлия Лазарова
Презаписвах музика от радиото - предаванията " Нощен небосвод ", " Музикална стълбица " и " Пулсиращи ноти " - непосредствено посредством външния микрофон
Касетофон получих в шести клас - моно. Двукасетъчен дек пък ми подари майка ми сред 10 и 11 клас - огромен напън беше и отново стана посредством познати моряци, които ми го купиха от Корекома (какво е това, ще разберете след малко). Записи на касети се продаваха в сувенирни магазини и правилото на подбора в тях отново беше като оня в нощните заведения. Иначе презаписвах музика от радиото - предаванията Нощен небосвод, " Музикална стълбица " и " Пулсиращи ноти " - непосредствено посредством външния микрофон. Молех се горещо водещият да не се обади с някаква имитация, майка ми да не влезе в стаята или да не звънне телефонът, че да ми скапват записа.
Стил и мода
Не можехме също по този начин да си боядисваме косите, да си вършим розови или зелени кичури, да имаме пънк гребени или въобще да вървим на учебно заведение с необран врат за момчета и несплетена коса за девойки. Няма дълги коси, няма бради, няма мустаци. И конските опашки не важат - плитка или късо младежко! Никакъв грим, никакви лакове и дълги нокти. Униформите бяха наложителни, само че не във всяко учебно заведение. В моето не бяха до гимназия. В гимназията трябваше да носим сини престилки върху другите си облекла, а когато имаше формален мотив, носехме костюми в един убийствено непоносим колорит на синьото - нещо като днешните униформи на ватманите. Не ни пускаха да припарим в учебно заведение, в случай че чорапите ни не бяха бели, без никакви ленти, претекстове или каквото и да е по тях. Мен ме върнаха един ден от учебно заведение, поради синя и алена лента на късите чорапки.
Да имаш дънки беше огромна работа. Дънки с маратонки, които не са родно произвеждане (имаше едни " Ромика " само) си беше напряко мега съвременно. По едно време дънките се носеха с китайски кецове. Едва си открих едни с три номера по-големи - шляпах с тях из града като с плавници, само че гордостта, че съм фешън икона не ме напусна цяло лято. Изобщо готини облекла нямаше и с цел да си " по-така " някой трябваше да ти донесе нещо от чужбина или вашите да могат да пазарят в специфичния магазин за артикули от Западна Европа, наименуван Кореком, за който към този момент ви загатнах. Това бяха моряци, водачи, търговски представители на някакви избрани и доста малко компании, дипломати, гурбетчии в Либия, Сирия, Конго и така нататък. Нашите не можеха да стъпват в Кореком, по тази причина и носех едни извънредно грозни дънки, които някаква другарка на майка ми й подарила. Носих ги пет години. Само тях.
Стремежът да си по-различен от общата маса беше толкоз мощен, че изобретаталността ни беше впечатляваща. С две съученички намерихме познати бензинджии, които имаха характерни униформи. Уговорихме ги да ни намерят по едно от техните якета, сложихме им собственоръчно копчета " тик-так ", налепихме някакви емблеми кой откъдето има, и станахме " разнообразни ". В десети клас си накъдрих косата на студено къдрене. За малко да ни понижат държанието - избави ни високата ни комсомолска интензивност и учебен триумф.
Храни и питиета
В междучасията ядяхме от лавката в учебно заведение, където се продаваха мазни и студени пържени картофи, нещо като соцвариант на чипса, но мокър, прегорен и супер солен. Казваше се " картошки ". Имаше още два-три десерта с имена като " Република ", " Байкалче " и суха паста " Родопи ". Ядяхме сандвичи в пликчета - филия леден бял самун с маргарин и две кръгчета колбас. Саламът беше два типа - шпек и мек. Имаше и два типа сирене - бяло и кашкавал. Кисело мляко, прясно мляко, брашно и всякакви там други неща се правеха от няколко държавни компании и стояха в безкрайни идентични редици по супермаркетите. Кока кола, Пепси, Севън ъп - не помни! Вместо тях - " Алтай ", " Кооп кола ", Лимонада, " Бреза " и разновидности на швепсове, които неизвестно по какъв начин бяха част от социалистическия пазар на безалкохолни у нас. Кафето също беше просто кафе - каквото са докарали в магазина, в случай че са докарали. Нескафе не се продаваше. Дъвките бяха едни - " Идеал ". Правеха балончета, усетът им минаваше с пет предъвквания, но той така и така миришеше на прано.
Пицарии нямаше - на пиците им викаха " гарнирани пити " и представляваха парче влажно тесто с доста доматен сос и разглезен кренвирш с някакви вариации. Ресторантите бяха малко и сервираха една и съща храна, тъй като на всички места тя се приготвяше по един рецептурник, утвърден от страната. Да си готвач беше унизително, шефове нямаше. Шоколадът беше единствено български, най-хубавият беше тънък млечен, на който му викахме " Крава ", тъй като имаше фотография на крава на опаковката. Беше непоносим, само че това го разбрах късно, като един другар на баща ми донесе Tobleron - видя ми се небесна храна. Шоколадово яйце видях на 10 години, подари ми го другарка на мама, беше си пристигнала от Франция и разказваше за там все едно е била в друго измерение. Така беше - когато някой заминаваше за чужбина, носеше дарове за всички и те идваха у тях, с цел да го слушат да споделя. Беше празник! Гледахме го като провидение - изглеждаше някак по-модерен и постоянно миришеше хубаво. За това, когато някъде миришеше хубаво, децата казвахме, че мирише на чужбина.
Хигиената и други телесни неща
Дамските превръзки бяха едни и да се доредиш до тях в аптеката (само там се подаваха) беше мъчно. Жените всеобщо употребиха лигнин и памук. Тампони и презервативи пък нямаше никак - с цел да се сдобиеш, би трябвало майка ти да е другарка с аптекарката. Нямаше скъпи парфюми, ползвахме един търпим дезодорант, наименуван " Хоби ", а след това се появиха и някакви Рексони и Fa, които се употребиха и вместо парфюми. Много мечтан подарък беше сапун LUX и пъстър чорапогащник, хеле пък в случай че е и с фигури. Кремът за лице беше един - NIVEA. Имаше и някакви други - " Ален мак ", " Невен " и прочие, но те бяха напълно долна класа. Шампоанът за коса в нашия магазин беше два типа - Коприва и Лайка. Препаратът за миене на чинии - един, споделяше се Веро.
Разбира се, правехме секс като вас, макар че полово ни възпитаваха, че " не са хубави тия работи " и " фамилиарност " може да имаме, когато сме в брак и сме полово съзрели. Така че за секса научавахме от по-отворени другари, от тайните порно списания на съученици, чиито татковци бяха интернационалните водачи, и от една единствена книга, наречена " Книга за пубертета ". Е, това не ни пречеше, единствено дето сума девойки забременяваха и или се женеха по насила за момчетата, дето са им ги създали, или правеха престъпни аборти. Имаше и някакви немски контрацептиви, от които, съгласно легендата, ти поникват мустаци и косми по гърдите, само че аз не стигнах до тях - в началото се пазехме на правилото " Пази ме ти! ", което си е било заплашителен риск, а след това, като пристигна демокрацията, започнах да си закупувам качествени контрацептиви..
През социализма беше мъчно и да намерим място за секс. Криехме се като диверсанти, до момента в който нашите са на работа, а те не ни пускаха да спим при гаджетата си, тъй като беше супер непристойно. Купони си правехме у дома, като мажехме сандвичи в индустриални количества. Масло, колбас, луканка, комат краставичка, майонеза, лютеница и клонче магданоз за декорация - това беше.
Формиране на мислене посредством обичай
В стаите ни в учебно заведение постоянно имаше портрет или на Тодор Живков или на Георги Димитров. В тази на класа ни си припомням едно дървено табло над дъската, на което е фотографията на Георги Димитров, а до нея е изписано ето тази негова мисъл: " Дружбата ни със Съветския съюз е така витално нужна, както слънцето и въздуха за всяко живо създание. "
Как стояха нещата вкъщи! Ами майка ти и татко ти, в случай че са членове на Българската комунистическа партия, имат късмет да създадат кариера. Ако работят в фабрики, институти и всякакви други производства, може и да им дадат да си купят апартамент. Иначе могат да употребяват ведомствено жилище - оборотни маломерни жилища в панелен блок, които им се дават на невисок наем. На семейство с едно или две деца, се полагаше двустаен апартамент - кухня, хол, баня с тоалетна дружно и една стая. Спиш със сестра ти или брат ти в една стая, а вашите разтягат дивана в хола или са сбутали на неговите 12 квадрата и спалнята си. У вас наподобява съвсем както и у всеки различен апартамент - има едни и същи секции, кухнята е подготвена и също е една и съща, уредите се купуват отново с връзки и са съвсем напълно едни и същи.
© Юлия Лазарова
Кола имате, в случай че на татко ти " му е излязъл номера ". Това значи, че се записваш, че искаш да си купиш кола и чакаш вносът да стигне до теб.
Кола имате, в случай че на татко ти " му е излязъл номера ". Това значи, че се записваш, че искаш да си купиш кола и чакаш вносът да стигне до теб. За Шкода, ЗАЗ и Трабант се чакаше малко, само че са Лада и Москвич - дълго. Баща ми чака 13 години, след гибелта му ние се надявахме още три и най-после по този начин и номерът не излезе - просто пристигна демокрацията и скоро към този момент можехме да си купуваме когато желаеме и каквито желаеме коли. Цветен тв приемник не можеше да си купиш просто по този начин. Нашият беше с белгийски елементи и за него татко ми чака два дни на една опашка в магазин в Люлин, където един вътрешен човек му продаде реда си за 50 лева (все едно през днешния ден 500). Иначе щяхме да се вредим за следващата година.
На море се ходеше с карта от работата. Предприятията си имаха ведомствени бази по курортите (в планината също), в които ходеха чиновниците и някои хора с връзки. Иначе можеше и на квартира при някоя баба от Царево, тогава Мичурин, но не беше елементарно да си намериш, по тази причина и се съгласяваш на каквито и да е условия, единствено да има там едно легло и място за душ. На " Слънчев бряг " и " Златни пясъци " ходеха единствено чужденци - за нас беше скъпо, а и невероятно просто по този начин да отидеш.
За да излезеш от страната, трябваше да те пуснат. Свободно пътувахме до социалистическите страни, които - малко или доста - бяха като нас. Чехословакия (Чехия и Словакия бяха една държава) и Източна Германия ни изглеждаха доста по-модерни. За Югославия да не приказваме - те бяха нещо като Корекома на Социалистическия блок - пътуваха, обменяха немски марки (немската валута преди еврото) и бяха отворени. Съветският съюз - назад. Там можеха да те спрат на улицата да те молят да им продадеш старите си дънки, дето са ти на задника, или пък да те проследят до хотела и там да те кандърдисват да си продадеш бельото. Руснаците доста се радваха и на нашите дъвки - викаха им " жвачки ". Ние от там си носехме бонбони и доста грозни електрически уреди.
Излизането " на Запад " ставаше с виза. За да ти я дадат, трябваше да имаш учредения да отидеш там - да си поканен публично, да си по работа или да си на проведена екскурзия от работата, тъй като организациите не предлагаха такива пътувания. Ако те пуснеха за пътуваш на Запад, първо те инструктираха я в работата, я по местоживеене, я просто по този начин с една повиквателна в Министерство на вътрешните работи. Предупреждаваха те да не си общуваш доста с локални хора, тъй като ще се пробват да те убеждават да предадеш родината и идеалите си. За да са сигурни, че няма да го направиш, в групите по пътешестване постоянно имаше по един-двама наблюдаващи. Не можеше да имаш повече от 30 $ за цялото ти пътешестване, които страната ти отпуска да си купиш. Някои хора по този начин успяваха да емигрират, като най-трудното беше да се отделят от групата и " наблюдаващия ". После в родината бяха обявявани за предатели и не можеха да се върнат просто по този начин, тъй като щяха да ги арестуват за държавна измяна. Близките им обираха пешкира - изселваха ги от градовете им, не им позволяваха да учат в университети, забиваха ги на най-тъпите работи, кариерата им беше невъзможна.
За сметка на това беше доста известно да си пишеш с русначе. Адреси на " непознати другарчета " раздаваха в Пионерския замък. Отиваш, взимаш и почваш преписка. Аз си пишех с една Света. Русначетата пишеха доста красиво и рисуваха в писмата си. Много се стремях да съм като тях, само че бързо ми омръзваше, по тази причина и не сътворих трайни контакти с тях по това време.
Накрая несъмнено ще ме питате бяхме ли щастливи при тая ужасяваща и неприемлива от днешна позиция житейска вероятност. Бяхме, да. Но не поради социализма, а макар него. Защото бяхме деца и детството е хубаво нещо. Нещо, за което след това цялостен живот ти е мъчително. А в случай че ми кажете, че в този момент такива извращения към този момент не биха били вероятни, дано ви кажа, че те не са били избрани от някаква действителност, а от избран метод на мислене. Днес този метод на мислене на тези хора е същият. Така че нещата ще се повторят, въпреки и в по-различен тип. Но в края на краищата отново ще става дума за разрешено и неразрешено, за оскъдност и съзнателно нямане, за основаване на непрестанно възприятие за признателност към някой и нещо, който се грижи за теб.Това, благи деца на 21 век, не е независимост. И не е човещина. Така че оставете го тоя социализъм - ние бяхме там и го живяхме. Не си заслужава, почтено.
Здравейте, комсомолци!
Здраве желаем, другарко Касимова!
Ако социализмът не си беше отишъл преди 30 години, ето по този начин щяхме да се обръщаме едни към други, уважаеми модерни младежи. И доста още неща нямаше да са по този начин, както ги виждате през днешния ден, както други не бяха такива, каквито в последно време всякакви хора ви ги описват. Слушах неотдавна едно двайсет и няколко годишно красиво творение да ми изяснява какъв брой хубаво и умерено било по времето на Тодор Живков. За него чувала от баба си, която й разказвала още какви хубавини сме преживявали през социализма и по какъв начин сме били на ръба да влезем в комунизма, когато строят се трансформирал.
Да оставим настрани, че постоянно е съмнително да слушаш какви ги приказва баба ти, когато самият ти си в своите двайсет, но и да се възторгваш по нещо, което няма по какъв начин да си познавал, е напряко неуместно. Затова и пиша този текст. В него няма да ви изяснявам геополитическия подтекст, безконечното състезание сред Запада и Изтока, няма да ви приказвам за Русия като пълководец на репресивната социалистическа процедура, икономическата система на социалистически пазар и утопичната теория на комунизма. То не би било забавно, тъй като си беше мъртво родено и такова си остана. В идващите редове ще ви опиша какво беше да си младеж в това време. Ще го направя на практика, тъй че да можете да съпоставите нашето тийнейджърство с вашето през днешния ден. Това няма да го видите в учебниците - те явно са написани от хора с много продажна памет и прекомерно подвластни мемоари.
И по този начин.
Соцнаследство, нрави и Комсомол
По времето, когато родителите ми ме основали, хората трябвало наложително да са женени, с цел да могат да живеят дружно и да имат деца. Когато пък майка ми е била младеж (тогава такава дума не е съществувала в езика ни - на младежите им се викало " подрастващи ", " юноша " или " юноши и девойки " ), в случай че те сварят, че да вземем за пример си в една хотелска стая с момче или, както се споделя, ви заловен " на шаблон ", наложително ви оженват. На такива бракове им се викало " комсомолски ", тъй като Космосолът ги провел. Комсомолът пък беше организация, в която всички младежи от 14 до 30 годишна възраст наложително членуваха. Той беше нещо като люпилня на Комунистическата партия - преди да влезеш в нея (можеше след навършване на пълнолетие), те приготвят за това велико събитие, като ставаш комсомолец.
Комсомолът беше пъклен тъпа работа - даваш някакъв малък членски импорт, с цел да получиш алена членска карта, а след това, в случай че те изберат на някаква виновна работа в структурата, се разбиваш от следучилищни съвещания, оперативки, срещи на колективите и така нататък Комсомолците си имаха строга конструкция и всеки на някого беше шеф. В йерархията аз стигнах до завеждащ културно-масовата работа на учебния комитет, което си е нещо като министър на културата, но в учебно заведение. Караха ме да провеждам рецитали, изложения на патриотични картини на деца художници и всеобщи визити на скучни музеи.
Имахме основен секретар на Учкома (училищен комитет) - една Борислава, която, в случай че не беше се сменил строят, евентуално към този момент щеше да е министър на нещо - толкоз отдадена на комитета и комунизма беше! В Комсомола одобряваха първо седмокласници отличници. Понеже бях подобен, трябваше да съм претендент с първата група, което значеше огромен спазъм. Три месеца учихме правилник, история и хрумвания, и назубряхме някакви доста значими Тезиси, написани от Първия секретар на Българска комунистическа партия и началник на страната, другаря Тодор Живков. Разбира се, скрито на тия тезиси им викахме " тестиси ", тестисите на Бай Тошо. Ама доста скрито, тъй като по това време всеки всекиго подслушваше и можеше да го рапортува като непрогресивен или зложелател на народа, в случай че нещо не го кефи. И по тази причина всички лъжеха, че доста обичат партията, персонално Бай Тошо (така му споделяха хората на Тодор Живков - както в този момент на Бойко Борисов споделят Бате Бойко) и безкрайно имат вяра в концепцията на комунизма за равенството сред хората.
В същото време имаше доста вицове, с които му се подиграваха, само че те се разказваха единствено измежду тествани хора. Групата от " прогресивни младежи ", които трябваше да станат комсомолци, се явихме на два изпита - на районно равнище и на градско равнище. Препитваха ни по конспект всякакви малко по-големи от нас, които го играеха огромни шефове. Питаха ни да вземем за пример какъв брой са петимата от РМС. Не ви е значимо да знаете какво е РМС - но пък какъв брой да са тези петима, а?! Приеха ни, купихме си специфични светлосини ризи и униформи за комсомолци и доста се надухме, че сме " некви специфични ". На идната година във въпросния Комсомол одобриха и последните хаймани на учебното заведение, без изпит. Тогава разбрахме, че някои неща в действителност нямат смисъл. Комсомолът несъмнено.
По време на социализма нямаше Дядо Коледа, а Дядо Мраз. Вършеше същата работа, само че си имаше с него една Снежанка да му оказва помощ. Великден и Коледа не съществуваха и по време на тези празници из църквите се разхождаха всякакви проверяващи шайки, които можеха да ти извоюват наказване по комсомолска линия, тъй като се разправяш с църкви и религии, вместо с верния идеалистически материализъм.
Дискотека
Комсомолът контролираше напълно извънсемейния ни живот. Дискотеките ни се проведоха под негово ръковотство и се организираха следобед или рано привечер, само че в никакъв случай не свършваха след 22 ч. Там алкохол не се сервираше, само че ние се напивахме, тъй като криехме алкохол под облеклата си. Ако ни хванеха, неприятно. Музиката беше и българска, и непозната, като на една западна ария, се падаше да има три от социалистическия блок. Затова слушахме Майкъл Джексън, в компанията на Алла Пугачова, Карел Гот и върха на сръбския рок " Бело дугме ". Смелите диджеи (известни тогава като диско жокери) нарушаваха това предписание, само че си беше рисково да не им цъкнат тока.
Плакати на обичаните банди се продаваха на черно и с това се занимаваха най-отворените. На мен ми донесоха за един рожден ден плакати на някакви немски артисти, които дори не ги знаех кои са, но фотосите им бяха на междинната страница на списание " Браво ", бяха шарени и съвременни и аз на часа си ги закачих на стената в стаята.
© Юлия Лазарова
Презаписвах музика от радиото - предаванията " Нощен небосвод ", " Музикална стълбица " и " Пулсиращи ноти " - непосредствено посредством външния микрофон
Касетофон получих в шести клас - моно. Двукасетъчен дек пък ми подари майка ми сред 10 и 11 клас - огромен напън беше и отново стана посредством познати моряци, които ми го купиха от Корекома (какво е това, ще разберете след малко). Записи на касети се продаваха в сувенирни магазини и правилото на подбора в тях отново беше като оня в нощните заведения. Иначе презаписвах музика от радиото - предаванията Нощен небосвод, " Музикална стълбица " и " Пулсиращи ноти " - непосредствено посредством външния микрофон. Молех се горещо водещият да не се обади с някаква имитация, майка ми да не влезе в стаята или да не звънне телефонът, че да ми скапват записа.
Стил и мода
Не можехме също по този начин да си боядисваме косите, да си вършим розови или зелени кичури, да имаме пънк гребени или въобще да вървим на учебно заведение с необран врат за момчета и несплетена коса за девойки. Няма дълги коси, няма бради, няма мустаци. И конските опашки не важат - плитка или късо младежко! Никакъв грим, никакви лакове и дълги нокти. Униформите бяха наложителни, само че не във всяко учебно заведение. В моето не бяха до гимназия. В гимназията трябваше да носим сини престилки върху другите си облекла, а когато имаше формален мотив, носехме костюми в един убийствено непоносим колорит на синьото - нещо като днешните униформи на ватманите. Не ни пускаха да припарим в учебно заведение, в случай че чорапите ни не бяха бели, без никакви ленти, претекстове или каквото и да е по тях. Мен ме върнаха един ден от учебно заведение, поради синя и алена лента на късите чорапки.
Да имаш дънки беше огромна работа. Дънки с маратонки, които не са родно произвеждане (имаше едни " Ромика " само) си беше напряко мега съвременно. По едно време дънките се носеха с китайски кецове. Едва си открих едни с три номера по-големи - шляпах с тях из града като с плавници, само че гордостта, че съм фешън икона не ме напусна цяло лято. Изобщо готини облекла нямаше и с цел да си " по-така " някой трябваше да ти донесе нещо от чужбина или вашите да могат да пазарят в специфичния магазин за артикули от Западна Европа, наименуван Кореком, за който към този момент ви загатнах. Това бяха моряци, водачи, търговски представители на някакви избрани и доста малко компании, дипломати, гурбетчии в Либия, Сирия, Конго и така нататък. Нашите не можеха да стъпват в Кореком, по тази причина и носех едни извънредно грозни дънки, които някаква другарка на майка ми й подарила. Носих ги пет години. Само тях.
Стремежът да си по-различен от общата маса беше толкоз мощен, че изобретаталността ни беше впечатляваща. С две съученички намерихме познати бензинджии, които имаха характерни униформи. Уговорихме ги да ни намерят по едно от техните якета, сложихме им собственоръчно копчета " тик-так ", налепихме някакви емблеми кой откъдето има, и станахме " разнообразни ". В десети клас си накъдрих косата на студено къдрене. За малко да ни понижат държанието - избави ни високата ни комсомолска интензивност и учебен триумф.
Храни и питиета
В междучасията ядяхме от лавката в учебно заведение, където се продаваха мазни и студени пържени картофи, нещо като соцвариант на чипса, но мокър, прегорен и супер солен. Казваше се " картошки ". Имаше още два-три десерта с имена като " Република ", " Байкалче " и суха паста " Родопи ". Ядяхме сандвичи в пликчета - филия леден бял самун с маргарин и две кръгчета колбас. Саламът беше два типа - шпек и мек. Имаше и два типа сирене - бяло и кашкавал. Кисело мляко, прясно мляко, брашно и всякакви там други неща се правеха от няколко държавни компании и стояха в безкрайни идентични редици по супермаркетите. Кока кола, Пепси, Севън ъп - не помни! Вместо тях - " Алтай ", " Кооп кола ", Лимонада, " Бреза " и разновидности на швепсове, които неизвестно по какъв начин бяха част от социалистическия пазар на безалкохолни у нас. Кафето също беше просто кафе - каквото са докарали в магазина, в случай че са докарали. Нескафе не се продаваше. Дъвките бяха едни - " Идеал ". Правеха балончета, усетът им минаваше с пет предъвквания, но той така и така миришеше на прано.
Пицарии нямаше - на пиците им викаха " гарнирани пити " и представляваха парче влажно тесто с доста доматен сос и разглезен кренвирш с някакви вариации. Ресторантите бяха малко и сервираха една и съща храна, тъй като на всички места тя се приготвяше по един рецептурник, утвърден от страната. Да си готвач беше унизително, шефове нямаше. Шоколадът беше единствено български, най-хубавият беше тънък млечен, на който му викахме " Крава ", тъй като имаше фотография на крава на опаковката. Беше непоносим, само че това го разбрах късно, като един другар на баща ми донесе Tobleron - видя ми се небесна храна. Шоколадово яйце видях на 10 години, подари ми го другарка на мама, беше си пристигнала от Франция и разказваше за там все едно е била в друго измерение. Така беше - когато някой заминаваше за чужбина, носеше дарове за всички и те идваха у тях, с цел да го слушат да споделя. Беше празник! Гледахме го като провидение - изглеждаше някак по-модерен и постоянно миришеше хубаво. За това, когато някъде миришеше хубаво, децата казвахме, че мирише на чужбина.
Хигиената и други телесни неща
Дамските превръзки бяха едни и да се доредиш до тях в аптеката (само там се подаваха) беше мъчно. Жените всеобщо употребиха лигнин и памук. Тампони и презервативи пък нямаше никак - с цел да се сдобиеш, би трябвало майка ти да е другарка с аптекарката. Нямаше скъпи парфюми, ползвахме един търпим дезодорант, наименуван " Хоби ", а след това се появиха и някакви Рексони и Fa, които се употребиха и вместо парфюми. Много мечтан подарък беше сапун LUX и пъстър чорапогащник, хеле пък в случай че е и с фигури. Кремът за лице беше един - NIVEA. Имаше и някакви други - " Ален мак ", " Невен " и прочие, но те бяха напълно долна класа. Шампоанът за коса в нашия магазин беше два типа - Коприва и Лайка. Препаратът за миене на чинии - един, споделяше се Веро.
Разбира се, правехме секс като вас, макар че полово ни възпитаваха, че " не са хубави тия работи " и " фамилиарност " може да имаме, когато сме в брак и сме полово съзрели. Така че за секса научавахме от по-отворени другари, от тайните порно списания на съученици, чиито татковци бяха интернационалните водачи, и от една единствена книга, наречена " Книга за пубертета ". Е, това не ни пречеше, единствено дето сума девойки забременяваха и или се женеха по насила за момчетата, дето са им ги създали, или правеха престъпни аборти. Имаше и някакви немски контрацептиви, от които, съгласно легендата, ти поникват мустаци и косми по гърдите, само че аз не стигнах до тях - в началото се пазехме на правилото " Пази ме ти! ", което си е било заплашителен риск, а след това, като пристигна демокрацията, започнах да си закупувам качествени контрацептиви..
През социализма беше мъчно и да намерим място за секс. Криехме се като диверсанти, до момента в който нашите са на работа, а те не ни пускаха да спим при гаджетата си, тъй като беше супер непристойно. Купони си правехме у дома, като мажехме сандвичи в индустриални количества. Масло, колбас, луканка, комат краставичка, майонеза, лютеница и клонче магданоз за декорация - това беше.
Формиране на мислене посредством обичай
В стаите ни в учебно заведение постоянно имаше портрет или на Тодор Живков или на Георги Димитров. В тази на класа ни си припомням едно дървено табло над дъската, на което е фотографията на Георги Димитров, а до нея е изписано ето тази негова мисъл: " Дружбата ни със Съветския съюз е така витално нужна, както слънцето и въздуха за всяко живо създание. "
Как стояха нещата вкъщи! Ами майка ти и татко ти, в случай че са членове на Българската комунистическа партия, имат късмет да създадат кариера. Ако работят в фабрики, институти и всякакви други производства, може и да им дадат да си купят апартамент. Иначе могат да употребяват ведомствено жилище - оборотни маломерни жилища в панелен блок, които им се дават на невисок наем. На семейство с едно или две деца, се полагаше двустаен апартамент - кухня, хол, баня с тоалетна дружно и една стая. Спиш със сестра ти или брат ти в една стая, а вашите разтягат дивана в хола или са сбутали на неговите 12 квадрата и спалнята си. У вас наподобява съвсем както и у всеки различен апартамент - има едни и същи секции, кухнята е подготвена и също е една и съща, уредите се купуват отново с връзки и са съвсем напълно едни и същи.
© Юлия Лазарова
Кола имате, в случай че на татко ти " му е излязъл номера ". Това значи, че се записваш, че искаш да си купиш кола и чакаш вносът да стигне до теб.
Кола имате, в случай че на татко ти " му е излязъл номера ". Това значи, че се записваш, че искаш да си купиш кола и чакаш вносът да стигне до теб. За Шкода, ЗАЗ и Трабант се чакаше малко, само че са Лада и Москвич - дълго. Баща ми чака 13 години, след гибелта му ние се надявахме още три и най-после по този начин и номерът не излезе - просто пристигна демокрацията и скоро към този момент можехме да си купуваме когато желаеме и каквито желаеме коли. Цветен тв приемник не можеше да си купиш просто по този начин. Нашият беше с белгийски елементи и за него татко ми чака два дни на една опашка в магазин в Люлин, където един вътрешен човек му продаде реда си за 50 лева (все едно през днешния ден 500). Иначе щяхме да се вредим за следващата година.
На море се ходеше с карта от работата. Предприятията си имаха ведомствени бази по курортите (в планината също), в които ходеха чиновниците и някои хора с връзки. Иначе можеше и на квартира при някоя баба от Царево, тогава Мичурин, но не беше елементарно да си намериш, по тази причина и се съгласяваш на каквито и да е условия, единствено да има там едно легло и място за душ. На " Слънчев бряг " и " Златни пясъци " ходеха единствено чужденци - за нас беше скъпо, а и невероятно просто по този начин да отидеш.
За да излезеш от страната, трябваше да те пуснат. Свободно пътувахме до социалистическите страни, които - малко или доста - бяха като нас. Чехословакия (Чехия и Словакия бяха една държава) и Източна Германия ни изглеждаха доста по-модерни. За Югославия да не приказваме - те бяха нещо като Корекома на Социалистическия блок - пътуваха, обменяха немски марки (немската валута преди еврото) и бяха отворени. Съветският съюз - назад. Там можеха да те спрат на улицата да те молят да им продадеш старите си дънки, дето са ти на задника, или пък да те проследят до хотела и там да те кандърдисват да си продадеш бельото. Руснаците доста се радваха и на нашите дъвки - викаха им " жвачки ". Ние от там си носехме бонбони и доста грозни електрически уреди.
Излизането " на Запад " ставаше с виза. За да ти я дадат, трябваше да имаш учредения да отидеш там - да си поканен публично, да си по работа или да си на проведена екскурзия от работата, тъй като организациите не предлагаха такива пътувания. Ако те пуснеха за пътуваш на Запад, първо те инструктираха я в работата, я по местоживеене, я просто по този начин с една повиквателна в Министерство на вътрешните работи. Предупреждаваха те да не си общуваш доста с локални хора, тъй като ще се пробват да те убеждават да предадеш родината и идеалите си. За да са сигурни, че няма да го направиш, в групите по пътешестване постоянно имаше по един-двама наблюдаващи. Не можеше да имаш повече от 30 $ за цялото ти пътешестване, които страната ти отпуска да си купиш. Някои хора по този начин успяваха да емигрират, като най-трудното беше да се отделят от групата и " наблюдаващия ". После в родината бяха обявявани за предатели и не можеха да се върнат просто по този начин, тъй като щяха да ги арестуват за държавна измяна. Близките им обираха пешкира - изселваха ги от градовете им, не им позволяваха да учат в университети, забиваха ги на най-тъпите работи, кариерата им беше невъзможна.
За сметка на това беше доста известно да си пишеш с русначе. Адреси на " непознати другарчета " раздаваха в Пионерския замък. Отиваш, взимаш и почваш преписка. Аз си пишех с една Света. Русначетата пишеха доста красиво и рисуваха в писмата си. Много се стремях да съм като тях, само че бързо ми омръзваше, по тази причина и не сътворих трайни контакти с тях по това време.
Накрая несъмнено ще ме питате бяхме ли щастливи при тая ужасяваща и неприемлива от днешна позиция житейска вероятност. Бяхме, да. Но не поради социализма, а макар него. Защото бяхме деца и детството е хубаво нещо. Нещо, за което след това цялостен живот ти е мъчително. А в случай че ми кажете, че в този момент такива извращения към този момент не биха били вероятни, дано ви кажа, че те не са били избрани от някаква действителност, а от избран метод на мислене. Днес този метод на мислене на тези хора е същият. Така че нещата ще се повторят, въпреки и в по-различен тип. Но в края на краищата отново ще става дума за разрешено и неразрешено, за оскъдност и съзнателно нямане, за основаване на непрестанно възприятие за признателност към някой и нещо, който се грижи за теб.Това, благи деца на 21 век, не е независимост. И не е човещина. Така че оставете го тоя социализъм - ние бяхме там и го живяхме. Не си заслужава, почтено.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ