По буквите: Мишел Сер, Лидия Гинзбург, Нели Закс
Тексът е препубликуван от
В емблематичната си колонка, стартирана още през 2008 година във вестник " Култура ", Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво тъкмо тези книги ни трансформират. Вярваме, че е значимо тази графа да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.
" Палечка " от Мишел Сер
Превод от френски Рада Шарланджиева, София: изд. СОНМ, 2021
Купете си тази книга, прочетете я, а по-късно спорете на воля с нея - тя е написана през 2012 година и неин обект е индивидът, образуван от наличното познание в мрежата, по-точно младежът, привикнал да стига до информацията с помощта на сръчните си палци и екрана на телефона си. От тези палци идва и обобщаващото Палечко, Палечка.
Мишел Сер слага цифровата гражданска война като определящата смяна на нашето време, съизмерима единствено с изобретяването на писмеността и след това с изобретяването на печатната преса. Той надалеч не е самичък в това свое мнение - в " Шок от сегашното " да вземем за пример Дъглас Рушкоф твърди, че цифровата гражданска война е увредила самата ни дарба да възприемаме информацията линеарно.
ПалечкаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
И у нас нищим тази тематика от дълго време - конференцията " Четенето в епохата на медии, компютри и интернет " беше още през предишния век. Всъщност тази тревога - какво става с мозъка ни в новите времена - от дълго време не е академична, тя е забележима за всеки, който на петата страница на книга усеща импулса да кръстоса четивото си с нещо напълно друго. Така, както би го направил в интернет.
Тези самонаблюдения не са лесни, надалеч по-лесно е да представиш " шока от сегашното " като поколенчески раздор. Особено в класната стая, в университетската зала, където студентите шумят, не внимават, движат се... или просто не идват на лекции. Това постоянно провокира яд и жлъч, дава мотив за мрачни прогнози за бъдещето на въпросното потомство на трудовия пазар, като че ли в случай че не шумяха, всичко щеше да е наред.
Мишел Сер написа " Палечка " от гледната точка на възрастен академични учител. Да, един от огромните модерни френски мислители, от който се е учил примерно Бруно Латур. Да, създател на " Петте сетива " (излизала у нас в превод на Георги Цанков) и на " Атлас ", книга за променената география на съвременността (в превод на Нина Венова). Но и преподавател, който обича студентите си и желае да ги разбере. В тази книга той застава на тяхна страна. Какво значи " познание " в епохата на търсачките? Преди Гутенберг един академик е трябвало да запамети целия Аристотел; след него - единствено мястото на книгите му в библиотеката. А през днешния ден? Разбира се, че ще шават в час, имат потребност да държат кормилото на личния си развой на учене, не да бъдат неподвижни пасажери.
Под привидната грижа за студентите Сер усеща суматоха от загубата на надзор. Знанието е власт, а новите Палечки получават знанията си по пътища, непознати за техните преподаватели. Мишел Сер не просто се радва на това, а приканва университета също да се промени. Например да разчупи йерархията на дисциплините, да разбърка кабинетите, с цел да може сякаш инцидентните връзки сред физиката и литературата, сред биологията и музиката да доведат до същински ново познание.
Със сигурност може да се спори с книга, обърната към бъдещето и писана преди девет години. Мишел Сер умира през 2019 година, тъкмо преди пандемията да сложи без заобикалки въпроса до каква степен може да демократизираме да вземем за пример здравното познание - и по кое време това става рисково. Много бих желала да го попитам и къде е концепцията за истина в новото познание, по какъв начин боравим с това разбиране - и какво ще вършим без него.
По-важно е обаче да го чуя, да чуя апела за вслушване, в това число в ропота на страдащите на паркинга пред болничното заведение, в безпокойството на въртящите се на чиновете си Палечки. И да чуя топлотата, с която приказва за тях. Сама по себе си тази топлина е страховит урок - за всеки, който несъзнателно заема учителска поза и мисли, че има на какво да научи " младите ". Ако един от най-известните епистемолози във Франция може да се смири и вслуша, евентуално и ние има какво да научим от Палечките към нас.
" Записки на блокадния човек " от Лидия Гинзбург
Превод от съветски Здравка Петрова, София: ИК " Жанет 45 ", 2021
Записки на блокадния човекС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Ен на Лидия Гинзбург също е обобщаващ облик, обликът на блокадния човек; само че този облик е разказан от вътрешната страна, тъй като Гинзбург също претърпява блокадата на Ленинград. Палците на Ен - с които притиска брадвата към вкочанения излишък от ръката, с цел да нацепи дърва - са и нейните палци. Отвътре е разказана тежката барака от завивки, отдолу под която те е боязън да изпълзиш на студа; потискащият безпорядък в стаята, когато вечерта не си имал сили за друго; от вътрешната страна е разказан погледът, когато дръзнеш да се изкъпеш и няма по какъв начин да избегнеш срещата с тялото си - " индивидът се взираше в него със злобно любознание, надделяло желанието да не знаеш ". Тялото на дистрофията, от която - чета в биографията - си отива и майката на авторката.
Но времето на книгата е пролетта след страшната зима на 1941-ва; блокадата продължава, само че времето е омекнало, ледът по релсите се е стопил и трамваите тръгват; гладът продължава, само че тук-таме има зелении, на черно можеш да намериш даже боровинки. Изпод немислимото се подават - двоумя се дали да го напиша - кълнове нормалност. Известна актриса си е ушила рокля... против няколко дажби самун. В редакцията на радиото текат диалози - и даже да се приказва за апетит, за тъга, в тях отекват познатите човешки инстинкти за себеутвърждаване. Малките привилегии в дажбата не значат единствено, че няма да умреш, а и че повече те ценят като творец; дребните нюанси в изрече демонстрират кой си и от кое място си.
Впрочем това се усеща даже на опашката за дневните 125 грама самун. Гинзбург е извънреден занаятчия в разчитането на обществените кодове в най-баналния привидно диалог - тя чете хората толкоз прозорливо и деликатно, че разменените реплики внезапно получават силата на огромната драматургия, представяш си ги на сцена, с нейните мнения в ухото си.
И изключителна писателка, с приказен нюх за езика, сензитивно и вещо предаден от огромната преводачка Здравка Петрова. Два детайла - допирът на изящното, извито краче на кресло, което хвърляш в печката (и би желал да е на тресчици, с цел да не ти припомня какво е било); топлият ветрец край реката, когато колкото да си се дотътрил да изхвърлиш кофата нечистотии, а свежият пролетен въздух внезапно ти припомня за село и плодни дръвчета. И трети, несъмнено - мъчителната, подигравателна като че ли хубост на Ленинград, на старите петербургски здания, измежду които се разиграва всичко това.
Нищо чудно - Лидия Гинзбург не е коя да е, тя е от " младите формалисти ". С други думи, от учениците на фамозния литературоведски кръг ОПОЯЗ (Общество изучения поэтического языка) от 20-те години, популярен в историята на литературознанието и езикознанието. Ученичка е на Борис Айхенбаум, толстовед, един от основните участници в кръга - този, който в действителност формулира общото сред тях в " Теория на формалния способ ".
Гинзбург познава Шкловски, Тинянов, Ахматова, Маяковски, Надежда Манделщам, написа по-късно мемоари за тях. Всъщност през годините е позната най-много като литературовед, създател на " За лириката ", издавана и у нас. В нея тя споделя, че изкуството е опитът на един, в който мнозина би трябвало да намерят и схванат себе си.
" Записки на блокадния човек " е писана доста по-късно, не директно след войната, а в самия завършек на съвсем 90-годишния живот на Гинзбург - излиза от 1984 до 1989 година в списание " Нева ". И смисълът на книгата не е да бъде писмено удостоверение за блокадата на Ленинград - такива за 40 години са излезли значително, - а да бъде проучване на човешкото, незабележимо във всекидневието, само че ненадейно откроено като кълн на фона на блокадната зима.
Допълнете четивото с " Рапорт от обсадения град " на Збигнев Херберт в осъществяване на Светлана Янчева.
" Смъртта още чества живота " от Нели Закс
Преводач Любомир Илиев, София: Издателство за лирика " ДА "
Ако Гинзбург разказва по какъв начин след нещастието последователно се възраждат човешкото, ежедневното, общественото в неговите най-осезаеми аспекти - диалогът, роклята, трамвайната линия, сякаш незабележимите делнични избори да повървиш или не, по какъв начин тъкмо да приготвиш нищожната дажба, то с поезията си Нели Закс слага нещастието на своя народ, на избитите в нацистките лагери евреи, на голямата сцена на времето в космоса на мита.
Нели Закс е родена през 1891 година, само че първите си същински стихотворения написа след Втората международна война. Животът ѝ стартира умерено, увлича се по немските романтици и съвсем не обръща внимание на водещия по това време експресионизъм. Впечатлена от " Сага за Йоста Берлинг ", написа на Селма Лагерльоф и последователно двете завързват другарство, което ще се окаже избавително - след възхода на нацизма таман Лагерльоф ще обезпечи емиграцията на Закс и майка ѝ в Швеция, когато съвсем цялото им семейство е избито, а заповедите за депортирането им са към този момент направени.
Там, до момента в който си изкарва прехраната с превод на немски стихотворения, Закс с шок следи протичащото се с нейния народ. И стартира да написа - с непредвидена мощност.
Теодор Адорно може и да споделя " да се написа лирика след Аушвиц е безчовечие ", само че след това се поправя - признава, че страдащият може да търси изказ по този начин, както изтезаваният има право да изкрещи. Поезията на Нели Закс обаче е освен вик на болката, а е връщане на свещеното. Когато един народ е изтребван и потиснат, подложен в ролята на жертва, тогава е застрашена сакралната връзка сред тези, които му принадлежат. Образите на Закс имат силата да я заздравят. Затова техният мащаб е " земя и небо ". Инстинктивно захващам да кажа " древен " - само че несъмнено, ехото е от хасидските истории, от Зохар, от античните псалми.
И въпреки всичко това е абсолютно модерна лирика, близка (но и различна) до тази на Паул Целан, с който я свързват другарство и дълга преписка. Нейните метафори не са полуфабрикати на смисъла - те го построяват постепенно и постъпателно. От звезди, от прахуляк, от пясък, от пеперуди, вятър, камък и нож. И от време. В тях има кълнове - на лъжливата гибел, посята в стените, на равнища, в която пониква скръбта.
Усещането е за гласове, които ехтят в голямо пространство, за антична покруса, в която няма фенове. И тъкмо като в раждането на нещастието основен е не обособеният глас, а хорът - хорът на мъртвите, хорът на избавените, които молят ( " покажете ни вашето слънце малко по малко " ), хорът на сенките, на дърветата, на неродените, на утешителите ( " цветовете на утехата са прекомерно нискорасли " ). Целият пейзаж е формиран от крясъци. Само съзерцаващите мълчат, усещайки погледи в гърбовете си. Кой чува? Ухото на човечеството е обрасло с коприва. Повече от половината стихотворения приключват с тире, като че ли срязани преди края си.
Величественост в страданието, по този начин е озаглавил послеслова си огромният преводач Любомир Илиев. Повече за особените задания в превода на Нели Закс очаквайте да прочетете скоро в изявление за " Тоест ".
В емблематичната си колонка, стартирана още през 2008 година във вестник " Култура ", Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво тъкмо тези книги ни трансформират. Вярваме, че е значимо тази графа да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.
" Палечка " от Мишел Сер
Превод от френски Рада Шарланджиева, София: изд. СОНМ, 2021
Купете си тази книга, прочетете я, а по-късно спорете на воля с нея - тя е написана през 2012 година и неин обект е индивидът, образуван от наличното познание в мрежата, по-точно младежът, привикнал да стига до информацията с помощта на сръчните си палци и екрана на телефона си. От тези палци идва и обобщаващото Палечко, Палечка.
Мишел Сер слага цифровата гражданска война като определящата смяна на нашето време, съизмерима единствено с изобретяването на писмеността и след това с изобретяването на печатната преса. Той надалеч не е самичък в това свое мнение - в " Шок от сегашното " да вземем за пример Дъглас Рушкоф твърди, че цифровата гражданска война е увредила самата ни дарба да възприемаме информацията линеарно.
И у нас нищим тази тематика от дълго време - конференцията " Четенето в епохата на медии, компютри и интернет " беше още през предишния век. Всъщност тази тревога - какво става с мозъка ни в новите времена - от дълго време не е академична, тя е забележима за всеки, който на петата страница на книга усеща импулса да кръстоса четивото си с нещо напълно друго. Така, както би го направил в интернет.
Тези самонаблюдения не са лесни, надалеч по-лесно е да представиш " шока от сегашното " като поколенчески раздор. Особено в класната стая, в университетската зала, където студентите шумят, не внимават, движат се... или просто не идват на лекции. Това постоянно провокира яд и жлъч, дава мотив за мрачни прогнози за бъдещето на въпросното потомство на трудовия пазар, като че ли в случай че не шумяха, всичко щеше да е наред.
Мишел Сер написа " Палечка " от гледната точка на възрастен академични учител. Да, един от огромните модерни френски мислители, от който се е учил примерно Бруно Латур. Да, създател на " Петте сетива " (излизала у нас в превод на Георги Цанков) и на " Атлас ", книга за променената география на съвременността (в превод на Нина Венова). Но и преподавател, който обича студентите си и желае да ги разбере. В тази книга той застава на тяхна страна. Какво значи " познание " в епохата на търсачките? Преди Гутенберг един академик е трябвало да запамети целия Аристотел; след него - единствено мястото на книгите му в библиотеката. А през днешния ден? Разбира се, че ще шават в час, имат потребност да държат кормилото на личния си развой на учене, не да бъдат неподвижни пасажери.
Под привидната грижа за студентите Сер усеща суматоха от загубата на надзор. Знанието е власт, а новите Палечки получават знанията си по пътища, непознати за техните преподаватели. Мишел Сер не просто се радва на това, а приканва университета също да се промени. Например да разчупи йерархията на дисциплините, да разбърка кабинетите, с цел да може сякаш инцидентните връзки сред физиката и литературата, сред биологията и музиката да доведат до същински ново познание.
Със сигурност може да се спори с книга, обърната към бъдещето и писана преди девет години. Мишел Сер умира през 2019 година, тъкмо преди пандемията да сложи без заобикалки въпроса до каква степен може да демократизираме да вземем за пример здравното познание - и по кое време това става рисково. Много бих желала да го попитам и къде е концепцията за истина в новото познание, по какъв начин боравим с това разбиране - и какво ще вършим без него.
По-важно е обаче да го чуя, да чуя апела за вслушване, в това число в ропота на страдащите на паркинга пред болничното заведение, в безпокойството на въртящите се на чиновете си Палечки. И да чуя топлотата, с която приказва за тях. Сама по себе си тази топлина е страховит урок - за всеки, който несъзнателно заема учителска поза и мисли, че има на какво да научи " младите ". Ако един от най-известните епистемолози във Франция може да се смири и вслуша, евентуално и ние има какво да научим от Палечките към нас.
" Записки на блокадния човек " от Лидия Гинзбург
Превод от съветски Здравка Петрова, София: ИК " Жанет 45 ", 2021
Ен на Лидия Гинзбург също е обобщаващ облик, обликът на блокадния човек; само че този облик е разказан от вътрешната страна, тъй като Гинзбург също претърпява блокадата на Ленинград. Палците на Ен - с които притиска брадвата към вкочанения излишък от ръката, с цел да нацепи дърва - са и нейните палци. Отвътре е разказана тежката барака от завивки, отдолу под която те е боязън да изпълзиш на студа; потискащият безпорядък в стаята, когато вечерта не си имал сили за друго; от вътрешната страна е разказан погледът, когато дръзнеш да се изкъпеш и няма по какъв начин да избегнеш срещата с тялото си - " индивидът се взираше в него със злобно любознание, надделяло желанието да не знаеш ". Тялото на дистрофията, от която - чета в биографията - си отива и майката на авторката.
Но времето на книгата е пролетта след страшната зима на 1941-ва; блокадата продължава, само че времето е омекнало, ледът по релсите се е стопил и трамваите тръгват; гладът продължава, само че тук-таме има зелении, на черно можеш да намериш даже боровинки. Изпод немислимото се подават - двоумя се дали да го напиша - кълнове нормалност. Известна актриса си е ушила рокля... против няколко дажби самун. В редакцията на радиото текат диалози - и даже да се приказва за апетит, за тъга, в тях отекват познатите човешки инстинкти за себеутвърждаване. Малките привилегии в дажбата не значат единствено, че няма да умреш, а и че повече те ценят като творец; дребните нюанси в изрече демонстрират кой си и от кое място си.
Впрочем това се усеща даже на опашката за дневните 125 грама самун. Гинзбург е извънреден занаятчия в разчитането на обществените кодове в най-баналния привидно диалог - тя чете хората толкоз прозорливо и деликатно, че разменените реплики внезапно получават силата на огромната драматургия, представяш си ги на сцена, с нейните мнения в ухото си.
И изключителна писателка, с приказен нюх за езика, сензитивно и вещо предаден от огромната преводачка Здравка Петрова. Два детайла - допирът на изящното, извито краче на кресло, което хвърляш в печката (и би желал да е на тресчици, с цел да не ти припомня какво е било); топлият ветрец край реката, когато колкото да си се дотътрил да изхвърлиш кофата нечистотии, а свежият пролетен въздух внезапно ти припомня за село и плодни дръвчета. И трети, несъмнено - мъчителната, подигравателна като че ли хубост на Ленинград, на старите петербургски здания, измежду които се разиграва всичко това.
Нищо чудно - Лидия Гинзбург не е коя да е, тя е от " младите формалисти ". С други думи, от учениците на фамозния литературоведски кръг ОПОЯЗ (Общество изучения поэтического языка) от 20-те години, популярен в историята на литературознанието и езикознанието. Ученичка е на Борис Айхенбаум, толстовед, един от основните участници в кръга - този, който в действителност формулира общото сред тях в " Теория на формалния способ ".
Гинзбург познава Шкловски, Тинянов, Ахматова, Маяковски, Надежда Манделщам, написа по-късно мемоари за тях. Всъщност през годините е позната най-много като литературовед, създател на " За лириката ", издавана и у нас. В нея тя споделя, че изкуството е опитът на един, в който мнозина би трябвало да намерят и схванат себе си.
" Записки на блокадния човек " е писана доста по-късно, не директно след войната, а в самия завършек на съвсем 90-годишния живот на Гинзбург - излиза от 1984 до 1989 година в списание " Нева ". И смисълът на книгата не е да бъде писмено удостоверение за блокадата на Ленинград - такива за 40 години са излезли значително, - а да бъде проучване на човешкото, незабележимо във всекидневието, само че ненадейно откроено като кълн на фона на блокадната зима.
Допълнете четивото с " Рапорт от обсадения град " на Збигнев Херберт в осъществяване на Светлана Янчева.
" Смъртта още чества живота " от Нели Закс
Преводач Любомир Илиев, София: Издателство за лирика " ДА "
Ако Гинзбург разказва по какъв начин след нещастието последователно се възраждат човешкото, ежедневното, общественото в неговите най-осезаеми аспекти - диалогът, роклята, трамвайната линия, сякаш незабележимите делнични избори да повървиш или не, по какъв начин тъкмо да приготвиш нищожната дажба, то с поезията си Нели Закс слага нещастието на своя народ, на избитите в нацистките лагери евреи, на голямата сцена на времето в космоса на мита.
Нели Закс е родена през 1891 година, само че първите си същински стихотворения написа след Втората международна война. Животът ѝ стартира умерено, увлича се по немските романтици и съвсем не обръща внимание на водещия по това време експресионизъм. Впечатлена от " Сага за Йоста Берлинг ", написа на Селма Лагерльоф и последователно двете завързват другарство, което ще се окаже избавително - след възхода на нацизма таман Лагерльоф ще обезпечи емиграцията на Закс и майка ѝ в Швеция, когато съвсем цялото им семейство е избито, а заповедите за депортирането им са към този момент направени.
Там, до момента в който си изкарва прехраната с превод на немски стихотворения, Закс с шок следи протичащото се с нейния народ. И стартира да написа - с непредвидена мощност.
Теодор Адорно може и да споделя " да се написа лирика след Аушвиц е безчовечие ", само че след това се поправя - признава, че страдащият може да търси изказ по този начин, както изтезаваният има право да изкрещи. Поезията на Нели Закс обаче е освен вик на болката, а е връщане на свещеното. Когато един народ е изтребван и потиснат, подложен в ролята на жертва, тогава е застрашена сакралната връзка сред тези, които му принадлежат. Образите на Закс имат силата да я заздравят. Затова техният мащаб е " земя и небо ". Инстинктивно захващам да кажа " древен " - само че несъмнено, ехото е от хасидските истории, от Зохар, от античните псалми.
И въпреки всичко това е абсолютно модерна лирика, близка (но и различна) до тази на Паул Целан, с който я свързват другарство и дълга преписка. Нейните метафори не са полуфабрикати на смисъла - те го построяват постепенно и постъпателно. От звезди, от прахуляк, от пясък, от пеперуди, вятър, камък и нож. И от време. В тях има кълнове - на лъжливата гибел, посята в стените, на равнища, в която пониква скръбта.
Усещането е за гласове, които ехтят в голямо пространство, за антична покруса, в която няма фенове. И тъкмо като в раждането на нещастието основен е не обособеният глас, а хорът - хорът на мъртвите, хорът на избавените, които молят ( " покажете ни вашето слънце малко по малко " ), хорът на сенките, на дърветата, на неродените, на утешителите ( " цветовете на утехата са прекомерно нискорасли " ). Целият пейзаж е формиран от крясъци. Само съзерцаващите мълчат, усещайки погледи в гърбовете си. Кой чува? Ухото на човечеството е обрасло с коприва. Повече от половината стихотворения приключват с тире, като че ли срязани преди края си.
Величественост в страданието, по този начин е озаглавил послеслова си огромният преводач Любомир Илиев. Повече за особените задания в превода на Нели Закс очаквайте да прочетете скоро в изявление за " Тоест ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ