Винаги помни баба и дядо си: Тази история е точно за теб
Тежки дни пристигнаха и не отминаха и дядо Божовия дом. Всяка вечер той слушаше новините, гледаше, по какъв начин от ден дневно селото ставаше все по-глухо и пусто и някаква буца засядаше в гърлото му.
Това ли беше мечтал на млади години, когато пъргаво скачаше заран, дружно с жена си Иванка първи отиваха в стопанството на работа. Не че пищно, само че решето и предостатъчно живееха. Спомня си по какъв начин постоянно идваха делегации от чужбина да гледат луксозните лозови масиви, да се учат… Къде ли отидоха агрономите, дето авторитетно обясняваха триумфите си? Селяни споделяха, че видели Главния на пазара в Търново, долни дрехи и облекла продавал на сергия, с цел да оцелее! Питаше се остарелия човек – къде сбъркахме, какъв грях сторихме, че в този момент по този начин би трябвало да патим? Една наслада и разтуха имаше дядо Божо – своите двама внуци – Денчо и Стоян.
Само един наследник си имаха те – положително дете беше, порасна, задоми се, деца добиха, само че неприятна болест го тръшна, небрежно си отиде. Снахата скоро си откри разтуха – някакъв мъж се завъртя, събра се с него и повече не я видяха. Но внуците не ги не помниха. Израснаха те като два стройни бора – брат до брата. Но тона на всичко даваше Денчо – той бе по-големият, по-разумният. Пък нали приключи и стана водач – целия свят обиколи, доста знамение видя, само че не се възгордя, не не помни своя корен.
Нещо топло се надигаше в гърдите му, сълзи го задавяха, когато това лято младите момчета се развъртяха, нацепиха и подредиха дървата, почистиха двора, измазаха и оправиха къщата, та светна.
Баба Иванка бе необразована, само че горда и жилава българка. Цял живот тя почтено носеше отговорността и грижите наедно с мъжа си. И в този момент, когато отиваше в пощата, въпреки и остаряла и грохнала, все се изправяше и гордо поглеждаше – от дамите най-голямата бе нейната пенсия – почтено направените пари за цялостен един трудов живот.
Не можа тя да си роди повече деца – отгледаха и изучиха единствения им наследник, само че нещастието ги сполетя и душата опустя – тя и до в този момент не е свалила черната забрадка от главата си.
Този ден Денчо се обади, че ще ги навести, огромна наслада чакаха – щеше да пристигна с невястата. Седяха и двамата и мислеха – каква ли ще е тя? Те, в този момент младите – дай им единствено кафето и цигарите – нямат време и за леглото да си оправят!
Кръшна се баба Иванка, почисти къщата, опра облеклата, изкъпаха се и се подготвиха да посрещнат младите. Сега е зима, мъгла, лед и сняг, пътят е рисков – мислеше си дядо Божо. – Луди глави! Преваляваше среднощ, няма ги… по този начин и се унесоха. Те, несъмнено са се отказали!
Нещо изтропа, чуха се викания, дядо Божо скочи – децата са! Погледна часовника – преваляваше два след среднощ! Отвори портата, само че снегът бе бездънен, а той нямаше сили да изрине и почисти. Колата бе затънала в една пряспа, нямаше време за бавене – трябваше да се запретнат ръкави. Не можа дядо Божо да види какво е момичето – стори му се височко и стройно – като Денчо. То пъргаво хвана две кофи, с лопатата изрови пепел, наръси пътя, не седна на топло, а наедно с мъжете ринеше снега и помагаше. “Огън момиче! ” – рече си остарелия човек.
Така и не усетиха по какъв начин се мина седмицата. Слънце огря в дома на старците – стоплиха ги положителните им внучета Денчо и Надя. С безконечния си нюх баба Иванка можа да реши – момичето е почтено и работливо. С баща и мама до море, с либе през море. Да, с Надето Денчо ще мине морето! – умно отсече тя.
Тази заран щяха да се сбогуват. Надя подготви закуската, на открито беше безшумно, снегът блестеше от ярките слънчеви лъчи. На прозореца едрият бял котарак подремваше умерено.
Кой знае за какво, като гледаше към внука си, като че ли баба Иванка виждаше един ярък ореол към главата му.
Примижаваше, отново поглеждаше, слънцето през прозореца огряваше блестящо и й се струваше, че Денчо излъчва някакво зарево. Та нали той в полет е еднакъв със звездите, стопанин е на небето. Звездно момче! И тя си изясни – по тази причина е толкоз добър – тъй като рисковете, на които се излагат го карат повече да цени живота, човешката добрина. Няма по-голямо благополучие за остарелия човек от това да го уважиш, да седнеш с него на масата, да чуеш на какво ще те научи – като в приказките за дядото, дето показал на хората мравуняка и ги избавил от апетит.
И когато Денчо протегна ръка на баба си да се сбогува, тя с неспокойствие се наведе и му целуна ръка.
Благодаря, сине!
Автор: Занка Иванова
Инфо: beu
