Имам нужда от себе си
Тежи ми към този момент да давам отговор на непознати упования. Да се държа по този начин, както се допуска, че е редно. И да замлъквам, когато ме боли от нечии други непремълчани думи. Уморена съм да се преценявам, да се оглеждам непрекъснато дали съм застанала по този начин, че на другите да им е комфортно, дали ходя с вярното движение. И от друго съм изтощена – от това да се опасявам, че в случай че пребивавам както желая, някой различен ще бъде засегнат.
Знам че всичко това е било мой избор и че цялата тази отмалялост си е по моя виновност. Пуснала съм на независимост егото си, което си мисли, че може да избавя и да оправдава, да управлява и да лекува.
Затова спирам да се извинявам с метода на образование или с разпоредбите на обществото. Винаги ще има някой различен, тъй като по този начин е организиран животът – да има някой различен. Винаги ще има някой, който ще приема прекомерно персонално моите триумфи, че дори и неуспехите ми, ще се усеща засегнат, зарязан, препънат, комплициран, подценен и недообичан от мен.
Истината е, че и аз от време на време съм в ролята на този другия и се усещам засегната, изоставена, препъната, объркана, неодооценена и недообичана. Често без причина, просто тъй като по този начин съм разчела обстановката, реакцията и думите. Но това си е мой проблем. След като мога да го дублирам на себе си и да го приема, за какво тогава и другият да не може. Неговите усеща са си проблем на неговото его. Не на моето.
Имам потребност от себе си. В този логически свят, нуждая се от обич, която е нелогична, свръхестествена и уютна. Толкова дълго време се пробвам да се свържа с някой различен, оставяла съм се даже да бъде връзка, която съединява други. Не че в това няма доза достойнство, не се отхвърлям от рицарската си същина, в противен случай. Но тъкмо в този момент нуждая се от себе си. От връзката със себе си. Ако не преставам да бъда зависещ съюз, напълно ще ми закърнеят сетивата. Ще изгубя чувствата си, което е съвсем присъда постоянно да бъда в ролята на другия, който все е неразбираем.
Затова предпочитам да съм връзка за себе си със със себе си. Този съюз е доста простичко нещо, не е лесна работа, само че е елементарна работа. Достатъчно е да желая най-хубавото за себе си. И да върша най-хубавото за себе си. С деликатност, обич и доверие. Особено с доверие към грешките, които неизбежно ще направя. И без извинения и без оправдания, че другите може да не ме схванат. Може. Но пък може и да ме схванат и да стартират да ми оказват помощ. И тогава това факсимиле за положителната Вселената, ще придобие смисъл. И онази обич, която от време на време си мисля, че ми липсва, ще се появи.
Сашка Александрова
Инфо: myvelikoturnovo.com
