Те са четири. Те са жени. Всяка от тях има

Те са четири. Те са дами. Всяка от тях има друг характер, своя история и своя персонална болежка. Но има нещо, което ги сплотява – изкушението, пристрастеността, или по-скоро при-СТРАСТ-яването.

Новият театър „ Шоколад “ на режисьора Антон Угринов в Сатиричния спектакъл по пиесата на белгийския драматург Филип Блазбанд кани в бурлесковата атмосфера на нехарактерен лечебен сеанс, в който едни непознаващи се взаимо дами ще се опитат да излекуват своята шокомания благодарение на груповата психоанализа. И с тях като че ли ще можем да поговорим за самите себе си. Защото да приказваш за шоколад, значи да приказваш за себе си.

Всъщност, става известно, тук въобще не става дума за шоколад. Е, да, може би тези дами в действителност имат проблем с поглъщането на големи количества от какаовото прелъщение. Чуваме непрестанно „ шоколад, шоколад, шо-ко-лааад “ – от време на време произнесено нежно и постепенно, от време на време гръмко и буйно, от време на време развлачено и изстрадано.

Но за шоколад ли приказваме в действителност? Под булото на сладкия грях терапевтът (Албена Павлова) трудно се пробва да открие нещо друго. Самата тя, както ще разберем след това – също пристрастена към по този начин неустоимото наслаждение, е създала личен способ за лекуване, който се основава на това нещо, наречено „ отключващо събитие “

Връщането към произхода на зависимостта обаче няма да е толкоз елементарно, колкото тя чака. Пациентките (Мирослава Върбанова, Елена Атанасова и Стела Ганчева) отхвърлят да дълбаят в дебрите на мъчителните си мемоари и скоро ще тръгнат на същински протест.

От спокойни разисквания до остри стълкновения и безспорен безпорядък, от прозаични впускания в предишното, където смешното граничи с трагичното, чак до истории с съвсем делириумни аспекти, ние сме пленени от една тъжна комедия, която непрекъснато ни изненадва. За бързо сменящите се положения и препускането от едно въодушевление в друго обилно способстват музиката на Мартин Каров и сценографията на Ирена Дойчева.

Зрителят се унася в безвремието и динамичността на един есенен следобяд, изпълнен с ненадейно, в компанията на четири последователно разрастващи се женски облици – до самия свършек, когато най-накрая всички „ персони “ изчезват, скромният воал на шоколада пада и под него съумяваме да се докоснем до дълбоката драма, претърпяна от самата терапевтка – персонаж до тогава „ без проблем “.

„ Шоколад “ е метафора на нашите зависимости, прочувствени ограничения, подозрения, спотаени контузии и несъзнавани вътрешни спорове – едно малко, само че също толкоз вкусно парче, колкото и тематиката, която преглежда. Чрез персоналното пътешестване на героините към самите себе си пред нас се открива цяла галактика от прочувствени и физически при-страст-явания и техният генезис от безконечните потоци на виновността и самотата.

Понякога тонът е смешен, от време на време сериозен и драматичен, само че постоянно се появява някаква усмивка, която балансира напрежението, а най-после излизаме от театъра също както дамите от кабинета – с доста въпроси (за тях и за самите себе си) и някак пречистени.