Пловдивчанин за училището по време на соца: Учителите ни манипулираха, биеха с показалки по главите. В класа имахме внедрени доносници
По мотив предаването " Училище мъчилище " по Пловдивската социална телевизия жителят Димитър Стоев споделя за това какво е било за учебното заведение едно време.
Ето спомените на пловдивчанина:
Лошите мемоари за учебното заведение нямат край! Тогава те бяха за нас като едно най-обикновено ежедневие, само че през днешния ден, когато към този момент всичко е минало, от време на време ми изтезават съзнанието какъв брой неоправдани бяхме тогава.
Учителските показалки се употребиха от учителите като палки за побой над учениците, най-вече по черепите ни. Вземаха ни страха без да сортират средства за това - търсеха се форми и способи за принуждение.
Сутрин учителите заставаха на вратата на класната стая и питаха всеки влизащ възпитаник дали е закусил и какво. Задължаваха ни да носим от вкъщи храна на бедните и гладуващите ни съученици.
През огромното междучасие едни и същи деца се оглеждаха кой закусва и му вземаха храната. Даже стояха и чакаха пред домовете на съучениците да им вземат храната и ги обричаха на апетит.
На екскурзии, когато учителите ни караха да си носим суха храна, постоянно се намираха едни и същи деца без храна и ни задължаваха да им даваме от себе си и да не си дояждаме поради тях.
Винаги, когато преподавател ни срещаше на открито по улиците питаше няма ли за нас дневен режим и книжки за нас. За игра на джамини понижиха държанието. Вечер кината се охраняваха от дежурни преподавател.
Внезапно учители нахълтваха по домовете ни където живеем и в случай че ни беше по-широко, превръщаха стаите в занималня за небогати възпитаници, които нямаха условия за учене. Само за една седмица всичко ни беше изкрадено.
Самите учители оглеждаха къщата и гледаха да закачат нещо, изключително акордеон, радио, грамофон и други за потребностите на учебното заведение и в случай че не ги дадеш, не завършваш периода и дори оставаш да повтаряш.
В класните стаи всяка редица имаше внедрен доносчик и всичко което чуеше го пренасяше на учителя. Задаваха ни да вършим съчинения, свързани с персоналния и фамилния ни живот.
Всичко това и още друго едвам в този момент го възприемам какъв брой сме били манипулирани като деца, а всяка двойка и забележка в бележника се наказваше с побой от родителите ни.
Мъките ни нямаха край. Вземаха ни страха и се учихме не за познания, а за бележки!
Ето спомените на пловдивчанина:
Лошите мемоари за учебното заведение нямат край! Тогава те бяха за нас като едно най-обикновено ежедневие, само че през днешния ден, когато към този момент всичко е минало, от време на време ми изтезават съзнанието какъв брой неоправдани бяхме тогава.
Учителските показалки се употребиха от учителите като палки за побой над учениците, най-вече по черепите ни. Вземаха ни страха без да сортират средства за това - търсеха се форми и способи за принуждение.
Сутрин учителите заставаха на вратата на класната стая и питаха всеки влизащ възпитаник дали е закусил и какво. Задължаваха ни да носим от вкъщи храна на бедните и гладуващите ни съученици.
През огромното междучасие едни и същи деца се оглеждаха кой закусва и му вземаха храната. Даже стояха и чакаха пред домовете на съучениците да им вземат храната и ги обричаха на апетит.
На екскурзии, когато учителите ни караха да си носим суха храна, постоянно се намираха едни и същи деца без храна и ни задължаваха да им даваме от себе си и да не си дояждаме поради тях.
Винаги, когато преподавател ни срещаше на открито по улиците питаше няма ли за нас дневен режим и книжки за нас. За игра на джамини понижиха държанието. Вечер кината се охраняваха от дежурни преподавател.
Внезапно учители нахълтваха по домовете ни където живеем и в случай че ни беше по-широко, превръщаха стаите в занималня за небогати възпитаници, които нямаха условия за учене. Само за една седмица всичко ни беше изкрадено.
Самите учители оглеждаха къщата и гледаха да закачат нещо, изключително акордеон, радио, грамофон и други за потребностите на учебното заведение и в случай че не ги дадеш, не завършваш периода и дори оставаш да повтаряш.
В класните стаи всяка редица имаше внедрен доносчик и всичко което чуеше го пренасяше на учителя. Задаваха ни да вършим съчинения, свързани с персоналния и фамилния ни живот.
Всичко това и още друго едвам в този момент го възприемам какъв брой сме били манипулирани като деца, а всяка двойка и забележка в бележника се наказваше с побой от родителите ни.
Мъките ни нямаха край. Вземаха ни страха и се учихме не за познания, а за бележки!
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ