Тази сутрин, 20 февруари, денят след годишнината от обесването на

Тази заран, 20 февруари, денят след годишнината от обесването на Левски, до момента в който си пиех кафето и се любувах на изключения тв приемник, си дадох сметка, че май съм единственият, който през вчерашния ден не се изрече в някоя онлайн или стандартна медия за Апостола на свободата. Не насочи навъсен поглед някъде над хоризонта. Не споделих нищо за тефтерчето, за " Народе???? " (дано го изписвам с верния брой въпросителни), за това по какъв начин са го пазили единствено три заптиета, само че никой не го е освободил, за чистата и свята република, за това кой ще ни освободи и кой ще ни зароби... Все неща, които с издайническа влага в очите се повтарят всяка година, всеки февруари по един и същи метод, с едни и същи думи, с еднакъв прочувствено-назидателен звук най-малко от 100 години и всеки си мисли, че той е единственият, който се е сетил да ги заяви на останалите. Защото носи Апостола в сърцето си!

Тази година най-накрая локализираха гроба му - паркомясто зад Министерство на земеделието, леко изкривено, с цел да е по-автентично, където по случай празника го означиха с паметна плоча и поставиха цветя от градините на синовната си благодарност. Гробът съставлява един от главните сюжети, когато пристигна време да се означи обесването. Разтърсващото изобретение сподели междинен пръст на Николай Хайтов и на теорията му за църквата " Св. Петка ". То сложи под известно подозрение и сведенията за гроба, които изискуем на Ванга, на Слава Севрюкова (която и да е тя) и на Вера Кочовска - " български феномен, приет в далечна Япония ". Тези са единствено част от трескаво търсещите мощите на Левски.

Тази година беше забележителна и с това, че водачите на някаква политическа групировка, в деня когато " би трябвало да бият траурни камбани " (според изявление на Александър Йорданов), се " хилели като патешки " (пак съгласно него) по време на политически протест пред Народния спектакъл, където почти по същото време снобарията припадаше по непреходното изкуство на Джон Малкович.

Всичко това беше обилно и горестно коментирано. Дори с учудване видях по какъв начин мои другари - интелигентни и скептични хора, каквито са множеството ми другари, - се поддадоха на общата тресчица и започнаха да редят прочувствени излияния.

Изобщо, Левски беше освен използван, само че и злоупотребен за всякакъв самостоятелен и партиен ексхибиционизъм. Както постоянно. Кой ли не се снима умислен пред паметника му, кой ли с треперещи от неспокойствие пръсти не оправи лентичката на венеца!

Бедата на нашите национални икони е, че не са икони. Не са някакви именити полубогове или ницшеански свръхчовеци, чиито мумии всеки може да употребява за конюнктурните си потребности. Ние се опитваме да ги създадем светци, без да знаем какво е святост. Искаме да ги създадем гаранти на послания, в които и ние не сме напълно сигурни. А те са елементарни свестни хора. Защо не ги почитаме като такива?

Знам, знам, че националното самочувствие се възпитава посредством кумири. Знам, че за потребностите на всеобщия човек историята би трябвало да се опростява и да се свежда до скица, до нещо като детска рисунка върху асфалт. Но даже и това би трябвало да се прави с мярка и усет.

Последните думи на Левски са простички. Те не са за чистата и святата република, не са за международното освобождение на потиснатите, не са и завет към нас, бъдните генерации, за това по какъв начин е редно да се държим, какво да мислим и какво да усещаме. Последните думи на Левски са: " Споменавайте в молитвите си йеродякона Игнатий ". Бог да го елементарни.