Тази книга е колекция от паметните събития в моя живот.

„ Тази книга е сбирка от паметните събития в моя живот. Събрах ги, следвайки рекомендациите на дон Хуан Матус, шаман, индианец яки от Мексико, който в продължение на тринадесет години полагаше старания като мой преподавател да ме вкара в познавателния свят на шаманите, живели в Мексико още от антични времена. С течение на времето той ми разкри, че шаманите считали тази сбирка от паметни събития за чудесно средство да се раздвижат пластовете застояли сили, които съществуват в човека… Дон Хуан смяташе, че събирането на паметните събития в живота било за шаманите подготовка за навлизането им в този съответен свят, който те наричали активната страна на безкрайността. “

~ Карлос КАСТАНЕДА

Да кажеш „ Благодаря “

– Войните-пътешественици не оставят неуреден нито един дълг – каза дон Хуан.

– За какво приказваш, дон Хуан? – попитах аз.

– Време ти е да си оправиш сметките по някои отговорности, които си поел през живота си – каза той. – Обърни внимание, това не значи, че в миналото ще ги изплатиш изцяло, само че е нужно най-малко да направиш този жест. Трябва да направиш едно алегорично разплащане, с цел да се компенсираш, с цел да удовлетвориш безкрайността. Веднъж ти ми описа за две свои приятелки, които са имали огромно значение за теб – Патриша Търнър и Сандра Фланеган. Време е да ги намериш и да направиш на всяка от тях по един подарък, за който би трябвало да изразходиш всичко, което имаш. Трябва да направиш два подаръка, от които да останеш без пукнат грош. Това е жест.

– Не знам къде се намират те в този момент, дон Хуан – казах аз, към този момент подготвен да стачкувам.

– Да ги откриеш – това е предизвикването към теб. Ще ги търсиш къде ли не, до момента в който ги намериш. Това, което възнамеряваш да направиш, е нещо доста просто и въпреки всичко съвсем невероятно. Твоето предпочитание е да прекосиш прага на персоналните си отговорности и с един скок да станеш свободен, с цел да можеш да продължиш нататък. Не успееш ли да преминеш този предел, тогава няма смисъл да се опитваш да продължаваш каквото и да било с мен.

– Но от кое място ти хрумна концепцията да ми възложиш такава задача? – попитах аз. – Измислил си я, тъй като смяташ, че е подобаваща за мен ли?

– Аз не изобретявам нищо – каза той изсъхнало. – Получих тази задача от самата безкрайност. Не ми е елементарно да ти споделям всичко това. Ако си мислиш, че ужасно се развличам с твоите тествания, грешиш. Успехът на твоята задача е от по-голямо значение за мен, в сравнение с за теб. Ако се провалиш, ти съвсем нищо не губиш. Какво толкоз? Посещенията си при мен. Голяма работа. Но аз ще изгубя теб, а с това ще изгубя или продължението на приемствената ми линия, или опцията ти да я заключиш със златен ключ.

Дон Хуан замълча. Той постоянно знаеше по кое време мозъкът ми изпада в трескави размишления.

– Много, доста пъти съм ти казвал, че войните-пътешественици са прагматици – продължи той. – Те не се отдават на сантименталности, носталгия или потиснатост. За войните-пътешественици има единствено битка и тази битка няма край. Ако си мислиш, че си пристигнал тук, с цел да намериш покой или че това е мъртвило в живота ти, грешиш. Тази задача – да изплатиш задълженията си – не е водена от което и да било от познатите ти усеща. Тя е водена от най-чистото чувство; възприятието на воина-пътешественик, на който следва да се гмурне в безкрайността и тъкмо преди да го стори, той се обръща обратно да каже „ благодаря “ на хората, които са му правили положително.

– Трябва да се изправиш пред тази задача с цялата съвестност, която тя заслужава – продължи гой. – Това е последната ти спирка, преди да те погълне безкрайността. Всъщност, ако воинът-пътешественик не бъде във допустимо най-хубавото си положение, безкрайността няма да го допре с жезъла си. Така че не се щади, не жали никакви старания. Изпълни това безжалостно, само че изтънчено, до край…

…Тръгнах да се видя със Сандра Фланъган. Живееше в едно предградие на Ню Йорк, до което се стигаше с трен. Почуках на вратата й. Сандра отвори и ме погледна сякаш бях фантом. Силно пребледня. Беше по-красива от всеки път, може би тъй като се бе позакръглила и изглеждаше голяма като къща.

– О, Боже, ти, ти, ти! – заекна тя, очевидно неспособна да изговори името ми.

Тя се разрида и за момент ми се стори, че е възмутена и подготвена да ме упрекне. Не й дадох опция да продължи в тази посока. Мълчанието ми беше цялостно. Накрая то подейства и над нея. Покани ме да вляза и седнахме в хола.

– Какво правиш тук? – попита тя, малко поуспокоена. – Не можеш да останеш! Аз съм омъжена жена! Имам три деца! И съм доста щастлива в брака си.

Изстрелвайки думите като картечница, тя ми описа, че мъжът й бил доста благонадежден, без изключително въображение, само че добър човек, че не бил изключително сетивен и тя трябвало доста да внимава, тъй като елементарно се уморявал, когато се любили, и от време на време даже не можел да отиде на работа, елементарно се разболявал, само че съумял да сътвори три прелестни деца и че откакто се родило третото й дете, брачният партньор й, който май се споделяше Хърбърт, просто престанал да го прави. Вече не можел, само че това нямало значение за нея.

Опитах се да я успокоя, като я уверявах още веднъж и още веднъж, че съм пристигнал единствено за минутка, че нямам никакво желание да трансформирам живота й или да я тормозя по какъвто и да било метод. Разказах й какъв брой мъчно съм я разкрил.

– Дойдох тук, с цел да се сбогувам с теб – продължих аз – и да ти кажа, че ти си любовта на моя живот. Искам да ти направя един алегоричен подарък в символ на моята признателност и неумиращата ми любов.

Тя изглеждаше надълбоко трогната. Засмя се намерено, както в миналото. Заради пролуката сред зъбите приличаше на дете. Казах й, че е по-красива от всеки път, което откровено мислех.

Тя се засмя и сподели, че се кани да мине на строга диета и че в случай че знаела за идването ми, щяла да я стартира по-отдавна. Но в този момент безусловно ще я стартира и идващия път ще я намеря по този начин стройна, както е била в миналото Тя ми подсети какъв смут бил животът ни дружно и какъв брой надълбоко смутена била. Дори си мислела, макар че е върла католичка, да извърши самоубийство, само че в децата си намерила утехата, от която се нуждаела, и че каквото сме правили в миналото, било юношески приумици, които в никакъв случай не могат да се изличат, само че би трябвало да се потулят някъде дълбоко.

Когато я попитах какъв подарък бих могъл да й направя като знак на моята признателност и любов към нея, тя се разсмя и сподели същото, което и Патриша Търнър ми бе споделила: че аз даже пукало съм нямал, нито ще имам в миналото, тъй като подобен съм си бил основан. Настоях да си изиска нещо.

– Можеш ли да ми купиш микробусче, в което да се поберат всичките ми деца? – попита тя през смях. – Искам понтиак или олдсмобил с всичките му съоръжения.

Тя го сподели, уверена до дъното на душата си, че несъмнено не съм в положение да й направя подобен подарък. Но аз го направих.

На другия ден аз карах колата на дилъра, който й откара микробуса. Паркирах наоколо и от прикритието си чух нейното възклицание, когато й доставиха микробуса. Но в сходство с нейната чувствена природа изненадата и не беше радостна. Това беше реакция на тялото, хлипове от тъга и комплициране. Тя се разплака, само че знаех, че плаче не тъй като е получила подаръка. Това беше мъчителен блян, който отекна и в мен. Рухнах на седалката в колата.

Във влака назад за Ню Йорк, а след това и по време на полета до Лос Анжелис непрестанно изпитвах възприятието, че животът ми изтича; изтичаше през мен като пясък от събрани длани. Изобщо не се усещах освободен или изменен от това, че съм споделил „ благодаря “ и „ сбогом “. Тъкмо назад, по-дълбоко от всеки път усещах бремето на тази странна обвързаност. Плачеше ми се. През мозъка ми още веднъж и още веднъж прелитаха заглавията на книги, които моят другар Родриго Къмингс бе замислил, само че по този начин и в никакъв случай не бе написал. Той се беше специализирал в тона да измисля заглавия. Едно от обичаните му беше „ Всички ще умрем в Холивуд “, друго – „ Ние в никакъв случай няма да се променим “, и едно, което ми беше най-любимо и бях откупил за 10 $ – „ Из живота и греховете на Родриго Къмингс “. Всички тези заглавия се въртяха в главата ми. Аз бях Родриго Къмингс, и аз се задъних във времето и пространството, и аз обичах две дами, повече от живота си, и това в никакъв случай нямаше да се промени. И сходно на останалите му другари, аз също ще умра в Холивуд.

Разказах на дон Хуан всичко това в доклада си за този мой псевдоуспех. Той най-безцеремонно отхвърли всичко това. Каза, че положението ми е просто резултат от моето самоугаждане и самосъжаление, а с цел да могат магьосниците да кажат „ сбогом “ и „ благодаря ти “, като същински имат поради това, те би трябвало да трансформират надълбоко себе си.

– Още в този момент зарежи това самосъжаление – настоя той. – Раздели се с визията, че си засегнат и какво ще остане като несъкратим излишък?

Несъкратимият излишък беше възприятието, че съм направил окончателния си подарък на тях двете. Не за да възобновя каквото и да било или да нараня някого, в това число себе си, а в същинския дух на това, което дон Хуан се опитваше да ми уточни – в духа на воина-пътешественик, чието само достолепие, както бе споделил той, е да пази жива паметта за всяко нещо, което е оказало въздействие над него и чийто единствен метод да каже „ благодаря “ и „ сбогом “ е посредством това магическо деяние – да събере в своето безмълвие всяко нещо, което е обичал.

От: „ Активната страна на безкрайността “, Карлос Кастанеда, изд. „ Прозорец “, София, 1998 година
Снимка: tomtrigo.wordpress.com