По пътя на бежанците |
Тази история е разказана от моя другарка, която доста обичам. И чието име ще спестя. То не може да бъде упоменато заради ред аргументи. Затова ще я нарека Мария Петрова.
Не това е значимото. Важното е, че моята другарка, дружно с още доста младежи, сега оказва помощ. Безвъзмездно. Без да чака нищо в подмяна. Мария Петрова е такава - тя носи положителното в себе си. Както и тези младежи, които в събота следобяд, вместо да пият биричка, да гледат мач и да разискват опашките за олио, отделят от времето си и отиват в офиса на " Грийнпийс " в София да натоварят следващия микробус с помощи за Украйна - памперси, топли завивки, суха храна.
Доброволци товарят микробус, който потегля към Украйна. Снимка: Авторът
Мария е там. Чакам я, с цел да открадна половин час от времето, което прекарва в офиса на " Грийнпийс ", който се е трансформирал в диспечерски център, и да науча от нея какво тъкмо се случва там - зад границата на Европейски Съюз и НАТО. Там, където омиротворяват с бомби и танкове и денацифицират със снайпери и калашници.
Мария и още няколко доброволци - нейни другари - потеглят към Черневци, Украйна, в неделя вечер (06.03.2022г.). Носят със себе си специфичен документ за филантропична помощ, публикуван от украинското посолство у нас. Товарят буса и потеглят в 20 вечерта. Предстои им дълъг път през цяла Румъния и цяла България преди този момент.
Питам Мария дали е елементарно прекосяването на границата в този миг. " Заради статута ни ни пускаха доста бързо ", казва тя. Но въпреки всичко попадат на не изключително отстъпчив румънски митничар, който, въпреки да е видял документите и въпреки да е видял, че микробусът е цялостен догоре, ги кара да отворят вратата.
" И тогава всичко се изсипа през вратата... "
Помощите, които карат Мария и приятелите и за Украйна. Снимка: БУЛФОТО
Разстоянието е огромно и първата вечер нашите доброволци преспиват в Румъния. На идващия ден доближават границата. Питам Мария по какъв начин се вижда войната. Как по този начин пресичаш една мислена линия и към този момент си на територия, на която се води война. И по какъв начин наподобява това в нейните очи.
" Освен граничните чиновници се разхождат и младежи с униформи и пушки ", казва тя. " И военни, и полиция. И всичките са с бронежилетки. " Казва още, че въпреки до Черновци към момента да не е достигнала войната, всички към този момент са подготвени - има укрепления, чували с пясък...
Черновци - стрелка и надпис, указващ къде е бомбоубежището. Снимка: БУЛФОТО
Денят е понеделник, само че поради дългото пътешестване нашите доброволци идват в Черновци вечерта. Стоварват помощите, само че ги хваща комендантският час. Той стартира в 22 часа вечерта и свършва в 6 сутринта. По това време никой не излиза по улиците. На нашите доброволци им се постанова да останат да преспят в Черновци.
Нощта в Украйна... Не знам дали е била възпявана от поети, художници и писатели, само че по думите на моята събеседничка, всичките съветски офанзиви се случват нощем. Масираните бомбардировки са точно под пелената на нощта...
Мария и хората с нея са настанени да спят дружно с бежанци от цяла Украйна, които са достигнали до Черновци. Във физкултурен салон, който е бил и зала за подготовка на джудо, са наслагани дюшеци и одеяла.
Украинци, които бягат от войната, са настанени във физкултурен салон. Снимка: БУЛФОТО
Физкултурният салон в Черновци Снимка: БУЛФОТО
Може би е хубаво да знаете какво тъкмо е Черновци сега. Това е крайната точка, до която доближават бягащите от войната, които са избрали посоката през Румъния.
" Някои от украинците, които има къде да отидат и имат спогодба, не чакат изобщо, а напряко напущат страната. А други чакат. Чакат даже да вземат решение дали да изоставен или да останат. "
Мария и нейните спътници имат спогодба да вземат две фамилии. За страдание, с една украинка, която би трябвало да приберат, нещата не се развиват по проект.
" Когато стигнахме там, започнахме да я търсим. Звъняхме на телефона ѝ. Никой не вдигаше. По едно време подвигна някой и взе да приказва на румънски. И сподели отчетливо: ОМИКРОН. Така разбрахме, че до момента в който сме пътували, дамата, която трябваше да вземем, се е разболяла от Коронавирус. "
Докато са във физкултурния салон, нашите доброволци се оказват дюшек до дюшек с няколко деца и техните родители. Оказва се, че това е украинско семейство - майка, татко и три деца. Седяли вкъщи, до момента в който бомбите падали в двора им. Така издържали седмица. Някъде към 7-8 ден от началото на войната бомба бутнала къщата им. Събрали каквото имат в няколко торбички и тръгнали да бягат. Без да знаят къде ще отидат...
Нашите доброволци вземат решение, че могат да вземат и това семейство. Според напълно неотдавна публикуван в Украйна закон татковци на фамилии с три и повече деца са освободени от общата готовност и мога да изоставен страната. Само че мъжът не е напълно наясно дали това е допустимо. И на сутринта започват да разпитват.
" Оказа се, че в това отношение ние и украинците доста си приличаме ". И при нас, и при тях е някаква бумащина, препращане от едно на друго място. Ние обаче се обадихме по нашите канали и получихме 100-процентово увещание, че има подобен закон в Украйна и че можем да тръгнем. "
ю
Черновци, Украйна - а в този момент накъде? Снимка: БУЛФОТО
След като убеждават Александър (главата на многодетното украинско семейство), че няма проблем, Мария и другите доброволци потеглят. Вземат със себе си три фамилии. На границата обаче се случва случай. Колоната с коли е голяма. Настава суматоха, в която един украинец потегля да кара в насрещното платно и засича джип, който се удря в микробуса на нашите доброволци. Пораженията не са доста огромни, само че все пак се постанова да се пренасочат част от хората по други коли. Другата част от хората, измежду които и Мария, биват стоварени на границата, с цел да я преминат пешком.
На границата сред Украйна и Румъния има голяма опашка от бежанци. Опашка, която коства на героите на този разказ шест часа. Шест часа, в които те стоят наблъскани зад решетки и мръзнат.
Границата сред Украйна и Румъния. Снимка: БУЛФОТО
Трите деца от фамилията, което потегли дружно с Мария, седят и чакат без да проронят една дума. " Така познавахме кой бяга от войната, откакто я е видял от първия ред, и кой бяга превантивно ", споделя Мария. " Нашите спътници, които са видели как бомби унищожават живота им, седяха безмълвно и чакаха. Децата веднъж не споделиха - гладен съм, студено ми е, върви ми се до тоалетна... "
Въпреки висенето на границата румънците са много по-подготвени от нас. Те дават на всеки безвъзмездна карта за мобилен телефон, която е с роуминг в Европейски Съюз. И бежанците могат да се обаждат на близки, да се записват с новия си телефонен номер.
Румъния - православната и мюсюлманската общности са се обединили и работят дружно в помощ на бежанците. Снимка: БУЛФОТО
В Румъния оферират памперси за дребните, топла храна, която се подготвя от духовници - православни и мюсюлмански. Заедно двете религии са застанали в помощ на бягащите от войната. Има и палатки, в които можете да влезете, да се постоплите, да пиете чаша чай или кафе.
Румънски доброволци подготвят топла храна за бягащите от войната украинци. Снимка: БУЛФОТО
Мария и нейните спътници са към този момент в България. Питам я какво се случва с другите. С тези, които няма къде да отидат.
А тя споделя по този начин: " Качват ги на рейсове. Доброволци. Закарват ги до Централна гара в София. И там историята свършва. Оттам нататък никой няма ангажимент към тях. "
Семейството, което Мария и другите доброволци вземат със себе си, към този момент е тук. Настанено е в хотел. Адвентната черква е поела наема на жилището, който са намерили за тях и те ще се нанесат там идващите дни. Мария споделя, че и децата ще тръгнат на учебно заведение при нас, само че им би трябвало малко време, с цел да се отърсят от кошмара.
Разбира се, висенето на студа по границите взема своето и сега и трите деца са заболели. Лекуват се, пият медикаменти и стоят на топло.
Стоя и чувам Мария. И чувствам по какъв начин буца стяга гърлото ми. За това се пробвам да отклоня тематиката към това за какво още веднъж България се оказва най-неподготвена за това, което се случва.
Мария споделя, че към този момент е почнала да търси контакти и да се пробва да прокара това, което вършат румънците - да даваме симкарти на украинците на влизане у нас.
Питам я ще тръгне ли още веднъж. Без да се замисли, тя споделя - ДА. Само ѝ трябват няколко дни да си навакса със служебните отговорности, които за малко е изоставила, с цел да тича и да оказва помощ на страдащите и бягащи от войната хора.
И в края на тази история, която евентуално има хепи енд, Мария споделя нещо, което ще запомня от тази война.
Когато запитвам Мария каква е мотивацията ѝ да прави това, тя споделя: " Венци, аз разбрах едно нещо. Няма непознати деца . Всички деца на света са и наши. "
И тъкмо тук, тъкмо в този миг аз прегръщам Мария. Защото няма какво друго да направя.
Да, непознати деца няма. И не трябва да има.
Чужих дітей не буває!
Чужих детей не бывает!
Не това е значимото. Важното е, че моята другарка, дружно с още доста младежи, сега оказва помощ. Безвъзмездно. Без да чака нищо в подмяна. Мария Петрова е такава - тя носи положителното в себе си. Както и тези младежи, които в събота следобяд, вместо да пият биричка, да гледат мач и да разискват опашките за олио, отделят от времето си и отиват в офиса на " Грийнпийс " в София да натоварят следващия микробус с помощи за Украйна - памперси, топли завивки, суха храна.
Доброволци товарят микробус, който потегля към Украйна. Снимка: Авторът
Мария е там. Чакам я, с цел да открадна половин час от времето, което прекарва в офиса на " Грийнпийс ", който се е трансформирал в диспечерски център, и да науча от нея какво тъкмо се случва там - зад границата на Европейски Съюз и НАТО. Там, където омиротворяват с бомби и танкове и денацифицират със снайпери и калашници.
Мария и още няколко доброволци - нейни другари - потеглят към Черневци, Украйна, в неделя вечер (06.03.2022г.). Носят със себе си специфичен документ за филантропична помощ, публикуван от украинското посолство у нас. Товарят буса и потеглят в 20 вечерта. Предстои им дълъг път през цяла Румъния и цяла България преди този момент.
Питам Мария дали е елементарно прекосяването на границата в този миг. " Заради статута ни ни пускаха доста бързо ", казва тя. Но въпреки всичко попадат на не изключително отстъпчив румънски митничар, който, въпреки да е видял документите и въпреки да е видял, че микробусът е цялостен догоре, ги кара да отворят вратата.
" И тогава всичко се изсипа през вратата... "
Помощите, които карат Мария и приятелите и за Украйна. Снимка: БУЛФОТО
Разстоянието е огромно и първата вечер нашите доброволци преспиват в Румъния. На идващия ден доближават границата. Питам Мария по какъв начин се вижда войната. Как по този начин пресичаш една мислена линия и към този момент си на територия, на която се води война. И по какъв начин наподобява това в нейните очи.
" Освен граничните чиновници се разхождат и младежи с униформи и пушки ", казва тя. " И военни, и полиция. И всичките са с бронежилетки. " Казва още, че въпреки до Черновци към момента да не е достигнала войната, всички към този момент са подготвени - има укрепления, чували с пясък...
Черновци - стрелка и надпис, указващ къде е бомбоубежището. Снимка: БУЛФОТО
Денят е понеделник, само че поради дългото пътешестване нашите доброволци идват в Черновци вечерта. Стоварват помощите, само че ги хваща комендантският час. Той стартира в 22 часа вечерта и свършва в 6 сутринта. По това време никой не излиза по улиците. На нашите доброволци им се постанова да останат да преспят в Черновци.
Нощта в Украйна... Не знам дали е била възпявана от поети, художници и писатели, само че по думите на моята събеседничка, всичките съветски офанзиви се случват нощем. Масираните бомбардировки са точно под пелената на нощта...
Мария и хората с нея са настанени да спят дружно с бежанци от цяла Украйна, които са достигнали до Черновци. Във физкултурен салон, който е бил и зала за подготовка на джудо, са наслагани дюшеци и одеяла.
Украинци, които бягат от войната, са настанени във физкултурен салон. Снимка: БУЛФОТО
Физкултурният салон в Черновци Снимка: БУЛФОТО
Може би е хубаво да знаете какво тъкмо е Черновци сега. Това е крайната точка, до която доближават бягащите от войната, които са избрали посоката през Румъния.
" Някои от украинците, които има къде да отидат и имат спогодба, не чакат изобщо, а напряко напущат страната. А други чакат. Чакат даже да вземат решение дали да изоставен или да останат. "
Мария и нейните спътници имат спогодба да вземат две фамилии. За страдание, с една украинка, която би трябвало да приберат, нещата не се развиват по проект.
" Когато стигнахме там, започнахме да я търсим. Звъняхме на телефона ѝ. Никой не вдигаше. По едно време подвигна някой и взе да приказва на румънски. И сподели отчетливо: ОМИКРОН. Така разбрахме, че до момента в който сме пътували, дамата, която трябваше да вземем, се е разболяла от Коронавирус. "
Докато са във физкултурния салон, нашите доброволци се оказват дюшек до дюшек с няколко деца и техните родители. Оказва се, че това е украинско семейство - майка, татко и три деца. Седяли вкъщи, до момента в който бомбите падали в двора им. Така издържали седмица. Някъде към 7-8 ден от началото на войната бомба бутнала къщата им. Събрали каквото имат в няколко торбички и тръгнали да бягат. Без да знаят къде ще отидат...
Нашите доброволци вземат решение, че могат да вземат и това семейство. Според напълно неотдавна публикуван в Украйна закон татковци на фамилии с три и повече деца са освободени от общата готовност и мога да изоставен страната. Само че мъжът не е напълно наясно дали това е допустимо. И на сутринта започват да разпитват.
" Оказа се, че в това отношение ние и украинците доста си приличаме ". И при нас, и при тях е някаква бумащина, препращане от едно на друго място. Ние обаче се обадихме по нашите канали и получихме 100-процентово увещание, че има подобен закон в Украйна и че можем да тръгнем. "
ю Черновци, Украйна - а в този момент накъде? Снимка: БУЛФОТО
След като убеждават Александър (главата на многодетното украинско семейство), че няма проблем, Мария и другите доброволци потеглят. Вземат със себе си три фамилии. На границата обаче се случва случай. Колоната с коли е голяма. Настава суматоха, в която един украинец потегля да кара в насрещното платно и засича джип, който се удря в микробуса на нашите доброволци. Пораженията не са доста огромни, само че все пак се постанова да се пренасочат част от хората по други коли. Другата част от хората, измежду които и Мария, биват стоварени на границата, с цел да я преминат пешком.
На границата сред Украйна и Румъния има голяма опашка от бежанци. Опашка, която коства на героите на този разказ шест часа. Шест часа, в които те стоят наблъскани зад решетки и мръзнат.
Границата сред Украйна и Румъния. Снимка: БУЛФОТО
Трите деца от фамилията, което потегли дружно с Мария, седят и чакат без да проронят една дума. " Така познавахме кой бяга от войната, откакто я е видял от първия ред, и кой бяга превантивно ", споделя Мария. " Нашите спътници, които са видели как бомби унищожават живота им, седяха безмълвно и чакаха. Децата веднъж не споделиха - гладен съм, студено ми е, върви ми се до тоалетна... "
Въпреки висенето на границата румънците са много по-подготвени от нас. Те дават на всеки безвъзмездна карта за мобилен телефон, която е с роуминг в Европейски Съюз. И бежанците могат да се обаждат на близки, да се записват с новия си телефонен номер.
Румъния - православната и мюсюлманската общности са се обединили и работят дружно в помощ на бежанците. Снимка: БУЛФОТО
В Румъния оферират памперси за дребните, топла храна, която се подготвя от духовници - православни и мюсюлмански. Заедно двете религии са застанали в помощ на бягащите от войната. Има и палатки, в които можете да влезете, да се постоплите, да пиете чаша чай или кафе.
Румънски доброволци подготвят топла храна за бягащите от войната украинци. Снимка: БУЛФОТО
Мария и нейните спътници са към този момент в България. Питам я какво се случва с другите. С тези, които няма къде да отидат.
А тя споделя по този начин: " Качват ги на рейсове. Доброволци. Закарват ги до Централна гара в София. И там историята свършва. Оттам нататък никой няма ангажимент към тях. "
Семейството, което Мария и другите доброволци вземат със себе си, към този момент е тук. Настанено е в хотел. Адвентната черква е поела наема на жилището, който са намерили за тях и те ще се нанесат там идващите дни. Мария споделя, че и децата ще тръгнат на учебно заведение при нас, само че им би трябвало малко време, с цел да се отърсят от кошмара.
Разбира се, висенето на студа по границите взема своето и сега и трите деца са заболели. Лекуват се, пият медикаменти и стоят на топло.
Стоя и чувам Мария. И чувствам по какъв начин буца стяга гърлото ми. За това се пробвам да отклоня тематиката към това за какво още веднъж България се оказва най-неподготвена за това, което се случва.
Мария споделя, че към този момент е почнала да търси контакти и да се пробва да прокара това, което вършат румънците - да даваме симкарти на украинците на влизане у нас.
Питам я ще тръгне ли още веднъж. Без да се замисли, тя споделя - ДА. Само ѝ трябват няколко дни да си навакса със служебните отговорности, които за малко е изоставила, с цел да тича и да оказва помощ на страдащите и бягащи от войната хора.
И в края на тази история, която евентуално има хепи енд, Мария споделя нещо, което ще запомня от тази война.
Когато запитвам Мария каква е мотивацията ѝ да прави това, тя споделя: " Венци, аз разбрах едно нещо. Няма непознати деца . Всички деца на света са и наши. "
И тъкмо тук, тъкмо в този миг аз прегръщам Мария. Защото няма какво друго да направя.
Да, непознати деца няма. И не трябва да има.
Чужих дітей не буває!
Чужих детей не бывает!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ