Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил

" Така умира Капитан Петко челник в своята освободена Родина, ненавършил още цялостни 56 години, прибързано телесно застарял и грохнал от тежките побоища в Ич Кале, от мръсните клюки и трагични разочарования. Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на заравяне са великодушни. Всички са мрачни, някои плачат и плачат откровено, единствено върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, като че ли в последната минута той е схванал нещо доста смешно, но не е имал време да го изрече. На какво се е усмихвал Капитан Петко Киряков в последния си час? Дали на избавлението от непоносимата болежка? Или от удовлетворение, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над мързеливата човешка истина, която постоянно идва след ковчега на мъртвеца, в случай че тя въобще благоволява в миналото да пристигна! Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба дружно със своята радостна загадка. Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един колос - по дух и тяло, както Страшимиров го назовава — самоуверен и доблестен Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа ера, с цел да попадне в царството на подлите джуджета. Джуджетата го умъртвяват — в действителност, само че неговият огнен дух вместо да гасне - от ден на ден свети и сгрява сърцата ни с благородния си образец, с кристалната си непорочност и с великодушната си всеотдайност пред олтара на България. "
„ Капитан Петко Войвода ” - Николай Хайтов