Държавата е духовна идея, проявяваща се във формата на човешката воля и нейната свобода ♥ ХЕГЕЛ
„ Така нареченият внушителен метод на ръководство е определението, с което свързваме визията за свободна конституция, и това е станало здрав фатализъм. При това народът и държавното управление са разграничени. “
Friedrich Hegel (1770-1831) mit Studenten
Философия на историята
В наши дни държавното устройство на дадена страна и народ не се приема за чак толкоз предоставено на свободния избор. От главното, само че останало отвлечено определение за независимост следва, че в теорията доста постоянно републиката се признава за само справедливата и същинска форма на държавно устройство и даже множеството хора, заемащи високо административно състояние в страните, в които съществува монархичен метод на ръководство, не се опълчват на този мироглед, а го споделят. Те обаче схващат, че въпреки и сходно държавно устройство да е най-хубавото, в реалност то не би могло да бъде въведено на всички места, тъй като хората са такива, че се постанова да се задоволяват с по-малко независимост, тъй че при дадените условия и при даденото морално положение на народа монархичният метод на ръководство е най-хубавият. И от тази позиция нуждата от несъмнено държавно устройство се слага според от положението, обсъждано като чисто външна случайност.
Тази визия е учредена на разликата, което разсъдъчната рефлексия открива сред понятието и неговата действителност, защото тя се придържа единствено към нереалното и с помощта на това погрешно разбиране не реализира концепциите или, което, в случай че и не по форма, то по наличие се свежда до същото – тя няма съответна, нагледна визия за народа и страната.
Държавата е самостоятелно цяло, от което не може да се вземе една обособена, въпреки и във висша степен значима страна, а точно държавното устройство единствено по себе си и да се преглежда единствено то, да се разисква извънредно то и да се избере точно то. Държавния строй освен се оказва нещо, намиращо се в доста тясна връзка с гореспоменатите други духовни фактори и зависещо от тях. Определеността на цялата духовна характерност дружно с всички нейни сили се оказва единствено миг от историята на цялото и ходът на историята на това цяло предопределя това, което дава висшата глоба на конституцията и я прави във висша степен нужна. При възникването на страната се разкрива нейният могъщ темперамент и инстинктивност. Но подчинението и насилието, страхът от владетеля към този момент приковават волята. Още в нецивилизованите страни частната воля на индивидите към този момент няма значение, постанова се отводът от партикуляризма – съществено значение има общата воля. Това единение на всеобщо и единично е концепцията, която съществува като страна и по-късно се развива по-нататък в себе си.
Абстрактният, само че нужен ход на развиване на фактически независимите страни е подобен, че изначало в тях се открива царска власт – патриархална или военна. След това тази особена форма би трябвало да се подчини на единната власт, която може да бъде единствено такава, отвън която частните сфери остават независими, т.е. монархична. И по този начин, би трябвало да се разграничават първа и втора царска власт. Този ход на развиване е нужен, тъй че при него всякога би трябвало да се откри избран държавен строй, който се оказва резултат не от избор, а единствено подобен, който тъкмо подхожда на духа на народа.
В конституцията става дума за развиване на рационалното, т.е. на политическото положение в себе си, за откриването на моментите на понятието, за разделянето на управляващите, които сами по себе си се допълват една друга и в качеството си на свободни спомагат с активността си за постигането на една цел и се крепят с нея, т.е. образуват органично цяло. По подобен метод страната е рационална, обективно съзнаваща себе си и за себе си биваща независимост. Нейната обективност се състои точно в това, че нейните моменти се оказват налице не идеално, а в самобитна действителност, и в своята активност, отнасяща се до тях самите, просто минават в активност, която е подбудена и резултат от която е цялото, душата, самостоятелното единение.
Държавата е духовна концепция, проявяваща се във формата на човешката воля и нейната независимост. Затова историческият развой на изменение въобще се прави всъщност посредством страната и моментите на концепцията се явяват в него като разнообразни правила. Онези форми на държавно устройство, при които световноисторическите нации са постигнали своя подем, са присъщи за тях и по подобен метод те не дават обща основа разликата да се свежда единствено до избран метод на рационализиране и развиване, а не до разграничение на правилата. И по този начин, при сравняване на конституциите на предходните световноисторически нации се оказва, че от тях не могат да бъдат извлечени никакви уроци, които бихме могли да използваме за последния принцип на конституцията, за правилото на нашето време. Съвсем иначе стоят нещата във връзка с науката и изкуството: да вземем за пример философията на античните дотам е основа на новата философия, че тя просто би трябвало да се съдържа в последната и е почвата, върху която е израснала новата философия. Тук тяхното отношение е показано посредством непрекъснатото рационализиране на едно и също здание, чийто пиедестал, стени и покрив към момента остават непроменени. В региона на изкуството гръцкото изкуство, във типа, който има, е даже върховен пример. Но във връзка с държавния строй нещата стоят изцяло друго: тук правилата на остарялото и новото са разнообразни всъщност. Отвлечените избрания и поуки за заслужено ръководство като да вземем за пример, че благоразумието и добродетелта би трябвало да господстват, несъмнено, са общи и за едното, и за другото. Но няма нищо толкоз неуместно, колкото желанието да се открият образците на държавните институции от наши дни при гърците и римляните или при източните нации. Изтокът може да ни покаже прелестни картини на патриархално положение, бащинско ръководство, лоялност на народите; при гърците и римляните намираме описания на националната независимост. Защото при тях откриваме такова схващане за свободно държавно устройство, съгласно което всички жители би трябвало да взимат присъединяване в съвещанията и решенията по отношение на общите каузи и закони. И в наши дни общото мнение си остава същото; внася се единствено изменението, че доколкото нашите страни са доста огромни и жителите са многочислени, те би трябвало да показват волята си във връзка решаваните публични каузи не директно, а индиректно, посредством представители, т.е. за издаването на закони народът въобще е задължен да бъде представляван от депутати. Така нареченият внушителен метод на ръководство е определението, с което свързваме визията за свободна конституция, и това е станало здрав фатализъм. При това народът и държавното управление са разграничени. Но в това опълчване, което е злоумишлен капан, се съдържа злата небивалица, че сякаш народът е едно цяло. По-нататък, в основата на тази визия лежи правилото на единичността, на абсолютността на субективната воля, за който бе упоменато нагоре. Най-важно е това, че правилото на свободата във типа, в който тя се дефинира от понятието, е не субективната воля и произволът, а разбирането за обща воля, и че системата на свободата е свободно развиване на нейните моменти. субективната воля е чисто официално определение, в което въобще не се показва какво желае тя. Само рационалната воля е всеобщото начало, което единствено се дефинира и се развива в себе си, като пояснява своите моменти като органични членове.
Из: „ Философия на историята. Духът на Изтока “, Г. В. Ф. Хегел, изд. „ Евразия “, София, 1995 година
Изображение: Friedrich Hegel (1770-1831) mit Studenten, Lithographie, bg.wikipedia.org
