Човек може да обича само когато уважава ~ Тадеуш ДОЛЕНГА-МОСТОВИЧ
Тадеуш Доленга-Мостович е роден през 1898 година в Руска империя (сега в Беларус). Баща му е богат юрист. Учи в гимназията в Литва, а след това учи право в Юридическия факултет на Киевския университет. В Киев се сприятелява с членовете на многочислената полска диаспора и се причислява към незаконната Полска военна организация.
През 1917 година, след болшевишката Октомврийска гражданска война, фамилията му се реалокира в Полша, а през 1918 година прекъсва образованието си и се мести във Варшава. Там постъпва като доброволец в армията и взе участие в Полско-съветската война.
След войната стартира да написа за вестник. Заради фейлетон за милицията, през 1927 година, е похитен, пребит и пренебрегнат в гората, откъдето го избавя инцидентно минаващ селяндур. Напуска и се посвещава на писането на книги. Най-известен на читателите си става с романите „ Знахар “ и „ Морал “.
Умира през 1939 година, единствено на 41 години, прострелян от танк на настъпващата Червена войска при започване на Втората международна война, като пълководец на челен пост.
(1898 ~ 1939)
Щастието трае, до момента в който човек може да го оцени. А хората ценят единствено това, което са придобили мъчно.
Споменът за най-краткотрайното благополучие остава в душата вечно, до гибел. Трябва ли да се отхвърляме от такава драгоценност? Нима е по-добре да я пренебрегнем от боязън пред страданието и да живеем само с безсмислена пустош?
Щастието би трябвало най-старателно да се пази.
Всичко минава. Това, което в миналото ни се е коствало център на вселената, след години го виждаме като прашинка и не можем да проумеем за какво тогава сме се поддали на илюзията.
През цялостната бутилка светът наподобява напълно друго, в сравнение с през празната.
Някакъв си вид от античния свят е споделил, че човек е толкоз пъти човек, колкото езици знае. Аз бих трансформирал това: " Колкото по-голяма е способността на индивида да вижда явленията, толкоз повече той е човек. “
Богатството зашеметява. Състояние се натрупа, с цел да служи за нещо, да оказва помощ. Но придобиеш ли го, задушава всчко и те кара да му служиш на него, на благосъстоянието.
Нещо необичайно ставаше в главата му. Усещаше, че го обзема ново, непознато възприятие, ужасно възприятие. Да, изпитваше боязън, до гибел се опасяваше, само че не от тези, които останаха на пътя, а от самия себе си, от себе си в тази пустота, в тъмнината, от възприятието, че до него, зад него, съвсем вътре в него има някой различен, колосален, заплашителен, отблъскващ...
Човек може да обича единствено когато почита.
Принципите на дамата свършват там, където стартира любовта й.
За любовта най-хубавото лекарство е честността.
Не можеш пръста си да помръднеш, не можеш крачка да направиш без ясна и осъзната цел. Така ли е?… А в това време се раждаш и в продължение на няколко десетки години изпълняваш милиони, милиарди разнообразни дейности, трепеш се, работиш, учиш, бориш се, падаш, ставаш, радваш се, скърбиш, мислиш, изразходваш силата на цяла варшавска електроцентрала и за какъв демон ти е всичко това? Да, приятелю, не знаеш и не можеш да знаеш с каква цел го правиш. Единствената инстанция, към която можеш да се обърнеш, с цел да ти даде меродавна информация по въпроса, е твоят разсъдък, а той, така да се каже, безпомощно разперва ръце. Следователно къде е смисълът, къде е логиката?
Човек като мене, жаден за успокоение, крачка не може да направи, без да се сблъска с човешката нелепост! Защото в дъното на всяка покруса е нелепостта!
Така е то с жените… Една се впие в тебе, та всичките ти сокове изсмуче, друга ти свие каквото имаш, трета те мами на всяка крачка, а има и такива, дето те повличат в сивотата, в ежедневното тресавище. Пране, почистване, пелени и тем сходни. Върви, че живей…
И най-силните корени пукната пара не костват, няма ли защо да се заловят.
Вярата е балон, от който въздухът рано или късно ще излезе.
Животът внушава на хората всякакви мисли…
Съзнанието от време на време е най-голямата инквизиция.
Човек, в случай че желае да научи нещо, би трябвало да страда.
Съществува някаква подчиненост, че човешките стойности и качества имат разнообразни степени…
Възрастта не е единствено въпрос на време, само че и на развоя на индивида в същото това време, въпрос на достиженията на индивида вътре в него и отвън него. Въпрос на умственото му и духовно съзряване, въпрос на публичното състояние.
Природата по този начин е устроена, че това, което е непотребно, се самоунищожава.
Човек несъмнено изпитва същинско задоволство, като оказва помощ на ближните, като облекчава страданията им. Тогава той се чувствува фактически необходим, потребен.
Човешката злоба не се преценява даже с безспорните обстоятелства.
Лошият и в църквата вижда мръсотии. Но на неприятните не трябва да им се обръща внимание.
Дори най-зрелият и независим човек постоянно предстои на един различен, освен това доста по-нетолерантен надзор. Имам поради контрола на публичното мнение.
Щом съвестта ви е чиста, другото е вятър работа.
От Тадеуш Доленга-Мостович, „ Знахар “, „ Морал “, изд. Хермес
Снимка: pl.wikipedia.org
