Колкото по-„исторична“ става епохата, толкова свободата става по-недостъпна ♥ Мирча ЕЛИАДЕ
Световноизвестният румънски академик, мъдрец, културолог и публицист Мирча Елиаде (1907 ~ 1986) за свободата и историята в книгата си „ Митът за безконечното завръщане “.
„ Ако не се опасявах, че ще се схване като демонстрация на прекомерна упоритост, щях да дам на тази книга второ подзаглавие: „ Въведение във философия на историята “. Защото точно подобен е, в последна сметка, смисълът на актуалното проучване с тази специфичност, че вместо да подхожда към историческото събитие чрез спекулативния разбор, проучването търси базисните показа на архаичните общества, които, въпреки да познават също известна форма на „ история “, вършат всичко допустимо да не се преценяват с нея. При проучването на обичайните общества бях изумен най-много от една тяхна присъща линия: от протеста им против съответното, историческото време, от носталгията по периодическото завръщане към митичното време на първоизворите, към Великото Време… Примитивното оценностяване на човешкото съществуване обаче никога не е това, което се пробват да дадат някои пост-хегелиански метафизичен течения, като марксизма, историцизма и екзистенциализма, откогато бе открит „ историческият човек “, индивидът, който съществува единствено доколкото твори самичък себе си в лоното на историята. “
Мирча ЕЛИАДЕ, Париж, май 1947 година
(1907 ~ 1986)
Свобода и история
Съпротивата на актуалния човек против Природата, желанието на „ историческия човек “ да утвърди своята автономия основателно се свързва с отхвърлянето на концепциите за историческата честота и в последна сметка, в резултат на това с отхвърли от архаичните схващания за архетипите и повторението. Както с благородно блаженство отбелязва Хегел, в Природата в никакъв случай не се случва нищо ново. Затова и главната разлика сред индивида от архаичните цивилизации и модерния, „ исторически “ човек се състои в възходящата полезност, която модерният човек придава на историческите събития.
Колкото по-„ съвременен “ става, което ще рече безсилен пред ужаса на историята, толкоз по-малки шансове има персонално той да твори историята. Защото тази история или сама себе си основава (благодарение на кълновете, заложени от дейностите в предишното, преди доста епохи или даже хилядолетия: да споменем следствията от откриването на земеделието и металургията, на индустриалната гражданска война от XVIII в. и др.); или в по-нататъшното си развиване се оставя да бъде правена от все по-ограничен брой хора, които освен пречат на множеството техни съвременници да се намесват директно или индиректно в създаваната от тях (или от него) история, само че също така разполагат с задоволително средства, с цел да накарат всеки субект да търпи персонално засягащите го последствия, тоест да живее директно, без да си поеме мирис в отблъскващ боязън от историята. Така че свободата да прави история, с която се хвали модерният човек, е мислена за съвсем целия човешки жанр. Най-многото, което му остава, е да избира сред две благоприятни условия: 1) да се опълчи на историята, създавана от незначително дребен брой хора (и в този случай да се употребява от свободата на избора сред самоубийството и изгнанието), и 2) да откри леговище в битие, изпадащо под човешкото, или в бягството. Свободата, включваща историческото битие, е била допустима, въпреки и в избрани граници, при започване на актуалната ера, само че колкото по-„ исторична “ става епохата, толкоз свободата става по-недостъпна, което ще рече все по-чужда на всевъзможен трансисторичен модел. Така да вземем за пример марксизмът и фашизмът по натурален метод стигат до установяването на два вида историческо битие: това на „ шефа “ (единствения същински „ свободен “) и това на почитателите, които откриват в историческото битие на вожда не архетип за личното им държание, а законодател на дейностите, които краткотрайно са им разрешени.
Ето за какво за обичайния човек съвременникът не може да въплъщава нито вида свободно създание, нито вида създател на историята. Тъкмо противоположното, индивидът на архаичните цивилизации може да се гордее със своя метод на битие, който му разрешава да бъде свободен и да основава. Той е свободен да не бъде повече това, което е бил, свободен да заличи личната си „ история “ посредством периодическото заличаване на времето и груповото възобновление.
Човекът, който се счита за исторически, не би могъл по никакъв метод да претендира за такава независимост във връзка с личната си „ история “ и историята за него е освен необратима, тя построява самото човешко битие. Знаем, че архаичните и обичайните общества са признавали свободата всяка година да се стартира едно ново, „ чисто “ битие с неизползвани благоприятни условия. И в тази ситуация напълно не става въпрос да се види в това подражателство на Природата, която също се възражда от време на време, като всяка пролет „ начева “ още веднъж своето битие и всяка пролет намира непокътнати всички свои сили. Наистина, до момента в който Природата повтаря самата себе си и всяка нова пролет е същата безконечна пролет (сиреч повтаряне на съзиданието), добитата „ непорочност “ на архаичния човек след периодическото заличаване на времето и методът, по който всякога открива непокътнати своите благоприятни условия, му разрешава на прага на всеки „ нов живот “ да продължи своето битие във вечността и в резултат на това да унищожи дефинитивно hic et nunc (тук и сега) профанното време. Ето за какво непокътнатите „ благоприятни условия “ на Природата всяка пролет и „ опциите “ на архаичния човек на прага на всяка нова година не са равнозначни. Природата намира още веднъж единствено себе си, до момента в който архаичният човек преоткрива опцията да преодолее дефинитивно времето и да заживее във вечността. Ако обаче не успее да го направи и в степента, в която „ бърка “, т.е. изпада в „ историческото “ битие, той пропилява всяка година тази опция. Все отново най-малкото, което му остава, е свободата да анулира грешките, да изтрие загатна за своето „ проваляне в историята “ и да се опита да излезе дефинитивно от времето.
От друга страна, архаичният човек е несъмнено в правото си да се счита повече за създател, в сравнение с актуалния човек, който се дефинира единствено като създател на историята. И в действителност, всяка година той взе участие в повторението на космогонията – един в най-висша степен креативен акт. Може даже да се добави, че за известно време индивидът е бил „ създател “ в галактически проект, имитирайки тази периодическа космогония, която прочее, той повтаря във всички останали области на живота, и по този начин взе участие в нея.
Избрано от: „ Митът за безконечното завръщане “ (Архетипи и повторение), Мирча Елиаде ИК „ Христо Ботев “, София, 1994
Снимка: britannica.com
