Има ли български принос за победата на 9-ти май, а къде са паметниците на нашите жертви?
Светлозар Раянов
9-ти май – Денят на Европа, денят в който през 1945 година европейските нации схващат по болезен метод, че войната не е средство за решение на спорове. Че войната би трябвало да бъде наказана, загърбена и изхвърлена от интернационалните връзки. Благодарение на това схващане и на тази поука в продължение на съвсем 80 години се радвахме на мир на остарелия континент. Не такова обаче е разбирането в съветските политически среди. За тях 9-ти май си остана ден на успеха на Съветска Русия над „ фашистка Германия ”(както те нарекоха национал-социалистическата тирания на Хитлер). А в съветската душeвност 9-ти май остана
доказателство за превъзходството на необятната и праведна съветска душа над покварения и загниващ Запад
И успеха се празнува по този начин, като че ли е само тяхна! Никой не оспорва, че Съюз на съветските социалистически републики понася огромните вреди през Втората международна война и дава най-многобройни жертви – над 25 милиона! Поклон пред паметта им! Дълбок реверанс!
Но у нас някак рабски на Москва се замитат под килима освен заслугите на Съединени американски щати и Англия за успеха, само че и нашите лични заслуги! Та нямаме ли ние принос за 9-ти май? Разбира се, че имаме и той не е незначителен. И този принос се мери освен по броя на жертвите, които сме дали по бойните полета от септември 1944 до май 1945. Този принос се състои и в това, че България до 1944 година води де факто антивоенна политика – макар, че се причислява към Тристранния пакт на 01.03.1941 г.(когато Германия и Съюз на съветските социалистически републики са към момента съюзници), нашата войска не изпраща войски на нито един фронт. Правителството и Царят Борис III освен не се поддават на неимоверния немски напън за непосредствено присъединяване във войната, само че даже поддържат дипломатически връзки със Съюз на съветските социалистически републики. В резултат на това в разгара на касапницата през ВСВ България не дава съвсем никакви военни жертви като се изключи стотината храбри летци, които пазят родното небе против англо-американските бомбардировачи.
За съответните сражения и присъединяване на българската армия в бойните дейности в Югославия, Унгария и Австрия от октомври 1944 до май 1945 всеки може да прочете в историческите летописи или просто да отвори Уикипедия. Информативни са и филмите „ Тримата от запаса ”(1971) и „ Зарево над Драва ”(1974) на режисьора Зако Хеския, макар идеологическата им обремененост.
Ще се спрем по-конкретно на броя на жертвите, както и на
опазването на паметта за тях
По преценка на разнообразни „ историци ” те варират от 10 до 30 хиляди. През 2015 година доцент доктор Михаил Груев, ръководител на Държавна организация „ Архиви ”, афишира цифрата 12 587 починали въз основата на надлежните документи. Като прибавим към тях и „ безследно изчезналите ” ще получим приблизителната бройка от жестоко казано 20 000. Двадесет хиляди живота! Та малко ли са те за дребна България? Да не приказваме и за хилядите ранени, изгубили крайник или ръка и останали инвалиди за цялостен живот. И идва въпросът: по какъв начин съхраняваме и почитаме паметта на нашите жертви във ВСВ? Как оценявяме и тачим ролята на Българската войска в тази война?
Засега в София има единствено една улица в квартал Орландовци (край гробищата) с името „ Първа българска войска ”.
А има ли монумент на тази войска?
Къде са паметниците на починалите български бойци в Северна Македония, Сърбия, Унгария и Австрия за тяхното избавление от нацистите? Защо би трябвало да слушаме наглите изказвания на съветската посланничка, че „ паметниците на Съветската войска в България съхраняват по едно и също време и паметта на българските жертви във ВСВ ”? Това в случай че не е връх на цинизма!
На кой от 185-те паметника на Съветската войска в България има изобразен български боец или на плочата му е написано нещо за българския принос? А в действителност необичайно ли е това, че няма? От съветска и от русофилска позиция – НЕ! Защото сега, в който Червената войска стъпва на българска земя, тя счита всичко за свое – даже и кокошките в курниците на селяните. Какво чудно тогава, че счита и българската войска за „ своя ”? И откакто българската войска се бие на страната и под командването на Съветския съюз, значи тя е част от... Съветската войска! Следователно и жертвите, които е дала българската армия, са в действителност жертви дадени от Съветската войска! И по тази причина в България би трябвало да има единствено монументи на Съветската войска!?! Има „ логичност ”, видяно от „ другата позиция ”, нали?
P.S. И като послепис, печален послепис, ще прибавим, че макар отхвърли на България да изпрати войски на Източния фронт, макар 20-те хиляди жертви, дадени за разгрома на нацистите, макар насаденото от Москва у нас марионетно държавно управление след 09.09. 1944, на мирната конференция в Париж през 1947 година с решаващия глас на Съюз на съветските социалистически републики България не е приета за „ съвоюваща ” страна, а е третирана като победена и са ни наложени тежки репарации...
Честит 9-ти май – денят на Европа!
9-ти май – Денят на Европа, денят в който през 1945 година европейските нации схващат по болезен метод, че войната не е средство за решение на спорове. Че войната би трябвало да бъде наказана, загърбена и изхвърлена от интернационалните връзки. Благодарение на това схващане и на тази поука в продължение на съвсем 80 години се радвахме на мир на остарелия континент. Не такова обаче е разбирането в съветските политически среди. За тях 9-ти май си остана ден на успеха на Съветска Русия над „ фашистка Германия ”(както те нарекоха национал-социалистическата тирания на Хитлер). А в съветската душeвност 9-ти май остана
доказателство за превъзходството на необятната и праведна съветска душа над покварения и загниващ Запад
И успеха се празнува по този начин, като че ли е само тяхна! Никой не оспорва, че Съюз на съветските социалистически републики понася огромните вреди през Втората международна война и дава най-многобройни жертви – над 25 милиона! Поклон пред паметта им! Дълбок реверанс!
Но у нас някак рабски на Москва се замитат под килима освен заслугите на Съединени американски щати и Англия за успеха, само че и нашите лични заслуги! Та нямаме ли ние принос за 9-ти май? Разбира се, че имаме и той не е незначителен. И този принос се мери освен по броя на жертвите, които сме дали по бойните полета от септември 1944 до май 1945. Този принос се състои и в това, че България до 1944 година води де факто антивоенна политика – макар, че се причислява към Тристранния пакт на 01.03.1941 г.(когато Германия и Съюз на съветските социалистически републики са към момента съюзници), нашата войска не изпраща войски на нито един фронт. Правителството и Царят Борис III освен не се поддават на неимоверния немски напън за непосредствено присъединяване във войната, само че даже поддържат дипломатически връзки със Съюз на съветските социалистически републики. В резултат на това в разгара на касапницата през ВСВ България не дава съвсем никакви военни жертви като се изключи стотината храбри летци, които пазят родното небе против англо-американските бомбардировачи.
За съответните сражения и присъединяване на българската армия в бойните дейности в Югославия, Унгария и Австрия от октомври 1944 до май 1945 всеки може да прочете в историческите летописи или просто да отвори Уикипедия. Информативни са и филмите „ Тримата от запаса ”(1971) и „ Зарево над Драва ”(1974) на режисьора Зако Хеския, макар идеологическата им обремененост.
Ще се спрем по-конкретно на броя на жертвите, както и на
опазването на паметта за тях
По преценка на разнообразни „ историци ” те варират от 10 до 30 хиляди. През 2015 година доцент доктор Михаил Груев, ръководител на Държавна организация „ Архиви ”, афишира цифрата 12 587 починали въз основата на надлежните документи. Като прибавим към тях и „ безследно изчезналите ” ще получим приблизителната бройка от жестоко казано 20 000. Двадесет хиляди живота! Та малко ли са те за дребна България? Да не приказваме и за хилядите ранени, изгубили крайник или ръка и останали инвалиди за цялостен живот. И идва въпросът: по какъв начин съхраняваме и почитаме паметта на нашите жертви във ВСВ? Как оценявяме и тачим ролята на Българската войска в тази война?
Засега в София има единствено една улица в квартал Орландовци (край гробищата) с името „ Първа българска войска ”.
А има ли монумент на тази войска?
Къде са паметниците на починалите български бойци в Северна Македония, Сърбия, Унгария и Австрия за тяхното избавление от нацистите? Защо би трябвало да слушаме наглите изказвания на съветската посланничка, че „ паметниците на Съветската войска в България съхраняват по едно и също време и паметта на българските жертви във ВСВ ”? Това в случай че не е връх на цинизма!
На кой от 185-те паметника на Съветската войска в България има изобразен български боец или на плочата му е написано нещо за българския принос? А в действителност необичайно ли е това, че няма? От съветска и от русофилска позиция – НЕ! Защото сега, в който Червената войска стъпва на българска земя, тя счита всичко за свое – даже и кокошките в курниците на селяните. Какво чудно тогава, че счита и българската войска за „ своя ”? И откакто българската войска се бие на страната и под командването на Съветския съюз, значи тя е част от... Съветската войска! Следователно и жертвите, които е дала българската армия, са в действителност жертви дадени от Съветската войска! И по тази причина в България би трябвало да има единствено монументи на Съветската войска!?! Има „ логичност ”, видяно от „ другата позиция ”, нали?
P.S. И като послепис, печален послепис, ще прибавим, че макар отхвърли на България да изпрати войски на Източния фронт, макар 20-те хиляди жертви, дадени за разгрома на нацистите, макар насаденото от Москва у нас марионетно държавно управление след 09.09. 1944, на мирната конференция в Париж през 1947 година с решаващия глас на Съюз на съветските социалистически републики България не е приета за „ съвоюваща ” страна, а е третирана като победена и са ни наложени тежки репарации...
Честит 9-ти май – денят на Европа!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ