Академик Светлин Русев пред „Труд“: Живеем в пиеса на абсурда, за която сами избираме актьорите
Светлин Русев не дава постоянно изявленията. Поводът да го потърсим бяха две награди, които получи на есенния салон в Париж. Разговорът обаче отиде доста по-далеч…
– Какво е чувството след две награди на Есенния салон в Париж?
– Без никаква нотка на кокетство, ми е мъчно да дефинира чувството си. Още преди откриването, и изключително, когато към този момент работата беше закачена, реакцията на сътрудниците от салона и изключително на този, който отговаряше за нашия раздел, беше извънредно позитивна. Без да желая, разбрах какво значи на френски „ magnifique ”, с което непринудено реагираха. А и мястото й беше допустимо най-хубаво. Художник на моята възраст, който доста е видял и претърпял, който знае относителното значение на премиите, който самичък е взел участие в определянето на награди, би трябвало да е по-овладян и претръпнал при сходен случай. Реакцията на сътрудниците още преди откриването, несъмнено не ми беше безразлична. Не съм от хората, които се вземат доста на съществено, разбирам цялата релативност на сходни случаи, и въпреки всичко – когато видях името си с българския трибагреник и до него етикет с премията, и на идващия ден знака на другата премия „ Taylor “ се почувствах като отговорен възпитаник, който е получил отлична оценка без да чака! Още повече, че тъкмо преди 10 години бях почетен с сходна премия, също от тази фондация.
– Защо не пожелахте да кажете по какъв начин се споделя наградената творба? Разкажете ни освен това за нея?
– Не съм обърнал внимание, че не съм споделил името на картината, още повече, че тя беше на първо време изложена в София на изложбата през месец юни в изложба „ Нирвана ”. Това е картина с посвещение на Париж – 13 ноември 2015 год., когато беше един от най-безумните атентати. Как ще се споделя – едно трагично, човешко неспокойствие, което не се споделя, а прочувствено се претърпява, не е толкоз значимо. Радвам се не въобще за премията, а че тъкмо тази работа беше видяна.
– Вие сте постоянен участник на Салона в Париж, какво е чувството да излагаш произведения там?
– Не знам дали към този момент е останал някой, който толкоз дълго и поредно да е взел участие в Салона. Има нещо, което ме връща във времето, когато присъединяване в общите изложения носеше характерно креативно неспокойствие. В избран смисъл Салона, без значение от другите му форми на живот и другата пълнота, най-малко за мен постоянно е бил пространствена територия на свободата, на другия и самостоятелен избор. В Салона се усещах част от една взаимна общественост със желания и безредици, които при цялата си различност, постоянно взаимно изключващи се, те одобряват като гражданин на духовно пространство с памет за време, създатели и събития, в която витае дух на Великата традиция и вярата, че не си самичък.
– Картините Ви стават все по-носталгични. На какво се дължи това?
– Поначало нямам радостни картини, носталгията беше единствено афиширана със заглавие „ Носталгични картини “- имах поради заминаващи си градове, здания и къщи, които носят история и памет. Но човешката драма и тествания, тъгата и мисълта постоянно са били част от вълненията ми. Най-трудно ми беше в миналото, когато оптимизмът беше нещо като наложителна арт-иконография, да намеря себе си в неща, които са близо до това, което естествено носех като сензитивност. И не инцидентно при доста случаи се връщах към трагичната история – дали ще е „ Разстрел ”, „ Ястребино ”, „ Самуиловите воини ”, „ Клетва “, „ Църквата в Батак “… Темата „ Размисъл “ беше и си остана съществена, и тогава, и в този момент. Носталгията е част от по-широк и по-голям кръг от трагичните и тревожни работи.
– Като човек, който постоянно е имал дейна гражданска позиция, бихте ли споделил какви са най-големите ви терзания и разочарования?
– Трудно ми е да разясня, даже и единствено в народен мащаб, да не приказваме в международен – цялостната съсипия и безпорядък от цялостното девалвиране на човешките стойности до програмираните националистически и политически спорове, които не просто объркаха света, само че на първо място изправиха обединена Европа пред най-сериозните тествания след Втората международна война. Изпускането на духа от бутилката е ясно кой го провокира и кой има интерес от това ново преселение на народите! Цялата история със свалянето на така наречените „ диктатури ” дали беше единствено резултат на неправилна информация и слаби разбори или програмиране с по-далечни цели!? Ако се върнем към свалянето на Милошевич, натовските бомбардировки над Сърбия и отцепването на Косово, Саддам Хюсеин, Кадафи и последните години режисираните спорове в Сирия – кои бяха постановчиците!? А що се касае до цялостния обществено-политически живот у нас – каквото и да се каже, няма да е задоволително. Живеем в някаква пиеса на парадокса, в която кражбите, лъжата, убийствата, насилието, грубият материализъм, заровените морални и духовни стойности, са декора, на който слабите политически артисти с години се упражняват с разговори, които биха засрамили и най-циничните каруцари. Независимо какъв брой трае спектакълът и дали прибързано се е прекъснало представлението – фенът си излиза от него измамен и сит с нови обещания. И най-големият парадокс е, че не различен, а ние си избираме актьорите и поради слабата им игра можем да се сърдим на първо място на себе си. Ние сме приели ролята на статисти. Лошото е, че влязат ли веднъж в спектакъла, всички артисти си замязват и мъчно биха позволили някои собствен ексцентричен другар, който е отвън общите правила. А и той мъчно би изтърпял политическата мимикрия.
– На какво се радвате?
– На какво се веселя? Толкова доста неща ме вълнуват и одобрявам, толкоз доста красиви неща има в живота, които държат будна вярата, че имат смисъл житейските старания и неволи. За положително или зло насладата и паниката вървят дружно! Радвам се на опцията да се вълнувам от една картина, от един създател, веселя се, когато срещна хора с воля и упоритост да служат на истини, които споделям, веселя се на риска в името на идея, даже и когато е обречена, веселя се надълбоко в себе си, че ориста е била благосклонна и ми е дала опция да диря себе си в неща, които вълнуват и други, веселя се на изящните извивки на едно красиво момиче, което размества въздуха към себе си като мине. Радвам се на красивия футбол – и въобще на спорта, колкото наслада, толкоз и отчаяние! Радват ме и респектират по едно и също време духовно извисените персони. Колкото и некрасиво да е, веселя се и на греховните си недостатъци, когато са споделени, в това число и на едно хубаво кафе. Радвам се, когато срещна един чужд човек, в който съм разкрил един съидейник. Изобщо не е допустимо даже мисълта ми да стигне най-малко отчасти до това, което ме радва. Как да обясня, че даже отминалата паника и напрежение към този момент в избрана степен ме радва. Радвам се, когато се размина със злото… Радвам се на толкоз доста и разнообразни неща – от зазоряването и вярата за прекрасен ден до звуците на щурчето в топлата нощ. Може би най-общо казано веселя се на всичко, с което ориста ми е дала опция да бъда подобен какъвто съм – посредствен и грешен, само че с илюзии, вяра, горест и разочарования…
– Споделете вашата формула на триумфа.
– Не знам дали съм съумял човек!? Прекалено надалеч съм от визията за личната си креативна реализация, с цел да имам самочувствието, по-скоро илюзията за триумф. Не знам дали е формула или някакво естествено схващане за развиване и постижение, само че при всички случаи мисля, че имам релативно действителна преценка до къде съм, съизмерима и с персоналните, и с универсалните ограничения. По-просто казано – няма формула, има работа, която би трябвало да се прави по този начин, че да не се срамим от занаята, без значение какъв е и къде го практикуваме.
– Политиката измести културата, за създателите малко се приказва, те съвсем отсъстват от телевизионните студия. Защо е по този начин?
– Културата е въпрос на изцяло духовно държание и професионално образование, което в самата си същина е противопоказно на политическите пристрастености и ползи. Културата се храни и поддържа с извисени мисли и усеща – политиката в реализиране на задачите си е всеядна – от рационалното програмиране на ползите до грубото принуждение, лъжата и лицемерието. Но освен у нас, светът като цяло е извърнат към политическите дейности, ползи и към тоталното обезценяване на културните и духовни стойности. Най-опасното е, че в своята целокупност обществото загуби сетивност за това, което носи културата. И тук съм уверен, че това е резултат на едно изцяло програмирано очистване на ценностната система на културата. Високо издигнатата, духовно самостоятелна персона, свободната воля и персоналният избор нито в домашната, нито в международната политика са на респект. И най-мъдрото слово, и най-дълбокото произведение са като заглъхнал шепот в общата политическа вакханалия, в която надвикването, обидите, квалификациите, лъжите и демагогията са легализиран политически жанр. Къде в него ще чуеш неземните звуци на флейтата?! Може, само че когато държавниците и политиците почувстват потребност от нея. А дотогава културата ще подтичва като безпаричен родственик с празната си торбичка, закачена някъде на края на държавния бюджет. Тук към този момент няколко месеца се води полемика, цялото общество се занимава какъв военен аероплан да купи страната, само че същата тази страна разреши разрушаването на един монумент за нашата 1300-годишнина!!! За какво приказваме!?
– Защитихте паметника пред НДК, а ваши сътрудници припомниха, че го вършиме, тъй като вашето мнение е натежало пред Тодор Живков да бъде предпочетен точно планът на Старчев – истина ли е това?
– Не знам кои сътрудници какво са припомнили, само че истината с приемането на плана на Старчев е много по-различна и няма нищо общо с мнението на Тодор Живков. Той в действителност имаше мнение, само че против паметника и за реакциите му към този момент няколко пъти загатвах. Той нито беше виждал плана, нито го знаеше. Да твърдиш сходно нещо — или нищо не знаеш, или обичаш да послъгваш. Държавната комисия хареса и трите плана — и на Величко Минеков, и на Валентин Старчев, и на Борис Гондов, само че изрично изведе плана на Старчев поради цялата архитектурно пластическа символика и не по-малко значимото, че този монумент владееше и организираше цялото пространство към НДК. Да се приказва на тези, които хвърляха съчки в кладата, издигната от Столичната община, за сходни наложителни смислови и професионални критерии е все едно да искаш от слепеца да ти изяснява Рембранд. Нещо повече — комисията, в която участва и Людмила Живкова предложи да се осъществят в пространството към НДК и плановете на Б.Гондов и В. Минеков. Паметникът на Старчев не просто го пазя, тъй като е „ натежало моето мнение ”, а тъй като е извънреден и във времето на реализацията си, и с трайните си архитектурно пластически качества. Ако имахме някакви разлики в комисията, бих защитил плана на Старчев по този начин, както няколко от реализациите в НДК, които в действителност се наложи да бъдат предпазени. Известно е, че Тодор Живков споделяше, че си е сменил маршрута, с цел да не гледа „ това бесило ”, само че нямаше „ смелостта ” и „ мъжеството ” на Фандъкова, на Чобанов и софийските общинари да гътне паметника.
– И тъй като стана дума за Тодор Живков, ще Ви попитам за нещо, което постоянно ми е било забавно. Легенди ли са изказванията, че кадровите въпроси се решавали в онази ВИП дружинка, в която са били и всички шефове на креативен съюзи?
– Истината е малко по-различна. При всички срещи на така наречена „ ловна дружинка ” и ръководителите на креативните съюзи Тодор Живков използваше или да осведоми за нещо, което следва, или да ревизира какви са мненията и настроенията към едно или друго събитие. И съгласно случая канеше и други хора, които нито бяха в ”дружинката ”, нито бяха ръководители на креативните съюзи. Така да вземем за пример около кино лентата на Христо Христов бяха поканени и Васил Попилиев, и Павел Вежинов, и Людмил Стайков, които нормално бяха отвън групата. Там без да желая напряко вбесих Тодор Живков и той напусна ядосан „ седянката ”. Людмил Стайков е забавно да опише по какъв начин мина и каква беше концепцията на Тодор Живков за тази среща. По-късно от Александър Лилов разбрах, че Живков е мислел да предложи Людмил Стайков за ръководител на Съюза на кинодейците, само че не му се видял задоволително безапелационен. При сходна среща изселването на българските турци нападателно и патетично се разясняваше по метод, който не имах вяра че може да се случи! Тогава Живков сподели „ с огън и меч ”, а по-късно тази фраза се приписваше на Георги Атанасов, само че истината е, че някои не желаеха да си спомнят, или напряко не помнеха по какъв метод участваха в диалозите. При друга среща отново под формата на някаква информация, която явно държеше да се знае, се говореше за срещата на Живков с Брежнев и по-специално какво той е споделил и така нататък Наивно е да се счита, че кадровите въпроси се решаваха в това общество и в този смисъл е по-близо до митологизирането на тази „ ловна дружинка ”, в която не всички бяхме ловци. А правилно е, че някои там се пристрастиха към лова, до момента в който други станаха вегетарианци.
– От Людмила Живкова ли потегли другарството Ви с Ванга?
– Ванга беше извикана от Людмила Живкова да гледа на някакъв болен. Още в колата Ванга е говорила: „ Там при художниците има един, а още не е дошел при мен ”. Още с влизането в дома първите й думи били: „ Кам го Светлин. Доведете ми го, тогава ще виждам. ” За благополучие бързо ме откриха и след половин час бях стъписан и обезпокоен пред Ванга. Няколко години преди този момент с мое захарче, носено от Любен Диманов (което беше не запомнил да й покаже), на потегляне Ванга му споделила: „ Дай захарчето на Светлинчо. Да му кажеш да пристигна, аз не хапвам хора, да не се опасява ”. Какво и за какво Ванга ме повика, тя си знае, само че още при първата среща, част от която беше записана от Л. Живкова, мисля че беше съдбовна, що се касае до вярата ми в света Отвъд.
– Бяхте един от най-активните членове на Русенския комитет, един от участниците в закуската на дисидентите с Митеран, влязохте в Народно събрание и бързо напуснахте. Защо избягахте от политиката?
И до момента не мога да си простя наивността, откакто познавах и меда и жилото на политическия живот, че повярвах в някаква смяна. В политиката нещата се вземат решение не от това, какво аз мисля и какво е вярно или не, а от сякаш групови решения, по-точно наложени от политическата подчиненост. Много бързо разбрах, че смяната е една мимикрия и че нищо остаряло не е забравено, а новото повтаря стила и методите на остарялото. С едно писмо до Висшия съвет, копие от което имам и при себе си, написах всичко, което мислех, само че тогава се избра да не му се дава публичност. Скоро го препрочетох и виждам, че не съм сбъркал, че съм напуснал. Аз нямах право да допускам, че смяната е допустима. Още по-лошото е, че и тогавашната съпротива възприе познатия жанр на държание и деяние. Започна с „ отлюспването ”. Наивници от сферата на културата и науката имаше много в пъстрота състав на Великото национално заседание, което беше като атинската школа, съпоставено с нищетата на настоящия парламент. Реално аз не избягах от политиката- политиката избяга от гражданските ми и човешки илюзии.
– Имало ли е миг, в който сте бил изкушен да се върнете в политиката?
– Опазил ме Господ. В коя политика да се върна?! Преди време споделих, че не ме плашат борбите, а това, че нямам укрепление. Разминаването е цялостно!
– Как Ви наподобяват днешните политици и тяхна ли е виновността от ден на ден българи да избират Терминал 1 и 2?
– И сегашните, и предишните политици след смяната ние си ги избираме! Във властта няма наши и ваши – всички си замязват! Това е нашият избор, само че какво аз мисля към този момент е напълно без значение. Времето е болно и лекарите по-скоро би трябвало да бъдат пациенти! Не желая да разтварям нова страница в нашия диалог. Колкото и мъчно да е, да запазим някаква хигиена! Иска ми се да имам вяра, че и тези, които избират Терминал 1 и 2, най-малко част от тях ще се върнат и потърсят себе си там, откъдето са тръгнали.
Нашият посетител
Акад. Светлин Русев е роден на 14 юни, през 1933 година в Плевен. Завършва живопис във ВИИИ “Н. Павлович ” в София, при проф. Дечко Узунов.
От 1959 година Светлин Русев взе участие в интернационалните биеналета, фестивали, представителни изложения на българското изкуство в Париж, Венеция, Москва, Ленинград, Будапеща, Букурещ, Прага, Варшава, Белград, Федерална Република Германия, Атина, Истанбул, Виена, Делхи, Берлин, Рим, Мексико, Хавана и други
– Какво е чувството след две награди на Есенния салон в Париж?
– Без никаква нотка на кокетство, ми е мъчно да дефинира чувството си. Още преди откриването, и изключително, когато към този момент работата беше закачена, реакцията на сътрудниците от салона и изключително на този, който отговаряше за нашия раздел, беше извънредно позитивна. Без да желая, разбрах какво значи на френски „ magnifique ”, с което непринудено реагираха. А и мястото й беше допустимо най-хубаво. Художник на моята възраст, който доста е видял и претърпял, който знае относителното значение на премиите, който самичък е взел участие в определянето на награди, би трябвало да е по-овладян и претръпнал при сходен случай. Реакцията на сътрудниците още преди откриването, несъмнено не ми беше безразлична. Не съм от хората, които се вземат доста на съществено, разбирам цялата релативност на сходни случаи, и въпреки всичко – когато видях името си с българския трибагреник и до него етикет с премията, и на идващия ден знака на другата премия „ Taylor “ се почувствах като отговорен възпитаник, който е получил отлична оценка без да чака! Още повече, че тъкмо преди 10 години бях почетен с сходна премия, също от тази фондация.
– Защо не пожелахте да кажете по какъв начин се споделя наградената творба? Разкажете ни освен това за нея?
– Не съм обърнал внимание, че не съм споделил името на картината, още повече, че тя беше на първо време изложена в София на изложбата през месец юни в изложба „ Нирвана ”. Това е картина с посвещение на Париж – 13 ноември 2015 год., когато беше един от най-безумните атентати. Как ще се споделя – едно трагично, човешко неспокойствие, което не се споделя, а прочувствено се претърпява, не е толкоз значимо. Радвам се не въобще за премията, а че тъкмо тази работа беше видяна.
– Вие сте постоянен участник на Салона в Париж, какво е чувството да излагаш произведения там?
– Не знам дали към този момент е останал някой, който толкоз дълго и поредно да е взел участие в Салона. Има нещо, което ме връща във времето, когато присъединяване в общите изложения носеше характерно креативно неспокойствие. В избран смисъл Салона, без значение от другите му форми на живот и другата пълнота, най-малко за мен постоянно е бил пространствена територия на свободата, на другия и самостоятелен избор. В Салона се усещах част от една взаимна общественост със желания и безредици, които при цялата си различност, постоянно взаимно изключващи се, те одобряват като гражданин на духовно пространство с памет за време, създатели и събития, в която витае дух на Великата традиция и вярата, че не си самичък.
– Картините Ви стават все по-носталгични. На какво се дължи това?
– Поначало нямам радостни картини, носталгията беше единствено афиширана със заглавие „ Носталгични картини “- имах поради заминаващи си градове, здания и къщи, които носят история и памет. Но човешката драма и тествания, тъгата и мисълта постоянно са били част от вълненията ми. Най-трудно ми беше в миналото, когато оптимизмът беше нещо като наложителна арт-иконография, да намеря себе си в неща, които са близо до това, което естествено носех като сензитивност. И не инцидентно при доста случаи се връщах към трагичната история – дали ще е „ Разстрел ”, „ Ястребино ”, „ Самуиловите воини ”, „ Клетва “, „ Църквата в Батак “… Темата „ Размисъл “ беше и си остана съществена, и тогава, и в този момент. Носталгията е част от по-широк и по-голям кръг от трагичните и тревожни работи.
– Като човек, който постоянно е имал дейна гражданска позиция, бихте ли споделил какви са най-големите ви терзания и разочарования?
– Трудно ми е да разясня, даже и единствено в народен мащаб, да не приказваме в международен – цялостната съсипия и безпорядък от цялостното девалвиране на човешките стойности до програмираните националистически и политически спорове, които не просто объркаха света, само че на първо място изправиха обединена Европа пред най-сериозните тествания след Втората международна война. Изпускането на духа от бутилката е ясно кой го провокира и кой има интерес от това ново преселение на народите! Цялата история със свалянето на така наречените „ диктатури ” дали беше единствено резултат на неправилна информация и слаби разбори или програмиране с по-далечни цели!? Ако се върнем към свалянето на Милошевич, натовските бомбардировки над Сърбия и отцепването на Косово, Саддам Хюсеин, Кадафи и последните години режисираните спорове в Сирия – кои бяха постановчиците!? А що се касае до цялостния обществено-политически живот у нас – каквото и да се каже, няма да е задоволително. Живеем в някаква пиеса на парадокса, в която кражбите, лъжата, убийствата, насилието, грубият материализъм, заровените морални и духовни стойности, са декора, на който слабите политически артисти с години се упражняват с разговори, които биха засрамили и най-циничните каруцари. Независимо какъв брой трае спектакълът и дали прибързано се е прекъснало представлението – фенът си излиза от него измамен и сит с нови обещания. И най-големият парадокс е, че не различен, а ние си избираме актьорите и поради слабата им игра можем да се сърдим на първо място на себе си. Ние сме приели ролята на статисти. Лошото е, че влязат ли веднъж в спектакъла, всички артисти си замязват и мъчно биха позволили някои собствен ексцентричен другар, който е отвън общите правила. А и той мъчно би изтърпял политическата мимикрия.
– На какво се радвате?
– На какво се веселя? Толкова доста неща ме вълнуват и одобрявам, толкоз доста красиви неща има в живота, които държат будна вярата, че имат смисъл житейските старания и неволи. За положително или зло насладата и паниката вървят дружно! Радвам се на опцията да се вълнувам от една картина, от един създател, веселя се, когато срещна хора с воля и упоритост да служат на истини, които споделям, веселя се на риска в името на идея, даже и когато е обречена, веселя се надълбоко в себе си, че ориста е била благосклонна и ми е дала опция да диря себе си в неща, които вълнуват и други, веселя се на изящните извивки на едно красиво момиче, което размества въздуха към себе си като мине. Радвам се на красивия футбол – и въобще на спорта, колкото наслада, толкоз и отчаяние! Радват ме и респектират по едно и също време духовно извисените персони. Колкото и некрасиво да е, веселя се и на греховните си недостатъци, когато са споделени, в това число и на едно хубаво кафе. Радвам се, когато срещна един чужд човек, в който съм разкрил един съидейник. Изобщо не е допустимо даже мисълта ми да стигне най-малко отчасти до това, което ме радва. Как да обясня, че даже отминалата паника и напрежение към този момент в избрана степен ме радва. Радвам се, когато се размина със злото… Радвам се на толкоз доста и разнообразни неща – от зазоряването и вярата за прекрасен ден до звуците на щурчето в топлата нощ. Може би най-общо казано веселя се на всичко, с което ориста ми е дала опция да бъда подобен какъвто съм – посредствен и грешен, само че с илюзии, вяра, горест и разочарования…
– Споделете вашата формула на триумфа.
– Не знам дали съм съумял човек!? Прекалено надалеч съм от визията за личната си креативна реализация, с цел да имам самочувствието, по-скоро илюзията за триумф. Не знам дали е формула или някакво естествено схващане за развиване и постижение, само че при всички случаи мисля, че имам релативно действителна преценка до къде съм, съизмерима и с персоналните, и с универсалните ограничения. По-просто казано – няма формула, има работа, която би трябвало да се прави по този начин, че да не се срамим от занаята, без значение какъв е и къде го практикуваме.
– Политиката измести културата, за създателите малко се приказва, те съвсем отсъстват от телевизионните студия. Защо е по този начин?
– Културата е въпрос на изцяло духовно държание и професионално образование, което в самата си същина е противопоказно на политическите пристрастености и ползи. Културата се храни и поддържа с извисени мисли и усеща – политиката в реализиране на задачите си е всеядна – от рационалното програмиране на ползите до грубото принуждение, лъжата и лицемерието. Но освен у нас, светът като цяло е извърнат към политическите дейности, ползи и към тоталното обезценяване на културните и духовни стойности. Най-опасното е, че в своята целокупност обществото загуби сетивност за това, което носи културата. И тук съм уверен, че това е резултат на едно изцяло програмирано очистване на ценностната система на културата. Високо издигнатата, духовно самостоятелна персона, свободната воля и персоналният избор нито в домашната, нито в международната политика са на респект. И най-мъдрото слово, и най-дълбокото произведение са като заглъхнал шепот в общата политическа вакханалия, в която надвикването, обидите, квалификациите, лъжите и демагогията са легализиран политически жанр. Къде в него ще чуеш неземните звуци на флейтата?! Може, само че когато държавниците и политиците почувстват потребност от нея. А дотогава културата ще подтичва като безпаричен родственик с празната си торбичка, закачена някъде на края на държавния бюджет. Тук към този момент няколко месеца се води полемика, цялото общество се занимава какъв военен аероплан да купи страната, само че същата тази страна разреши разрушаването на един монумент за нашата 1300-годишнина!!! За какво приказваме!?
– Защитихте паметника пред НДК, а ваши сътрудници припомниха, че го вършиме, тъй като вашето мнение е натежало пред Тодор Живков да бъде предпочетен точно планът на Старчев – истина ли е това?
– Не знам кои сътрудници какво са припомнили, само че истината с приемането на плана на Старчев е много по-различна и няма нищо общо с мнението на Тодор Живков. Той в действителност имаше мнение, само че против паметника и за реакциите му към този момент няколко пъти загатвах. Той нито беше виждал плана, нито го знаеше. Да твърдиш сходно нещо — или нищо не знаеш, или обичаш да послъгваш. Държавната комисия хареса и трите плана — и на Величко Минеков, и на Валентин Старчев, и на Борис Гондов, само че изрично изведе плана на Старчев поради цялата архитектурно пластическа символика и не по-малко значимото, че този монумент владееше и организираше цялото пространство към НДК. Да се приказва на тези, които хвърляха съчки в кладата, издигната от Столичната община, за сходни наложителни смислови и професионални критерии е все едно да искаш от слепеца да ти изяснява Рембранд. Нещо повече — комисията, в която участва и Людмила Живкова предложи да се осъществят в пространството към НДК и плановете на Б.Гондов и В. Минеков. Паметникът на Старчев не просто го пазя, тъй като е „ натежало моето мнение ”, а тъй като е извънреден и във времето на реализацията си, и с трайните си архитектурно пластически качества. Ако имахме някакви разлики в комисията, бих защитил плана на Старчев по този начин, както няколко от реализациите в НДК, които в действителност се наложи да бъдат предпазени. Известно е, че Тодор Живков споделяше, че си е сменил маршрута, с цел да не гледа „ това бесило ”, само че нямаше „ смелостта ” и „ мъжеството ” на Фандъкова, на Чобанов и софийските общинари да гътне паметника.
– И тъй като стана дума за Тодор Живков, ще Ви попитам за нещо, което постоянно ми е било забавно. Легенди ли са изказванията, че кадровите въпроси се решавали в онази ВИП дружинка, в която са били и всички шефове на креативен съюзи?
– Истината е малко по-различна. При всички срещи на така наречена „ ловна дружинка ” и ръководителите на креативните съюзи Тодор Живков използваше или да осведоми за нещо, което следва, или да ревизира какви са мненията и настроенията към едно или друго събитие. И съгласно случая канеше и други хора, които нито бяха в ”дружинката ”, нито бяха ръководители на креативните съюзи. Така да вземем за пример около кино лентата на Христо Христов бяха поканени и Васил Попилиев, и Павел Вежинов, и Людмил Стайков, които нормално бяха отвън групата. Там без да желая напряко вбесих Тодор Живков и той напусна ядосан „ седянката ”. Людмил Стайков е забавно да опише по какъв начин мина и каква беше концепцията на Тодор Живков за тази среща. По-късно от Александър Лилов разбрах, че Живков е мислел да предложи Людмил Стайков за ръководител на Съюза на кинодейците, само че не му се видял задоволително безапелационен. При сходна среща изселването на българските турци нападателно и патетично се разясняваше по метод, който не имах вяра че може да се случи! Тогава Живков сподели „ с огън и меч ”, а по-късно тази фраза се приписваше на Георги Атанасов, само че истината е, че някои не желаеха да си спомнят, или напряко не помнеха по какъв метод участваха в диалозите. При друга среща отново под формата на някаква информация, която явно държеше да се знае, се говореше за срещата на Живков с Брежнев и по-специално какво той е споделил и така нататък Наивно е да се счита, че кадровите въпроси се решаваха в това общество и в този смисъл е по-близо до митологизирането на тази „ ловна дружинка ”, в която не всички бяхме ловци. А правилно е, че някои там се пристрастиха към лова, до момента в който други станаха вегетарианци.
– От Людмила Живкова ли потегли другарството Ви с Ванга?
– Ванга беше извикана от Людмила Живкова да гледа на някакъв болен. Още в колата Ванга е говорила: „ Там при художниците има един, а още не е дошел при мен ”. Още с влизането в дома първите й думи били: „ Кам го Светлин. Доведете ми го, тогава ще виждам. ” За благополучие бързо ме откриха и след половин час бях стъписан и обезпокоен пред Ванга. Няколко години преди този момент с мое захарче, носено от Любен Диманов (което беше не запомнил да й покаже), на потегляне Ванга му споделила: „ Дай захарчето на Светлинчо. Да му кажеш да пристигна, аз не хапвам хора, да не се опасява ”. Какво и за какво Ванга ме повика, тя си знае, само че още при първата среща, част от която беше записана от Л. Живкова, мисля че беше съдбовна, що се касае до вярата ми в света Отвъд.
– Бяхте един от най-активните членове на Русенския комитет, един от участниците в закуската на дисидентите с Митеран, влязохте в Народно събрание и бързо напуснахте. Защо избягахте от политиката?
И до момента не мога да си простя наивността, откакто познавах и меда и жилото на политическия живот, че повярвах в някаква смяна. В политиката нещата се вземат решение не от това, какво аз мисля и какво е вярно или не, а от сякаш групови решения, по-точно наложени от политическата подчиненост. Много бързо разбрах, че смяната е една мимикрия и че нищо остаряло не е забравено, а новото повтаря стила и методите на остарялото. С едно писмо до Висшия съвет, копие от което имам и при себе си, написах всичко, което мислех, само че тогава се избра да не му се дава публичност. Скоро го препрочетох и виждам, че не съм сбъркал, че съм напуснал. Аз нямах право да допускам, че смяната е допустима. Още по-лошото е, че и тогавашната съпротива възприе познатия жанр на държание и деяние. Започна с „ отлюспването ”. Наивници от сферата на културата и науката имаше много в пъстрота състав на Великото национално заседание, което беше като атинската школа, съпоставено с нищетата на настоящия парламент. Реално аз не избягах от политиката- политиката избяга от гражданските ми и човешки илюзии.
– Имало ли е миг, в който сте бил изкушен да се върнете в политиката?
– Опазил ме Господ. В коя политика да се върна?! Преди време споделих, че не ме плашат борбите, а това, че нямам укрепление. Разминаването е цялостно!
– Как Ви наподобяват днешните политици и тяхна ли е виновността от ден на ден българи да избират Терминал 1 и 2?
– И сегашните, и предишните политици след смяната ние си ги избираме! Във властта няма наши и ваши – всички си замязват! Това е нашият избор, само че какво аз мисля към този момент е напълно без значение. Времето е болно и лекарите по-скоро би трябвало да бъдат пациенти! Не желая да разтварям нова страница в нашия диалог. Колкото и мъчно да е, да запазим някаква хигиена! Иска ми се да имам вяра, че и тези, които избират Терминал 1 и 2, най-малко част от тях ще се върнат и потърсят себе си там, откъдето са тръгнали.
Нашият посетител
Акад. Светлин Русев е роден на 14 юни, през 1933 година в Плевен. Завършва живопис във ВИИИ “Н. Павлович ” в София, при проф. Дечко Узунов.
От 1959 година Светлин Русев взе участие в интернационалните биеналета, фестивали, представителни изложения на българското изкуство в Париж, Венеция, Москва, Ленинград, Будапеща, Букурещ, Прага, Варшава, Белград, Федерална Република Германия, Атина, Истанбул, Виена, Делхи, Берлин, Рим, Мексико, Хавана и други
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ