Светът, който познавахме, беше изчезнал - разказът на един руски свещеник, който е против войната |
Свещеникът от църквата в село Карабаново, в съветската Костромска област, отец Йоан Бурдин, е санкциониран с 35 000 рубли за проповед. На 6 март, след литургия, против него е формиран протокол по част 1 от член 20.3.3 от Административния кодекс - за проповед, осъждаща братоубийството, и за издание на линк към петиция против военните дейности на уеб страницата на енорията.
Отец Йоан Бурдин, духовник от Кострома, стана прочут в Русия, а и по света преди няколко дни. На 6 март, в дребната черква в село Карабаново, преди литургията, той говори пред миряните за недопустимостта на така наречен " специфична интервенция " в Украйна. На службата участвали единствено десетина енориаши и един от тях изобличил свещеника пред управляващите. След това отецът е извикан в полицията, разпитван е половин ден и са изразходвани тонове хартия за записи с думи като " на обществено място в църквата " Възкресение Христово " по време на свещенодействие е направил дейности, ориентирани към дискредитиране на Въоръжените сили на Руската федерация " . Сега против православният свещеник следва правосъден развой. Новината се разчува - непознато селце, 50-годишен селски духовник и такива пристрастености, споделя " Новая газета ".
Храмът в действителност не се е изгубил в дълбините на по този начин обичания " съветски свят ". Въпреки че локалните хора съвсем не вървят там, в този момент хора от цяла Русия идват да се молят в дребната черква в Кострома. Това се дължи най-много на обстоятелството, че тя е възобновена и прославена от някогашния й свещеник, отец Георги Еделщайн, деятел за правата на индивида, член на Московската хелзинкска група. За Еделщайн са снимани филми, написани са публикации и са извършени голям брой изявленията с него. Синът на Еделщайн - Юли, заемаше поста министър на опазването на здравето на Израел до юни предходната година.
Полицаите, които са разпитвали отец Бурдин, сегашен настоятел на църквата " Възкресение Христово ", също кръщават децата си там. Няма такси за тайнствата, можете да си вземете свещи гратис или да дарите сами, колкото желаете и можете. Самият отец също е ненадейно прям човек, изключително в подтекста на лудостта, която се случва сега в Русия. Той е лингвист и някогашен публицист. Но в действителност не иде тирада за някогашните му занимания, по този начин несвойствени за сегашната му специалност. Поразителни са по-простите и естествени неща. Отец Йоан Бурдин се отнася с обич и схващане към постъпката на индивида, който го е издал на полицията. Призивът на свещеника да не разрешаваме на омразата и гнева да се настанят в сърцата ни заслужава изключително внимание през днешния ден, когато всеки построява своя парадайс или пъкъл в сринатия предходен свят.
Журналистът от " Новая газета " Сергей Мостовщиков се срещна с отец Йоан, с цел да опише за пътя, който духовникът е извървял, с цел да стигне до тази проповед, разразила толкоз пристрастености в съветското общество. Ето разказът на духовника:
" Как влязох в църквата, в действителност е забавна история. Отидох там в ранна възраст, беше руско време. Роден съм през 1972 година в Одеса, по това време майка и баща са били студенти, на двайсет години. Просяци без пари. Как е допустимо да се отгледа дете? С бабите. Отначало живеех при едната, а на тригодишна възраст се реалокирах при другата, в град Болград в Одеска област, на границата с Румъния. Градчето е малко, баба ми беше здравна сестра, там всички я познаваха, ходех с нея при пациентите й. Вероятно бях на към шест години, когато разбрах, че съм християнин ".
Разбира се, има какво да се каже и за прелестните хора, които са повлияли на моето схващане за света. На първо място това беше Мария Ивановна Скадовска, която считам за една от моите учителки. В Одеска област даже има град Скадовск, наименуван по този начин на името на нейния дядо, който е бил покровител там. Майка ми се срещна с Мария Ивановна и в действителност тази среща и до през днешния ден значително дефинира целия ми живот в сериозни обстановки. Когато би трябвало да знаеш по какъв начин да постъпиш и какво да кажеш, пред мен постоянно стои един модел: Мария Ивановна.
Тя остава без родители, когато е на осем години. Баща ѝ е духовник, става подобен след революцията, целеустремено, когато идва руският режим и църквата е преследвана. Арестуван е дружно със брачната половинка си. Застрелват го, а брачната половинка му изчезва. Мария Ивановна и брат ѝ останали без дом, живеели на улицата, през зимата отивали в Черезвичайния комитет, с цел да се стоплят, а чекистите се забавлявали, като насочвали към тях автоматите си, преструвайки се, че ще бъдат убити. Мария Ивановна е живяла в последна мизерия, в никакъв случай не е имала никакви права, претърпяла е апетит, Гражданската война и Втората международна. Станала неработоспособен - за злощастие скочила от трамвай, счупила си бедрото, имала гърбица. Няма семейство, няма деца. Брат ѝ не беше неприятен човек, само че след това се пропи до гибел. И тя прекарва целия си живот зад църковния щанд, в църковния магазин. Получила всички вероятни несгоди дружно в пакет. Тя е като библейският облик, Йов. Всичко неприятно, което може да се случи на един човек, й се е случило. Но в това време Мария Ивановна беше човек с голям обсег, човек с непоколебима воля. От нея се излъчваше светлина, светлината на любовта, която в никакъв случай не може да се съобщи с думи, само че която постоянно виждаш.
Вторият значим човек за мен беше един духовник, отец Василий, в този момент не мога да си спомня семейството му. Веднъж го посетихме с майка ми. Имал е тежък живот по време на руския режим. От катедралата в Одеса е изпратен в някакво отдалечено село, не е правил нищо изключително, просто не е бил необходим като просветител. Но когато го посетихме, той ме благослови. И тогава вървях по улицата като дребен и споделих: " Мамо, иде ми да полетя ". Имах чувството за някаква невероятна лекост. Изглежда като дребен епизод, само че от тези, които ви вършат това, което сте.
Друг човек, с който родителите ми се срещат в Болград, е отец Василий Агура. Навремето той е бил ръководител на сдружение на българските емигранти, каквото в Русия няма. Той се занимавал със сиропиталища, милостилници, приюти, учебни заведения и гимназии, които обединявали всички българи в Бесарабия. Когато през 40-те години в Бесарабия идват руските войски, множеството от хората са отведени без съд и присъда и изпратени в Сибир. Отец Василий минал 15 години през лагерите във Воркута, там си счупил гръбнака, след което ходил тежко килнат. Но с помощта на него град Болград запазил своя храм, който бил доста хубав и единствен на двеста километра в близост. По времето на Хрушчов църквата е трябвало да бъде разрушена. Но отец Василий отишъл в Москва. С помощта на другари отишъл персонално при Хрушчов. Той го навикал, само че най-после се разбрали и храмът оживял. Там се озовах на шестгодишна възраст и започнах живота си като християнин.
Предполагам, че животът ми тогава беше нещо като живот до Христос, а не с Него. Майка ми от време на време ми даваше да чета Евангелието. Често отивахме на езерото. Баща ми ловеше риба, а майка ми се молеше на брега. Можех да се изправя до нея и да прочета и аз нещо. Можех да отида и в църквата, а по-късно да изляза и да се разходя. Но има един случай, за който безусловно би трябвало да ви опиша. Бях на шест години, в предучилищната група. Един ден учителят ме извика и ме попита: " Вярваш ли в Бог? " Уплаших се. Казах: " Не. " Отрекох се. И макар че бях дребен, дълго време го преживявах. Много се срамих, изтезавах си, това възприятие ме съпътстваше през целия ми живот, въпреки че за благополучие съумях да се оправдавам.
След още две години учитлката отново и ме попита: " Ти вярваш ли в Бог? И аз споделих: " Да. "
От този миг нататък върху мен стартира да се упражнява напън. Не са ме тормозили, само че ме изправиха пред черната дъска в клас и споделяха: " Вижте, деца, той има вяра в Бог, дано му се подиграем. Или, да вземем за пример, по време на лабораторните опити, когато слагахме манганов диоксид в чаша с вода, учителката споделяше: " Виждате ли, трансфорах водата във вино, само че той има вяра, че единствено Бог може да направи това ". Няколко пъти са ме викали да ме питат кой ме е научил на всичко това и за какво съм заставен да отивам на черква. Така че, общо взето, имам опит с разпитите още от детството си.
Започнах да мисля за семинарията през 1991 година По това време живеех в Кострома, постъпих в Иваново, във филологическия факултет на университета. Но по това време към момента се колебаех - струваше ми се, че това е прекомерно фрапантна смяна. Не бях подготвен за подобен поврат. Така че живеех естествения си живот до 2015 година, когато бях ръкоположен. Отне ми 24 години. Мисля, че не е неприятно да преминеш през житейския път и да натрупаш житейски опит, преди да станеш духовник. Наистина не ми харесва, когато за свещеници се ръкополагат дребни момчета.
На човек му се коства, че животът е низ от поредност от странни, несвързани събития. Но в случай че погледнете обратно, ще видите, че Бог ви води нанякъде, просто вие не го разбирате. Завърших университета и се ожених през 1994 г. Започнах работа като преподавател в селско учебно заведение. Със брачната половинка ми нямахме задоволително пари, по тази причина си открих работа като надзирател на строителен обект в Кострома. После се върнах в града. Видях редакцията на районния вестник " Северна истина ". Реших да вляза за всеки случай. Главният редактор ме пита: " Бурдин? " " Да ", споделям - " Бурдин ". Започнах работа единствено на половин работен ден против 180 рубли ". А заплатата ми на преподавател на цялостен работен ден беше единствено 120. Така че това си беше фантастично. След пустите макарони с масло.
Дълго време работих като публицист, бях редактор, даже аз самият станах издател, печатах списание " Костромски счетоводител ". И всичко това като че ли се случи инцидентно. Но в един миг все по-често се замислях, това ли желая, към това ли се стремя? Построих къща, след това получих пневмония и попаднах в болница. В продължение на четиринадесет дни лежах там и разговарях с Бога. Казах си: " Господи, направих нещо за себе си. Може би в този момент ще мога да направя нещо и за теб. Тогава отидох първо при един свещеник. Беше горещо, бях с тениска, беше ми неловко да срещна Господа по този метод. Отидох в един магазин за облекла втора ръка и си купих жълта риза. Така отидох, само че отецът само ме погледна и не прояви необикновен интерес към мен. Мина време. После се срещнах с различен митрополит и му споделих, че желая да стана духовник. Пита ме единствено дали си падам по бирата. Отговорих му с " не " и нещата започнаха да се случват.
След ръкополагането ми през 2015 година служих в катедралата в Кострома. Отначало очевидно не знаеха къде е най-добре да ме сложат и най-после се озовах в църквата " Възкресение Христово " в село Карабаново. Препоръча ми я нейният настоятел отец Георги Еделщайн. Познавах го от четиринайсетгодишен, ходех на учебно заведение със сина му. Родителите ми, несъмнено, също познаваха отец Георги. Между другото, точно той преди време ожени брачната половинка ми и мен и кръсти щерка ми. Той безспорно е неповторима персона. Вече е пенсионер, на 90 години. Сега към този момент 7 години аз послужвам в храма, на който той посвети доста години от живота си.
Трябва да ви кажа, че първата ми проповед против братоубийството произнесох още преди седем години, когато в Донбас пак имаше изостряне на ситуацията. Излязох и всъщност споделих същото, което споделям и в този момент: " Братя и сестри, това е братоубийствено кръвопролитие. Християнинът няма право да подвига ръка против човек, още по-малко против брат в Христо. " След тогавашната проповед един човек се приближи до мен. Беше малко обезпокоен, и ми сподели: " Отче, дай ми благословията си. Трябва да отида в Донбас ". И знаете ли, не можах да не го благословя. Благослових го и споделих: " Бог да те благослови ". Чувствах, че е друго. Едно е да си срещу войната, друго - да носиш отговорност за човек, който може да бъде погубен и който, може би, работи не по своя воля.
Това е нещастието на обстановките, които ви раздират от вътрешната страна. Не избирате сред положително и зло, а сред по-голямо и по-малко зло.
Фактът, че след неотдавнашната ми проповед в Карабаново хората се пробват да ме показват като някакъв екстремист, ми се коства съвем естествен. Най-екстремистката книга в света, общо взето е Библията. А още по-екстремистка книга е Евангелието. Когато говорите откровено за Христос, рано или късно стартирате да казвате неща, които не се харесват на тези, които ръководят този свят. В това няма нищо мъчно. Затова, когато се разсъниха сутринта на 24 февруари и прочетох новината, затворих месинджъра Telegram и го изтрих от телефона си. В продължение на двадесет и четири часа се пробвах да не споделям нищо, да не мисля, да не чета и да не пиша. Трябваше ми време, с цел да се събера. На 50 години не е елементарно да преживееш сходно нещо, това е голямо тестване за нервите. Светът, който познавахме, беше липсващ. Беше почнал нов. Как се живее в него? Как се беседва с хората? Как ще дойдат в храма? Каква би трябвало да е литургията? Не знаех.
Имах време да помисля преди проповедта на 6 март, която стана повода за цялата тази блъсканица. Бях болен от ковид, а малко преди този момент погребах майка си. В последна сметка стигнах до следните изводи. Ако оставим настрани дребните елементи, които в този момент се преглеждат като дискредитиращи съветската войска, посланието е просто: човек няма право да пролива непозната кръв. Християнинът не би трябвало да убива християнин. Отговорността за кръвта, която се пролива в този момент, пада върху всички нас.
За мен беше значимо да изразя тези си мисли не тъй като желая да пропагандирам нещо. Избрах времето преди службата, тъй като имам вяра, усещам и знам, че по време на литургията стоя пред Бога. Да се преструваме, че нищо не се е случило в света, е неистина пред Бога. И всяка неистина е явна за Него. Затова споделих това, което споделих. Явих се пред Бога, който постоянно пита индивида кой е той? По същия метод, по който мъжът, който ме рапортува в полицията, направи това, което счита за вярно. Не го укорявам, не можеш да откажеш на индивида свободата, която Бог му е дал. Да, свободата може да бъде покруса, само че е допустима единствено когато я имаш.
Божият съд не е трибуналът в Хага. Това е просто цялостната картина на живота на всеки човек.
Всъщност ние постоянно носим тази присъда в себе си, тъй че няма по какъв начин да се оправдаем. Но можете най-малко да се опитате да осъзнаете себе си, преди да е станало ясно кои сте в реалност. Малко са откровените негодяи, споделя Достоевски. Обикновените хора позволяват ненавист в сърцата си. И тази ненавист е най-лошото нещо, което може да ни се случи в този момент.
Отец Йоан Бурдин, духовник от Кострома, стана прочут в Русия, а и по света преди няколко дни. На 6 март, в дребната черква в село Карабаново, преди литургията, той говори пред миряните за недопустимостта на така наречен " специфична интервенция " в Украйна. На службата участвали единствено десетина енориаши и един от тях изобличил свещеника пред управляващите. След това отецът е извикан в полицията, разпитван е половин ден и са изразходвани тонове хартия за записи с думи като " на обществено място в църквата " Възкресение Христово " по време на свещенодействие е направил дейности, ориентирани към дискредитиране на Въоръжените сили на Руската федерация " . Сега против православният свещеник следва правосъден развой. Новината се разчува - непознато селце, 50-годишен селски духовник и такива пристрастености, споделя " Новая газета ".
Храмът в действителност не се е изгубил в дълбините на по този начин обичания " съветски свят ". Въпреки че локалните хора съвсем не вървят там, в този момент хора от цяла Русия идват да се молят в дребната черква в Кострома. Това се дължи най-много на обстоятелството, че тя е възобновена и прославена от някогашния й свещеник, отец Георги Еделщайн, деятел за правата на индивида, член на Московската хелзинкска група. За Еделщайн са снимани филми, написани са публикации и са извършени голям брой изявленията с него. Синът на Еделщайн - Юли, заемаше поста министър на опазването на здравето на Израел до юни предходната година.
Полицаите, които са разпитвали отец Бурдин, сегашен настоятел на църквата " Възкресение Христово ", също кръщават децата си там. Няма такси за тайнствата, можете да си вземете свещи гратис или да дарите сами, колкото желаете и можете. Самият отец също е ненадейно прям човек, изключително в подтекста на лудостта, която се случва сега в Русия. Той е лингвист и някогашен публицист. Но в действителност не иде тирада за някогашните му занимания, по този начин несвойствени за сегашната му специалност. Поразителни са по-простите и естествени неща. Отец Йоан Бурдин се отнася с обич и схващане към постъпката на индивида, който го е издал на полицията. Призивът на свещеника да не разрешаваме на омразата и гнева да се настанят в сърцата ни заслужава изключително внимание през днешния ден, когато всеки построява своя парадайс или пъкъл в сринатия предходен свят.
Журналистът от " Новая газета " Сергей Мостовщиков се срещна с отец Йоан, с цел да опише за пътя, който духовникът е извървял, с цел да стигне до тази проповед, разразила толкоз пристрастености в съветското общество. Ето разказът на духовника:
" Как влязох в църквата, в действителност е забавна история. Отидох там в ранна възраст, беше руско време. Роден съм през 1972 година в Одеса, по това време майка и баща са били студенти, на двайсет години. Просяци без пари. Как е допустимо да се отгледа дете? С бабите. Отначало живеех при едната, а на тригодишна възраст се реалокирах при другата, в град Болград в Одеска област, на границата с Румъния. Градчето е малко, баба ми беше здравна сестра, там всички я познаваха, ходех с нея при пациентите й. Вероятно бях на към шест години, когато разбрах, че съм християнин ".
Разбира се, има какво да се каже и за прелестните хора, които са повлияли на моето схващане за света. На първо място това беше Мария Ивановна Скадовска, която считам за една от моите учителки. В Одеска област даже има град Скадовск, наименуван по този начин на името на нейния дядо, който е бил покровител там. Майка ми се срещна с Мария Ивановна и в действителност тази среща и до през днешния ден значително дефинира целия ми живот в сериозни обстановки. Когато би трябвало да знаеш по какъв начин да постъпиш и какво да кажеш, пред мен постоянно стои един модел: Мария Ивановна.
Тя остава без родители, когато е на осем години. Баща ѝ е духовник, става подобен след революцията, целеустремено, когато идва руският режим и църквата е преследвана. Арестуван е дружно със брачната половинка си. Застрелват го, а брачната половинка му изчезва. Мария Ивановна и брат ѝ останали без дом, живеели на улицата, през зимата отивали в Черезвичайния комитет, с цел да се стоплят, а чекистите се забавлявали, като насочвали към тях автоматите си, преструвайки се, че ще бъдат убити. Мария Ивановна е живяла в последна мизерия, в никакъв случай не е имала никакви права, претърпяла е апетит, Гражданската война и Втората международна. Станала неработоспособен - за злощастие скочила от трамвай, счупила си бедрото, имала гърбица. Няма семейство, няма деца. Брат ѝ не беше неприятен човек, само че след това се пропи до гибел. И тя прекарва целия си живот зад църковния щанд, в църковния магазин. Получила всички вероятни несгоди дружно в пакет. Тя е като библейският облик, Йов. Всичко неприятно, което може да се случи на един човек, й се е случило. Но в това време Мария Ивановна беше човек с голям обсег, човек с непоколебима воля. От нея се излъчваше светлина, светлината на любовта, която в никакъв случай не може да се съобщи с думи, само че която постоянно виждаш.
Вторият значим човек за мен беше един духовник, отец Василий, в този момент не мога да си спомня семейството му. Веднъж го посетихме с майка ми. Имал е тежък живот по време на руския режим. От катедралата в Одеса е изпратен в някакво отдалечено село, не е правил нищо изключително, просто не е бил необходим като просветител. Но когато го посетихме, той ме благослови. И тогава вървях по улицата като дребен и споделих: " Мамо, иде ми да полетя ". Имах чувството за някаква невероятна лекост. Изглежда като дребен епизод, само че от тези, които ви вършат това, което сте.
Друг човек, с който родителите ми се срещат в Болград, е отец Василий Агура. Навремето той е бил ръководител на сдружение на българските емигранти, каквото в Русия няма. Той се занимавал със сиропиталища, милостилници, приюти, учебни заведения и гимназии, които обединявали всички българи в Бесарабия. Когато през 40-те години в Бесарабия идват руските войски, множеството от хората са отведени без съд и присъда и изпратени в Сибир. Отец Василий минал 15 години през лагерите във Воркута, там си счупил гръбнака, след което ходил тежко килнат. Но с помощта на него град Болград запазил своя храм, който бил доста хубав и единствен на двеста километра в близост. По времето на Хрушчов църквата е трябвало да бъде разрушена. Но отец Василий отишъл в Москва. С помощта на другари отишъл персонално при Хрушчов. Той го навикал, само че най-после се разбрали и храмът оживял. Там се озовах на шестгодишна възраст и започнах живота си като християнин.
Предполагам, че животът ми тогава беше нещо като живот до Христос, а не с Него. Майка ми от време на време ми даваше да чета Евангелието. Често отивахме на езерото. Баща ми ловеше риба, а майка ми се молеше на брега. Можех да се изправя до нея и да прочета и аз нещо. Можех да отида и в църквата, а по-късно да изляза и да се разходя. Но има един случай, за който безусловно би трябвало да ви опиша. Бях на шест години, в предучилищната група. Един ден учителят ме извика и ме попита: " Вярваш ли в Бог? " Уплаших се. Казах: " Не. " Отрекох се. И макар че бях дребен, дълго време го преживявах. Много се срамих, изтезавах си, това възприятие ме съпътстваше през целия ми живот, въпреки че за благополучие съумях да се оправдавам.
След още две години учитлката отново и ме попита: " Ти вярваш ли в Бог? И аз споделих: " Да. "
От този миг нататък върху мен стартира да се упражнява напън. Не са ме тормозили, само че ме изправиха пред черната дъска в клас и споделяха: " Вижте, деца, той има вяра в Бог, дано му се подиграем. Или, да вземем за пример, по време на лабораторните опити, когато слагахме манганов диоксид в чаша с вода, учителката споделяше: " Виждате ли, трансфорах водата във вино, само че той има вяра, че единствено Бог може да направи това ". Няколко пъти са ме викали да ме питат кой ме е научил на всичко това и за какво съм заставен да отивам на черква. Така че, общо взето, имам опит с разпитите още от детството си.
Започнах да мисля за семинарията през 1991 година По това време живеех в Кострома, постъпих в Иваново, във филологическия факултет на университета. Но по това време към момента се колебаех - струваше ми се, че това е прекомерно фрапантна смяна. Не бях подготвен за подобен поврат. Така че живеех естествения си живот до 2015 година, когато бях ръкоположен. Отне ми 24 години. Мисля, че не е неприятно да преминеш през житейския път и да натрупаш житейски опит, преди да станеш духовник. Наистина не ми харесва, когато за свещеници се ръкополагат дребни момчета.
На човек му се коства, че животът е низ от поредност от странни, несвързани събития. Но в случай че погледнете обратно, ще видите, че Бог ви води нанякъде, просто вие не го разбирате. Завърших университета и се ожених през 1994 г. Започнах работа като преподавател в селско учебно заведение. Със брачната половинка ми нямахме задоволително пари, по тази причина си открих работа като надзирател на строителен обект в Кострома. После се върнах в града. Видях редакцията на районния вестник " Северна истина ". Реших да вляза за всеки случай. Главният редактор ме пита: " Бурдин? " " Да ", споделям - " Бурдин ". Започнах работа единствено на половин работен ден против 180 рубли ". А заплатата ми на преподавател на цялостен работен ден беше единствено 120. Така че това си беше фантастично. След пустите макарони с масло.
Дълго време работих като публицист, бях редактор, даже аз самият станах издател, печатах списание " Костромски счетоводител ". И всичко това като че ли се случи инцидентно. Но в един миг все по-често се замислях, това ли желая, към това ли се стремя? Построих къща, след това получих пневмония и попаднах в болница. В продължение на четиринадесет дни лежах там и разговарях с Бога. Казах си: " Господи, направих нещо за себе си. Може би в този момент ще мога да направя нещо и за теб. Тогава отидох първо при един свещеник. Беше горещо, бях с тениска, беше ми неловко да срещна Господа по този метод. Отидох в един магазин за облекла втора ръка и си купих жълта риза. Така отидох, само че отецът само ме погледна и не прояви необикновен интерес към мен. Мина време. После се срещнах с различен митрополит и му споделих, че желая да стана духовник. Пита ме единствено дали си падам по бирата. Отговорих му с " не " и нещата започнаха да се случват.
След ръкополагането ми през 2015 година служих в катедралата в Кострома. Отначало очевидно не знаеха къде е най-добре да ме сложат и най-после се озовах в църквата " Възкресение Христово " в село Карабаново. Препоръча ми я нейният настоятел отец Георги Еделщайн. Познавах го от четиринайсетгодишен, ходех на учебно заведение със сина му. Родителите ми, несъмнено, също познаваха отец Георги. Между другото, точно той преди време ожени брачната половинка ми и мен и кръсти щерка ми. Той безспорно е неповторима персона. Вече е пенсионер, на 90 години. Сега към този момент 7 години аз послужвам в храма, на който той посвети доста години от живота си.
Трябва да ви кажа, че първата ми проповед против братоубийството произнесох още преди седем години, когато в Донбас пак имаше изостряне на ситуацията. Излязох и всъщност споделих същото, което споделям и в този момент: " Братя и сестри, това е братоубийствено кръвопролитие. Християнинът няма право да подвига ръка против човек, още по-малко против брат в Христо. " След тогавашната проповед един човек се приближи до мен. Беше малко обезпокоен, и ми сподели: " Отче, дай ми благословията си. Трябва да отида в Донбас ". И знаете ли, не можах да не го благословя. Благослових го и споделих: " Бог да те благослови ". Чувствах, че е друго. Едно е да си срещу войната, друго - да носиш отговорност за човек, който може да бъде погубен и който, може би, работи не по своя воля.
Това е нещастието на обстановките, които ви раздират от вътрешната страна. Не избирате сред положително и зло, а сред по-голямо и по-малко зло.
Фактът, че след неотдавнашната ми проповед в Карабаново хората се пробват да ме показват като някакъв екстремист, ми се коства съвем естествен. Най-екстремистката книга в света, общо взето е Библията. А още по-екстремистка книга е Евангелието. Когато говорите откровено за Христос, рано или късно стартирате да казвате неща, които не се харесват на тези, които ръководят този свят. В това няма нищо мъчно. Затова, когато се разсъниха сутринта на 24 февруари и прочетох новината, затворих месинджъра Telegram и го изтрих от телефона си. В продължение на двадесет и четири часа се пробвах да не споделям нищо, да не мисля, да не чета и да не пиша. Трябваше ми време, с цел да се събера. На 50 години не е елементарно да преживееш сходно нещо, това е голямо тестване за нервите. Светът, който познавахме, беше липсващ. Беше почнал нов. Как се живее в него? Как се беседва с хората? Как ще дойдат в храма? Каква би трябвало да е литургията? Не знаех.
Имах време да помисля преди проповедта на 6 март, която стана повода за цялата тази блъсканица. Бях болен от ковид, а малко преди този момент погребах майка си. В последна сметка стигнах до следните изводи. Ако оставим настрани дребните елементи, които в този момент се преглеждат като дискредитиращи съветската войска, посланието е просто: човек няма право да пролива непозната кръв. Християнинът не би трябвало да убива християнин. Отговорността за кръвта, която се пролива в този момент, пада върху всички нас.
За мен беше значимо да изразя тези си мисли не тъй като желая да пропагандирам нещо. Избрах времето преди службата, тъй като имам вяра, усещам и знам, че по време на литургията стоя пред Бога. Да се преструваме, че нищо не се е случило в света, е неистина пред Бога. И всяка неистина е явна за Него. Затова споделих това, което споделих. Явих се пред Бога, който постоянно пита индивида кой е той? По същия метод, по който мъжът, който ме рапортува в полицията, направи това, което счита за вярно. Не го укорявам, не можеш да откажеш на индивида свободата, която Бог му е дал. Да, свободата може да бъде покруса, само че е допустима единствено когато я имаш.
Божият съд не е трибуналът в Хага. Това е просто цялостната картина на живота на всеки човек.
Всъщност ние постоянно носим тази присъда в себе си, тъй че няма по какъв начин да се оправдаем. Но можете най-малко да се опитате да осъзнаете себе си, преди да е станало ясно кои сте в реалност. Малко са откровените негодяи, споделя Достоевски. Обикновените хора позволяват ненавист в сърцата си. И тази ненавист е най-лошото нещо, което може да ни се случи в този момент.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ