„Там, където има Голгота, има и Възкресение“ – памет за отец Страхил Илиев
Свещеник Неделчо Тодев, магистър по богословие
Връщайки се обратно във времето, в съзнанието ми изплува обаятелната духовно извисена персона на поп Страхил Сотиров Илиев. Бе добър прочут и непосредствен другар на родителите ми, на техния кум и мой кръстник, доктор инж. Асен Иванов Боев, с който са прекарали мъчителни години в Централния софийски затвор. Били са наказани нелегално, незаслужено и грубо от разнообразни сформира на „ националния съд “.
Историята потвърждава, че християнските полезности и добродетели епохи наред са крепили българския жанр. След преврата на 9 септември 1944 год., когато царство България е било окупирано то Червената войска, стартира
геноцид по отношение на българските държавници, офицерството, духовенството и интелигенцията
Безмилостният удар върху страната и църквата стига до сатанинство и заличава човешкото в индивида. Мнозина от най-способните и почтени хора са грубо инквизирани и убити, като някои са оповестени за „ отсъстващи “. Целта е била да бъдат лишени, съпругите, децата и родителите на жертвите от покрив и от средства за живот.
Между тези страдалци и мъченици попада и духовник Страхил Сотиров Илиев, енорийски духовник от град Брезник. На 8 септември 1944 година преди малко излязъл от пандиза брезничанин-комунист, останал жив с помощта на застъпничеството на отеца, го предизвестява да избяга в София и да се укрие от безчинствата. Така дядо поп се укрива от първата си смъртна присъда.
След къс престой в столицата е хванат от разпознали го брезничани, арестуван и хвърлен в Централния софийски затвор. След време изпратен под мощна милиционерска защита в Брезник, с цел да бъде съден от състав на Брезнишкия „ национален “ съд. Подготвена му е
смъртна присъда посредством разстрел
Преди изговаряне на присъдата околийският шеф Асен Каракашев изрично се застъпва за него като за скъп почитан човек. Съдът демонстрира „ благосклонност “ и осъжда свещеника на пожизнен непоколебим тъмничен затвор, лишава го от цивилен и политически права, конфискува цялото му имущество.
Така милостивият Бог за повторно избавя своя заслужен чиновник.
Отец Страхил Илиев е роден на 12 януари 1897 година в с. ЯРЛОВЦИ, Трънска околия, в многодетното семейство на Сотир Илиев и Стана Стоилова. Още до момента в който е в пелени цялото домочадие се реалокира да живее в сръбското село Слишовци, покрай българската граница. След къс престой в Слишовци се реалокират в с. Главановци, Трънско.
Останал без майка на 11-годишна възраст, учи старателно и през 1907 година приключва началното си обучение, а през 1912 година – прогимназия в с. Клисура, където живее до 1924 година Едва 15-годишен взе участие като боец в Балканската война, попада в гръцки плен, заболява от коремен тиф, след което е освободен и съумява да се прибере в България. Така Господ-Бог още веднъж го избавя, с цел да премине
през тествания и страдалчество към Божия популярност и разтуха
Вече основал семейство с госпожица Стойка Калева от същото село Главановци, татко на две деца, младият Страхил взема решение да се посвети на Бога. Завършва свещеническото учебно заведение в Бачковския манастир през 1923 година На 22 март 1924 година е ръкоположен от тогавашния Софийски митрополит и предстоящ екзарх Стефан, като е избран за енорийски духовник в град Брезник. През същата 1924 година на младото семейство се ражда трето дете – щерка Елена. Малко след раждането на детето презвитера Стойка умира скоропостижно. Погребана е в двора на църквата „ Св. Петка “ в Брезник.
За новородената Елена и първородния Васил се грижи фамилията на брат му и най-много неговата брачна половинка, която прибира и отглежда двете деца в своето семейство, а 2-годишната Станка остава при татко си.
Отец Страхил със собствен сътрудник
Останал вдовец на 27 години, отецът не пожелава да подписа втори брак. За да не се раздели вечно със свещеническия ранг. Публично декларира, че няма да изостави децата си и Църквата. Като първи брезнишки духовник отецът се грижи за своите енориарши като в допълнение обгрижва прилежащите села Бабица, Гоз, Арзан и Ракита.
Отец Страхил постоянно е избиран за пратеник на Брезнишката духовна околия на църковно-народните събори, както и за представител на брезнишката минерална вода на Пловдивското ревю. Той е и основен редактор на издавания седмичен вестник в Брезник.
Отецът откликва на всяка човешка болежка и страдалчество. Многократно се застъпва пред управляващите, пази набедени и хванати комунисти. Често пътува до София, с цел да пази подсъдими и постоянно съумява да понижи желаните от прокурорите тежки присъди.
През 1927 година с дейното присъединяване на отец Страхил са положени основите на предстоящ храм-паметник на починалите във войните български воини. Освещаването на храмовите основи се прави от тогавашния Софийски митрополит Стефан в съслужение със свещеници от околията. Председател на Управителния съвет за построяването на храма „ Св. Георги “ е отец Страхил. През 1938 година за основен проектант на църквата е определен известният столичен проектант Кантарджиев. Поп Страхил освен събира дарените средства за храмовия градеж, само че подарява и свои персонални три хиляди лв. за постройката, като води строга отчетност за разноските по градежа.
Въпреки че е изнесъл на плещите си целия товар към построяването на храма „ Св. Георги “, отецът е лишен от опцията да взе участие в освещаването му през 1948 година, защото към този момент е пандизчия.
Като безупречен духовник и изтъкнат държавник отец Страхил е набелязан и включен в
скришен лист за очистване
без съд и присъда незабавно след преврата на 9 септември 1044 година По знамение се разминава с мъченическа гибел, защото към този момент е задържан и хвърлен в Централния софийски затвор. Съдебният развой против свещеника протича много бурно. Главните обвинени са околийският шеф Асен Каракашев, командирът на 5-и Конен полк и комендант на гарнизона полковник Петър (Панчо) Атанасов, брат на убития от комунистически терористи през 1943 година полковник Атанас Пантев (изключителен офицер и изтъкнат юрист), и първият духовник на Брезник отец Страхил Илиев.
През нощта на 14 септември 1944 година полк. Панчо Атанасов и още 19 офицери, откакто са грубо инквизирани и ограбени, са изправени за разстрел в покрайнините на Брезник. Преди изтезанието сами са изкопали гробните си ями. Полк. Панчо Атанасов е строен финален отляво в редицата. При стрелбата пада сред убитите без да е обиден от патроните. След като палачите вземат решение, че жертвите са убити, отиват в локалната механа да се почерпят и да се върнат след това, с цел да заровят труповете. Полк. Атанасов съумява да се измъкне и единствено по долни дрехи стига до мелницата на братя Момчилови – негови другари, които му оказват сърдечен банкет. Измиват го, обличат го, нахранват го и откакто си отпочива рано на идващия ден потегля за София, като с техни пари си купува билет за влака. Отива във Военното министерство и се показва на своя сътрудник и съвипускник-кавалерист, към този момент военачалник, Крум Лекарски. Генералът е някогашен звенар, недолюбван от цар Борис III и генералитета, който незабавно извиква защитата и подрежда полк. Панчо Атанасов да бъде задържан и неотложно откаран в Брезник, с цел да бъде съден като фашист.
Едно ратайче, съседче на братя Момчилови, инцидентно вижда по какъв начин братята се сбогуват с полк. Атанасов и ги издава на партизаните. Терористите-шумкари незабавно разстрелват братята в двора на мелницата им. Асен Каракашев, полк. Панчо Атанасов и отец Страхил са завързани с белезници един за различен и изведени на път към съда, тъй че да бъдат хулени, плюти, блъскани и ритани от преднамерено събрана озверена навалица.
На извършения правосъден развой отец Страхил се държи мъжествено, отхвърля обвиняванията на „ националния “ обвинител, че е „ съдействал на властта, като давал отзиви и препоръки към хванати незаконни и убийствата на провинени комунисти “. Тъкмо противоположното: с цената на изключителния си престиж по всякакъв начин е подкрепял, защитавал и спасявал множеството набедени.
Околийският шеф Асен Каракашев упорства да освободят свещеника, който е
изцяло почтен
Защитникът на отеца юрист Лолов желае подмяна на желаната от прокурора смъртна присъда със затвор и приключва защитната си тирада с думите: „ Пощадете неговите невръстни деца, оставете неговия нравствен ранг и при извънредно смекчаващи виновността условия да му се наложи единствено затвор! “. Последните думи на отеца са: „ Народната мъдрост гласи: „ Глас национален, глас Божий, по този начин да бъде, защото вашият глас е национален! “.
На 22 февруари 1945 година Брезнишкият национален съд постановява присъдата: „ Доживотен непоколебим тъмничен затвор, отнемане от права по член 30 от наказателния закон вечно, като присъжда в интерес на държавното богатство целия парцел на подсъдимия, гдето и да се намира той “.
Така за повторно гибелта минава край отеца, само че всеблагият Бог му резервира живота.
Отец Страхил носи тежкия кръст на страданието освен в пандиза, само че споделя и нерадостите на околните си. Дъщеря му Станка си спомня: „ Бях учителка и ме местеха от село на село. Не можех да се задържа по-дълго на едно място, тъй като бях щерка на духовник, наказан от „ националния “ съд. “ По време на затворничеството, през 1946 година, умира татко му Сотир Илиев, а синът Васил заболява тежко.
За могъществото на духа и силата на характера на свещеника свидетелства воденият от него затворнически дневник. В пандиза се сближава с огромния академик акад. Михаил Арнаудов, наказан на пожизнен затвор от първи състав на „ националния “ съд в София. Академикът написа в дневника на отеца: „ Любезни отче Страхиле, драго ми беше да се срещна в пандиза с Вас и да споделям несгоди, очаквания, общи за толкоз наши приятели. Вярата ни в Бога и в положителното дано ни въодушевява, с цел да изтърпим сполетялата ни неволя. С най-хубави усеща. “
В същия дневник има бележка от изтъкнатия правист проф. доктор Любен Диков, член на Българска академия на науките, „ Уважаеми отец Страхиле, поисквам ти в най-скоро време на независимост. Като свободен да се молиш и за нас, които оставаме тук! Защото единствената протекция, която усещам, че имаме, иде от Всевишния. Човеците изгубиха едно от най-ценните си качества – човещината. Дано Бог научи хората да бъдат положителни индивиди. “ – написа юристът. Акад. Диков е наказан от VI състав на „ националния съд “ в София.
В дневника пишат още: Димитър Пешев – спасителят на българските евреи, доктор Атанас Попов, доктор Петко Балкански и други народни представители от 25-ото Народно заседание, генерали и офицери, учени, интелигенти и духовници. Пишат с голяма любов, признателност и удивление от духовника, трансформирал се в техен кумир.
Отец Страхил излиза на независимост на 26 юни 1948 година и незабавно се пробва да стартира работа. След дълги митарства и ходатайства е назначен през ноември 1948 година за енорийски духовник в църквата „ Св. Николай “ в с. Главановци. Духовно обгрижва и други трънски села. Редовно посещава духовнически конференции, където изнася отчети и беседи. Брезничани се отнасят с обич към своя нравствен овчар и непрестанно го търсят, предпочитайки го пред други свещеници.
На 27 октомври 1958 година отец Страхил е отличен от тогавашния Знеполски свещеник Йосиф, след това Нюйоркски митрополит, с офикията „ протойерей “. С владиката са били дружно в пандиза, като последният е наказан от III състав на „ националния “ съд в София дружно с свещеник доктор Николай Макариополски, след това ректор на Духовната академия „ св. Климент Охридски “, и с свещеник Стефан Главиницки. Последните трима са наказани по процеса „ Катин и Виница “, тъй като са споделили истината, че пленените полски офицери са разстреляни от убийци от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) през 1940 година, а не от германците, както твърди руската агитация. Присъдите на тримата владици са анулирани с решение на Върховен касационен съд от 1997 година и решение на Народното събрание на Република България.
На 24 април 1966 година още веднъж свещеник Йосиф Знеполски отличава отец Страхил с офикията „ иконом “.
Страданията и прекараните години в пандиза дават своето отражение. Последните си години, тежко болен от лимфатична левкемия, отецът изживява при щерка си Станка Кузева в град Сливница. Умира на 2 юли 1979 година, на 82-годишна възраст. По негово предпочитание е заровен в гробищата на село Главановци. Опелото прави Левкийският свещеник Партений (репресиран от комунистическата власт) дружно със свещеници от Брезник, Трън и близките села.
За мое голямо оскърбление, отец Страхил
не е правосъдно оправдан
През 1994 година щерка му Елена подаде молба до основния прокурор на Република България „ посредством обзор по реда на надзора “ присъдата на татко ѝ да бъде преразгледана и позволена за анулация от Върховния касационен съд на Република България, само че молбата ѝ остана без почитание.
Печална реалност! Нека Бог успокои в своите селения лъчезарната душа на своя духовник и страдалец отец СТРАХИЛ СОТИРОВ ИЛИЕВ!
Връщайки се обратно във времето, в съзнанието ми изплува обаятелната духовно извисена персона на поп Страхил Сотиров Илиев. Бе добър прочут и непосредствен другар на родителите ми, на техния кум и мой кръстник, доктор инж. Асен Иванов Боев, с който са прекарали мъчителни години в Централния софийски затвор. Били са наказани нелегално, незаслужено и грубо от разнообразни сформира на „ националния съд “.
Историята потвърждава, че християнските полезности и добродетели епохи наред са крепили българския жанр. След преврата на 9 септември 1944 год., когато царство България е било окупирано то Червената войска, стартира
геноцид по отношение на българските държавници, офицерството, духовенството и интелигенцията
Безмилостният удар върху страната и църквата стига до сатанинство и заличава човешкото в индивида. Мнозина от най-способните и почтени хора са грубо инквизирани и убити, като някои са оповестени за „ отсъстващи “. Целта е била да бъдат лишени, съпругите, децата и родителите на жертвите от покрив и от средства за живот.
Между тези страдалци и мъченици попада и духовник Страхил Сотиров Илиев, енорийски духовник от град Брезник. На 8 септември 1944 година преди малко излязъл от пандиза брезничанин-комунист, останал жив с помощта на застъпничеството на отеца, го предизвестява да избяга в София и да се укрие от безчинствата. Така дядо поп се укрива от първата си смъртна присъда.
След къс престой в столицата е хванат от разпознали го брезничани, арестуван и хвърлен в Централния софийски затвор. След време изпратен под мощна милиционерска защита в Брезник, с цел да бъде съден от състав на Брезнишкия „ национален “ съд. Подготвена му е
смъртна присъда посредством разстрел
Преди изговаряне на присъдата околийският шеф Асен Каракашев изрично се застъпва за него като за скъп почитан човек. Съдът демонстрира „ благосклонност “ и осъжда свещеника на пожизнен непоколебим тъмничен затвор, лишава го от цивилен и политически права, конфискува цялото му имущество.
Така милостивият Бог за повторно избавя своя заслужен чиновник.
Отец Страхил Илиев е роден на 12 януари 1897 година в с. ЯРЛОВЦИ, Трънска околия, в многодетното семейство на Сотир Илиев и Стана Стоилова. Още до момента в който е в пелени цялото домочадие се реалокира да живее в сръбското село Слишовци, покрай българската граница. След къс престой в Слишовци се реалокират в с. Главановци, Трънско.
Останал без майка на 11-годишна възраст, учи старателно и през 1907 година приключва началното си обучение, а през 1912 година – прогимназия в с. Клисура, където живее до 1924 година Едва 15-годишен взе участие като боец в Балканската война, попада в гръцки плен, заболява от коремен тиф, след което е освободен и съумява да се прибере в България. Така Господ-Бог още веднъж го избавя, с цел да премине
през тествания и страдалчество към Божия популярност и разтуха
Вече основал семейство с госпожица Стойка Калева от същото село Главановци, татко на две деца, младият Страхил взема решение да се посвети на Бога. Завършва свещеническото учебно заведение в Бачковския манастир през 1923 година На 22 март 1924 година е ръкоположен от тогавашния Софийски митрополит и предстоящ екзарх Стефан, като е избран за енорийски духовник в град Брезник. През същата 1924 година на младото семейство се ражда трето дете – щерка Елена. Малко след раждането на детето презвитера Стойка умира скоропостижно. Погребана е в двора на църквата „ Св. Петка “ в Брезник.
За новородената Елена и първородния Васил се грижи фамилията на брат му и най-много неговата брачна половинка, която прибира и отглежда двете деца в своето семейство, а 2-годишната Станка остава при татко си.
Отец Страхил със собствен сътрудник
Останал вдовец на 27 години, отецът не пожелава да подписа втори брак. За да не се раздели вечно със свещеническия ранг. Публично декларира, че няма да изостави децата си и Църквата. Като първи брезнишки духовник отецът се грижи за своите енориарши като в допълнение обгрижва прилежащите села Бабица, Гоз, Арзан и Ракита.
Отец Страхил постоянно е избиран за пратеник на Брезнишката духовна околия на църковно-народните събори, както и за представител на брезнишката минерална вода на Пловдивското ревю. Той е и основен редактор на издавания седмичен вестник в Брезник.
Отецът откликва на всяка човешка болежка и страдалчество. Многократно се застъпва пред управляващите, пази набедени и хванати комунисти. Често пътува до София, с цел да пази подсъдими и постоянно съумява да понижи желаните от прокурорите тежки присъди.
През 1927 година с дейното присъединяване на отец Страхил са положени основите на предстоящ храм-паметник на починалите във войните български воини. Освещаването на храмовите основи се прави от тогавашния Софийски митрополит Стефан в съслужение със свещеници от околията. Председател на Управителния съвет за построяването на храма „ Св. Георги “ е отец Страхил. През 1938 година за основен проектант на църквата е определен известният столичен проектант Кантарджиев. Поп Страхил освен събира дарените средства за храмовия градеж, само че подарява и свои персонални три хиляди лв. за постройката, като води строга отчетност за разноските по градежа.
Въпреки че е изнесъл на плещите си целия товар към построяването на храма „ Св. Георги “, отецът е лишен от опцията да взе участие в освещаването му през 1948 година, защото към този момент е пандизчия.
Като безупречен духовник и изтъкнат държавник отец Страхил е набелязан и включен в
скришен лист за очистване
без съд и присъда незабавно след преврата на 9 септември 1044 година По знамение се разминава с мъченическа гибел, защото към този момент е задържан и хвърлен в Централния софийски затвор. Съдебният развой против свещеника протича много бурно. Главните обвинени са околийският шеф Асен Каракашев, командирът на 5-и Конен полк и комендант на гарнизона полковник Петър (Панчо) Атанасов, брат на убития от комунистически терористи през 1943 година полковник Атанас Пантев (изключителен офицер и изтъкнат юрист), и първият духовник на Брезник отец Страхил Илиев.
През нощта на 14 септември 1944 година полк. Панчо Атанасов и още 19 офицери, откакто са грубо инквизирани и ограбени, са изправени за разстрел в покрайнините на Брезник. Преди изтезанието сами са изкопали гробните си ями. Полк. Панчо Атанасов е строен финален отляво в редицата. При стрелбата пада сред убитите без да е обиден от патроните. След като палачите вземат решение, че жертвите са убити, отиват в локалната механа да се почерпят и да се върнат след това, с цел да заровят труповете. Полк. Атанасов съумява да се измъкне и единствено по долни дрехи стига до мелницата на братя Момчилови – негови другари, които му оказват сърдечен банкет. Измиват го, обличат го, нахранват го и откакто си отпочива рано на идващия ден потегля за София, като с техни пари си купува билет за влака. Отива във Военното министерство и се показва на своя сътрудник и съвипускник-кавалерист, към този момент военачалник, Крум Лекарски. Генералът е някогашен звенар, недолюбван от цар Борис III и генералитета, който незабавно извиква защитата и подрежда полк. Панчо Атанасов да бъде задържан и неотложно откаран в Брезник, с цел да бъде съден като фашист.
Едно ратайче, съседче на братя Момчилови, инцидентно вижда по какъв начин братята се сбогуват с полк. Атанасов и ги издава на партизаните. Терористите-шумкари незабавно разстрелват братята в двора на мелницата им. Асен Каракашев, полк. Панчо Атанасов и отец Страхил са завързани с белезници един за различен и изведени на път към съда, тъй че да бъдат хулени, плюти, блъскани и ритани от преднамерено събрана озверена навалица.
На извършения правосъден развой отец Страхил се държи мъжествено, отхвърля обвиняванията на „ националния “ обвинител, че е „ съдействал на властта, като давал отзиви и препоръки към хванати незаконни и убийствата на провинени комунисти “. Тъкмо противоположното: с цената на изключителния си престиж по всякакъв начин е подкрепял, защитавал и спасявал множеството набедени.
Околийският шеф Асен Каракашев упорства да освободят свещеника, който е
изцяло почтен
Защитникът на отеца юрист Лолов желае подмяна на желаната от прокурора смъртна присъда със затвор и приключва защитната си тирада с думите: „ Пощадете неговите невръстни деца, оставете неговия нравствен ранг и при извънредно смекчаващи виновността условия да му се наложи единствено затвор! “. Последните думи на отеца са: „ Народната мъдрост гласи: „ Глас национален, глас Божий, по този начин да бъде, защото вашият глас е национален! “.
На 22 февруари 1945 година Брезнишкият национален съд постановява присъдата: „ Доживотен непоколебим тъмничен затвор, отнемане от права по член 30 от наказателния закон вечно, като присъжда в интерес на държавното богатство целия парцел на подсъдимия, гдето и да се намира той “.
Така за повторно гибелта минава край отеца, само че всеблагият Бог му резервира живота.
Отец Страхил носи тежкия кръст на страданието освен в пандиза, само че споделя и нерадостите на околните си. Дъщеря му Станка си спомня: „ Бях учителка и ме местеха от село на село. Не можех да се задържа по-дълго на едно място, тъй като бях щерка на духовник, наказан от „ националния “ съд. “ По време на затворничеството, през 1946 година, умира татко му Сотир Илиев, а синът Васил заболява тежко.
За могъществото на духа и силата на характера на свещеника свидетелства воденият от него затворнически дневник. В пандиза се сближава с огромния академик акад. Михаил Арнаудов, наказан на пожизнен затвор от първи състав на „ националния “ съд в София. Академикът написа в дневника на отеца: „ Любезни отче Страхиле, драго ми беше да се срещна в пандиза с Вас и да споделям несгоди, очаквания, общи за толкоз наши приятели. Вярата ни в Бога и в положителното дано ни въодушевява, с цел да изтърпим сполетялата ни неволя. С най-хубави усеща. “
В същия дневник има бележка от изтъкнатия правист проф. доктор Любен Диков, член на Българска академия на науките, „ Уважаеми отец Страхиле, поисквам ти в най-скоро време на независимост. Като свободен да се молиш и за нас, които оставаме тук! Защото единствената протекция, която усещам, че имаме, иде от Всевишния. Човеците изгубиха едно от най-ценните си качества – човещината. Дано Бог научи хората да бъдат положителни индивиди. “ – написа юристът. Акад. Диков е наказан от VI състав на „ националния съд “ в София.
В дневника пишат още: Димитър Пешев – спасителят на българските евреи, доктор Атанас Попов, доктор Петко Балкански и други народни представители от 25-ото Народно заседание, генерали и офицери, учени, интелигенти и духовници. Пишат с голяма любов, признателност и удивление от духовника, трансформирал се в техен кумир.
Отец Страхил излиза на независимост на 26 юни 1948 година и незабавно се пробва да стартира работа. След дълги митарства и ходатайства е назначен през ноември 1948 година за енорийски духовник в църквата „ Св. Николай “ в с. Главановци. Духовно обгрижва и други трънски села. Редовно посещава духовнически конференции, където изнася отчети и беседи. Брезничани се отнасят с обич към своя нравствен овчар и непрестанно го търсят, предпочитайки го пред други свещеници.
На 27 октомври 1958 година отец Страхил е отличен от тогавашния Знеполски свещеник Йосиф, след това Нюйоркски митрополит, с офикията „ протойерей “. С владиката са били дружно в пандиза, като последният е наказан от III състав на „ националния “ съд в София дружно с свещеник доктор Николай Макариополски, след това ректор на Духовната академия „ св. Климент Охридски “, и с свещеник Стефан Главиницки. Последните трима са наказани по процеса „ Катин и Виница “, тъй като са споделили истината, че пленените полски офицери са разстреляни от убийци от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) през 1940 година, а не от германците, както твърди руската агитация. Присъдите на тримата владици са анулирани с решение на Върховен касационен съд от 1997 година и решение на Народното събрание на Република България.
На 24 април 1966 година още веднъж свещеник Йосиф Знеполски отличава отец Страхил с офикията „ иконом “.
Страданията и прекараните години в пандиза дават своето отражение. Последните си години, тежко болен от лимфатична левкемия, отецът изживява при щерка си Станка Кузева в град Сливница. Умира на 2 юли 1979 година, на 82-годишна възраст. По негово предпочитание е заровен в гробищата на село Главановци. Опелото прави Левкийският свещеник Партений (репресиран от комунистическата власт) дружно със свещеници от Брезник, Трън и близките села.
За мое голямо оскърбление, отец Страхил
не е правосъдно оправдан
През 1994 година щерка му Елена подаде молба до основния прокурор на Република България „ посредством обзор по реда на надзора “ присъдата на татко ѝ да бъде преразгледана и позволена за анулация от Върховния касационен съд на Република България, само че молбата ѝ остана без почитание.
Печална реалност! Нека Бог успокои в своите селения лъчезарната душа на своя духовник и страдалец отец СТРАХИЛ СОТИРОВ ИЛИЕВ!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ