Даскалицата ♥ ЧУДОМИР
„ Свършило момичето преди три години, но си било плетачка в града, тъй като няма място по селата и огромен напор има от даскалска ентилигенция и тъй като си няма ни вуйчо епископ, нито да спусне някому нещо в джеба. “
Даскалицата
Тя не е на секретар-бирника балдъза му, дето ти бях изкореспондирал по-рано. Онази се ожени за инспектора и той си я настани в града на работа, да му е наоколо. И другата, дето получава белите писма и дава бакшиш по едно левче на дяда Лулча разсилния, не е. Тази е нова, от друга околия е и се споделя Пенка. Свършило момичето преди три години, но си било плетачка в града, тъй като няма място по селата и огромен напор има от даскалска ентилигенция и тъй като си няма ни вуйчо епископ, нито да спусне някому нещо в джеба. Кога пристигна в село, главата й беше къдрава като на поповото куче, но мина се не мина месец-два, и козината щръкна, тъй като й се свършила хандулацията, кай секретар-бирникът.
– А бе по кое време я назначихме есенес, доста ми фащаше око, пък в този момент се скапе, отслабна момичето и на света Постница замяза – дума ръководителят на учебното. – Водата ли не й ярадисва в село, или климатът й не понесе?
– Каква ти вода и каква ти клима, бе кмете, – обажда се дядо Лулчо, – парици си няма момичето! От три месеца плата не е взело и самун и орехи яде единствено! И ти да ядеш единствено костеливи орехи, подобен ще станеш. Кирията си не е платило момичето и дърва си няма, а облеклата му тънки, тънки като паяжина. Оня ден, когато идва околийският и артиса от прасенцето, па й занесох в един вестник малко и като й го подадох от вратата, и заглозга кокала сиромашинката.
Гледаш я сякаш, че се смее, но не му е до смях на момичето, ами зъбите му май длъжки, та по тази причина се демонстрират все! Какъв ти смях! Хич човек, дето не може един лев да ти скапе, дето е речено, до смях ли му е!
На Вълча Карамилчов на сватбата оная неделя рекло и то да иде, хоро да погледа и да се порадва, че като затънало до бабини Гинини в калта, дърпало се горкото, напъвало се и не може да излезе. Не стига това, ами от горната страна й се спуснало Гининото куче, ще я изяде!
Уплашила се завалията, измъкнала се из клисавицата и бяга, бяга, но по чорапи. Обувките й там останали. Бяга и плаче, а момчетията там гледат и се смеят. И освен се смеят, ами викат „ ооуу “! Като на вълк викат поразниците проклети!
– Изкаля ли се, даскаличке, запитвам я аз, а тя:
– Мъничко, кай, дядо Лулчо, малко се поизцапах, ами иди, апелирам ти се, та ми извади обувките, че останаха там! – И бърше очи.
Отидох аз, скарах се на хлапетиите, занесох й обувките и й думам:
– Такъв е светът, къзъм! Такава ни е залюляла нас! Сиромах ли си, думам й, и в калта ще затънеш, и кучетата ще те лаят и от горната страна на туй пък хората ще ти се смеят и ще ти викат „ ооуу “!… Толкоз!
Из: „ Съчинения в три тома “, Чудомир, изд. „ Български публицист “, 1969 г.
Снимки: Димитър Чорбаджийски - Чудомир (1890-1967), заглавна- Литературно-художествен музей „ Чудомир “, Казанлък
