Несъвършена бях; повече съм сега ♥ Петя ДУБАРОВА
Свърши бригада, лято, всичко.
Всъщност не напълно. Има още една седмица. Тя ми е белязана от Господа. Защо? Защото онази смешна детска глуповатост, останала ми още отпреди, още веднъж ме обгръща – някак омайваща и, коства ми се – напълно не инцидентна. Всяка година по това време аз ставам някак мъчително сензитивна, тръпкава като новородено, оставено на мраз. Просто пребивавам доста бързо. Ако кажа на някого това, знам, че ще ме намерения за умопомрачена. Но не зная за какво, тъкмо по този начин го усещам – пребивавам доста, доста бързо. Всичко, което имам, което е мое, ми принадлежи доста повече. Струва ми се, че всеки мой жест се повтаря за стотен път, цели моменти ми се коства, белязана от господа седмица – и предходната, и по-миналата година, или може би още когато бях седмокласничка, по-скоро шестокласничка, преди седмия клас, и ходех на лунапарк. Казах детска глуповатост, а по-късно – незабавно – сензитивност, мъка, тръпкавост. Няма нищо несъвместимо и спорно. Аз бях още тринадесетгодишна, а в този момент осъзнавам, че в действителност съм била една дребна, доста дребна жена. Детска глуповатост споделям условно, по какъв начин другояче бих могла да назова това велико комбиниране на пристрастеност и деликатност – стихийни, неосмислени, неосъзнати, непредопределени за никого и нищо съответно, които въпреки всичко владееха моето малко, само че безбройцветно сърце. Всичко у мене беше по този начин нерутинирано, по този начин натурално. Несъвършена бях; повече съм в този момент.
6 септември 1979 година, четвъртък
