От вас: СУ, част II - защо трябва да останем тук
Студентката от Юридическия факултет на СУ Павла Сивова провокира огромен интерес и голям брой мнения с текста, който изпрати до редакцията ни - " Софийският университет, или по какъв начин да паднем под нулата, до момента в който се държим на върха ". Провокирана от интереса към позицията ни, Павла ни прати продължение по тематиката. По думите ѝ, публикацията ѝ не е била разбрана. Затова мисли, че е значимо да се публикува и продължение на тематиката - за какво е нужно младежите да останат тук, както и за какво вярата в университета не би трябвало да се губи. Заглавието е на редакцията.
Написах публикация за равнището на някои от преподавателите в Юридическия факултет на Софийския университет. Веднага след публикуването й се появиха мнения за това по какъв начин би трябвало да се помиряваме с тези нередности, тъй като хората “са си такива ”. Да преглътнем горчивия усет, останал от чувството, че в мечтания университет се подвизават хора, които с безхаберие потъпкват облика на висшето обучение в България. Читателите си задаваха въпроса какъв е казусът просто ние, студентите, да приемем, че нещата стоят по този начин. Или да си тръгнем, в случай че не можем да се смирим.
Проблемът е в това, че тези преподаватели, които ни дават вяра, че нещо може да се оправи, не могат да се повдигнат и да разцъфнат над безхаберието и цинизма на останалите. Всеки знае, че когато нещо те възмущава, ти приказваш за него. Ако всичко беше наред, щеше да има умиротворяване измежду студентите и преподавателите. Усещането за неправда обаче потъпква изблиците на позитивизъм. Блестящите адвокати от предишното и сегашното ни карат да недоумяваме за какво и по какъв начин се е стигнало дотук. И през днешния ден в Университета се случват прелестни неща – професори и асистенти работят непрекъснато за това студентите да развиват мисленето и уменията си, провеждат състезания и обществени лекции, неуморно се борят “със системата ” (колкото и систематизирано да е това понятие), и точно по тази причина е тъпо, че не могат да се… преборят. Младите към момента не желаят да остават тук.
Всеки ден слушаме едни и същи статистики. Проучвания, диаграми, анкети ни споделят едно: младежите напущат страната, а тук всичко е… извънредно. Можеш да си умреш от нищото, тъй като самата здравна система те разболява. Каквото и да си работил, пенсията няма да ти стига. Ако чакаш рейс на спирката, има 25% късмет да бъдеш сгазен от кола и 25% - от самия рейс. По автомагистралите има дупки. Улиците са черни пътища. Полицаите злоупотребяват... Списъкът е безконечен.
Такива неща си мислиш, до момента в който подаваш документи за университет надалеч от тук. Холандия, Англия, Австрия – няма значение, просто да се махнеш по-бързо. Защото всичко е… извънредно.
Аз пък си подадох документите в Софийския университет. На откриването на академичната година в първи курс ръководителят на Студентския съвет държа тирада и поздрави всички за това, че са останали в България. Последваха аплодисменти… “Героизмът ни ” беше оценен. Това ме натъжи.
Какъв е смисълът да имаш дом, в случай че не можеш да се грижиш за него? По-лесно ли е да си тръгнеш, когато срещнеш компликации?
И тъй като ние, студентите, не желаеме да се смирим, остава въпросът за какво още сме тук. Истината е, че точно тъй като има аргументи да останем, ни боли, когато бурените убиват цветята. Още от началните класове знаем, че образованието е ключ, който отваря всички порти. Клиширано е, тъй като е правилно. И какво да вършим ние, когато вратата си остава затворена, въпреки да ни е даден ключът?
Написах публикация за равнището на някои от преподавателите в Юридическия факултет на Софийския университет. Веднага след публикуването й се появиха мнения за това по какъв начин би трябвало да се помиряваме с тези нередности, тъй като хората “са си такива ”. Да преглътнем горчивия усет, останал от чувството, че в мечтания университет се подвизават хора, които с безхаберие потъпкват облика на висшето обучение в България. Читателите си задаваха въпроса какъв е казусът просто ние, студентите, да приемем, че нещата стоят по този начин. Или да си тръгнем, в случай че не можем да се смирим.
Проблемът е в това, че тези преподаватели, които ни дават вяра, че нещо може да се оправи, не могат да се повдигнат и да разцъфнат над безхаберието и цинизма на останалите. Всеки знае, че когато нещо те възмущава, ти приказваш за него. Ако всичко беше наред, щеше да има умиротворяване измежду студентите и преподавателите. Усещането за неправда обаче потъпква изблиците на позитивизъм. Блестящите адвокати от предишното и сегашното ни карат да недоумяваме за какво и по какъв начин се е стигнало дотук. И през днешния ден в Университета се случват прелестни неща – професори и асистенти работят непрекъснато за това студентите да развиват мисленето и уменията си, провеждат състезания и обществени лекции, неуморно се борят “със системата ” (колкото и систематизирано да е това понятие), и точно по тази причина е тъпо, че не могат да се… преборят. Младите към момента не желаят да остават тук.
Всеки ден слушаме едни и същи статистики. Проучвания, диаграми, анкети ни споделят едно: младежите напущат страната, а тук всичко е… извънредно. Можеш да си умреш от нищото, тъй като самата здравна система те разболява. Каквото и да си работил, пенсията няма да ти стига. Ако чакаш рейс на спирката, има 25% късмет да бъдеш сгазен от кола и 25% - от самия рейс. По автомагистралите има дупки. Улиците са черни пътища. Полицаите злоупотребяват... Списъкът е безконечен.
Такива неща си мислиш, до момента в който подаваш документи за университет надалеч от тук. Холандия, Англия, Австрия – няма значение, просто да се махнеш по-бързо. Защото всичко е… извънредно.
Аз пък си подадох документите в Софийския университет. На откриването на академичната година в първи курс ръководителят на Студентския съвет държа тирада и поздрави всички за това, че са останали в България. Последваха аплодисменти… “Героизмът ни ” беше оценен. Това ме натъжи.
Какъв е смисълът да имаш дом, в случай че не можеш да се грижиш за него? По-лесно ли е да си тръгнеш, когато срещнеш компликации?
И тъй като ние, студентите, не желаеме да се смирим, остава въпросът за какво още сме тук. Истината е, че точно тъй като има аргументи да останем, ни боли, когато бурените убиват цветята. Още от началните класове знаем, че образованието е ключ, който отваря всички порти. Клиширано е, тъй като е правилно. И какво да вършим ние, когато вратата си остава затворена, въпреки да ни е даден ключът?
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ