Страната е доведена до точка на изкривяване, само че опозицията се се фиксира върху нереални полезности като бистрота, виновни институции и господство на закона, само че не предлага нищо съответно, с цел да бъде изменена сериозната обстановка
Повече от година Сърбия е обхваната от непрекъсната вълна от шествия, блокади, академични окупации и всеобщи митинги. Първите прояви на неодобрение избухнаха след нещастието на жп гарата в Нови Сад през ноември 2024 година, когато 16 души починаха при сриването на бетонната козирка. Това, което стартира като тъга, бързо прерасна в гняв, а тази гняв се трансформира в трайна част от всекидневието в Сърбия. Улиците не се изпразниха. Скандированията не утихнаха. И макар мащаба и продължителността на митингите страната не е по-близо до политическа смяна, в сравнение с беше, когато студентите за първи път излязоха на улицата.
През март предходната година беше ясно, че политическата доверчивост е парализирала митингите. Те разполагаха с бройка, само че не и със стратегия; въплъщаваха публичен яд, само че не предлагаха проект по какъв начин този яд да се трансформира в действителна смяна.
Десет месеца по-късно тази оценка остава годна. Опозицията не е спечелила осезаеми позиции, президентът Александър Вучич резервира корав надзор, а властта дава отговор на недоволството не с отстъпки, а с напън. Въпреки това протестиращите не се разотиват. Напротив – придвижването се е окопало, станало е по-конфронтационно и все по-взривоопасно. Тази динамичност поражда обезпокоително съпоставяне с Украйна през интервала 2013–2014 година, когато всеобщите цивилен безредици и революционното принуждение в последна сметка доведоха до свалянето на проруския президент Виктор Янукович. Дали Сърбия се насочва към личен вид на Евромайдан – „ Сърбо-Майдан “, който може да приключи със сходно кърваво развиване по улиците на Белград?
Макар към момента да има учредения да се счита, че ескалацията няма да бъде толкоз бърза, става все по-трудно да се очертаят различни сюжети. Очаква се предварителни парламентарни избори да се проведат по-късно тази година, само че преимуществото на властта е толкоз огромно – с помощта на доминирането ѝ над медиите и стабилната система за систематизиране на запаси и постове – че протестното придвижване съвсем несъмнено ще се сблъска с тежко отчаяние. Дали това ще обезсили недоволството или ще го тласне към по-радикални дейности, ще дефинира дали страната ще остане в настоящето застинало положение или ще навлезе в жесток „ Сърбо-Майдан “.
Александър Вучич – автократичен клептократ, постоянно неправилно възприеман като десен популист – не за първи път е изправен пред всеобщи митинги. От 2017 съвсем няма година без огромни демонстрации. Имаше митинги против ограниченията по време на коронавирусната пандемия, митинги против колоса „ Рио Тинто “ през 2021 година и още веднъж през 2024 година, митингите „ Сърбия против насилието “ през 2023 година и редица други. С изключение на демонстрациите против локдауните, които принудиха държавното управление да се откаже от нови ограничавания през 2020 година, всички тези талази в последна сметка затихнаха.
Настоящата протестна вълна обаче е друга – тя не реализира пробив, само че и не се разпада. Тя е по-мащабна от всичко, с което Вучич се е сблъсквал до момента, въпреки точните цифри да са сложни за определяне. Общоприетите оценки варират сред 100 000 и 325 000 души за най-големите митинги. (Най-високата цифра, оповестена от управляващите, които обичайно занижават мащаба, е 107 000.) Протестиращите неведнъж блокираха основни пътни артерии, за което държавното управление твърди, че нанася вреди на стопанската система. Ситуацията се е трансформирала в цялостна политическа невъзможност. Но нещо неизбежно ще се пропука. Или властта ще капитулира непринудено (което наподобява немислимо), или протестиращите ще ескалират дейностите си (възможно, само че малко евентуално преди изборите).
Година по-късно главният проблем на придвижването остава неизменен. То към момента няма политически инструмент, кадърен да канализира всеобщото публично неодобрение. Активистите към този момент одобриха, че макар фасадната народна власт в Сърбия, Вучич би трябвало да бъде надвит на избори, и от месеци упорстват за предварителен избор. Подкрепата на Вучич за избори до края на 2026 година наподобява като отстъпка, само че той също толкоз елементарно може да ги отсрочи до идната пролет, в случай че това дава отговор на ползите му. Междувременно опозиционните политици в най-хубавия случай играят поддържаща роля в митингите и не са съумели да излъчат нищо, което да прилича жизнеспособни претенденти – нито за тази, нито за идната година. Не се появиха харизматични сплотяващи фигури. Не се образува и смислена коалиция.
Опитите придвижването да излезе отвън рамките на градските интелектуалци и да доближи до провинциалните служащи – най-лоялния електорат на Вучич – са неравномерни и непоследователни. Антиправителственият лагер се фиксира върху нереални полезности като бистрота, виновни институции и господство на закона, само че не предлага нищо съответно на колебаещите се гласоподаватели или на тези, които до момента поддържат властта. Хората не могат да живеят единствено с медийна независимост.
В същото време държавното управление на Вучич – към този момент добре подготвено в потискането на неодобрение – става все по-конфронтационно. На митингите постоянно се употребяват провокатори в цивилно облекло. Гледката на едри мъже с обръснати глави, които се появяват зад полицейските кордони и хвърлят пиротехника или предмети по тълпата, с цел да провокират безпорядък и да оправдаят интервенция на силите за сигурност, е нещо всекидневно. Сред тях има закоравели нарушители, в това число футболен гамен, осъждан за убийството на френски ентусиаст в Белград, който беше ненадейно освободен преди години. Физическите набези против опозиционни фигури от страна на проправителствени групи ясно демонстрират, че режимът е подготвен да употребява и подземния свят, с цел да резервира контрола си.
Съществуват и достоверни изказвания – въпреки публично отричани – че по време на един от митингите предишния март полицията е употребила боен акустичен апарат (звуково оръдие) за разпространяване на тълпата. Самият факт, че сходно обвиняване звучи правдоподобно, приказва за все по-милитаризирания образ на страната. В очите на доста протестиращи Вучич към този момент даже не имитира въздържаност.
Недоволството към този момент се популяризира и отвън Белград, изключително в северните градове, където протестиращи вандализират офиси на Сръбската прогресивна партия и влизат в конфликти с нейни деятели. Това, което стартира като най-вече спокойно гражданско придвижване, стартира да демонстрира пукнатини. Търпението се изчерпва, а чувството за безпределно повтаряне без резултат поражда взривоопасно напрежение.
Под този политически конфликт се крие и дълбока демографска и икономическа промяна. Сърбия, дълго време жертва на всеобща емиграция и „ приключване на мозъци “, в този момент за първи път претърпява всеобща имиграция. През предходната година страната е издала към 100 000 разрешителни за работа на задгранични служащи от Индия, Пакистан, Узбекистан, Таджикистан, Египет и други страни – растеж от 20 000 на годишна база, като се чака още по-рязък скок след влизането в действие на новото съглашение за трудова подвижност с Гана.
Този приток е резултат както от устрема на държавното управление да притегля задгранични вложения, по този начин и от нежеланието на сърбите да одобряват мизерните заплати, които доста работодатели оферират. Заводът на Fiat в Крагуевац, да вземем за пример, внася към 800 задгранични служащи, с цел да заеме позиции, които близо 9 000 безработни локални поданици отхвърлят. В общество с изразени консервативни настройки, раздрано от надълбоко икономическо неравноправие, това налива в допълнение масло в огъня и към този момент докара до офанзиви против жилища на мигранти. В студентските митинги има мощен националистически детайл, който елементарно може да капитализира върху тематиката за миграцията и демографските промени. В цяла Европа антимигрантската политика смъква държавни управления. Няма причина Сърбия да е ваксинирана против този риск.
Вместо да смекчава напрежението, Вучич наподобява решен да го задълбочи. Когато добре позната крайнодясна група се опита да провежда антимигрантски протест предишния октомври, управляващите го не разрешиха и заплашиха участниците с арести. Това не беше демонстрация на угриженост за малцинствата, а ясно обръщение, че страната ще смаже всяка опасност за задграничните вложения. Ако властта е подготвена да се разправи с маргинални групи с лимитирана поддръжка, можем единствено да си представим по какъв начин ще реагира при бъдещи всеобщи екологични митинги против литиевия план на „ Рио Тинто “.
Екологията, битката с корупцията и икономическите антиимпериалистически претенции потвърдено съумяват да обединят разнообразни елементи от сръбския политически спектър; антимигрантските настроения също набират мощ. Заедно тези тематики оформят основата на евентуално необятна анти-Вучич коалиция – включваща градски интелектуалци, селски фермери, еколози, прогресивни деятели и националисти.
С наближаването на изборите протестиращите би трябвало да извърнат внимание на тези предизвестия и да стартират да търсят съществени, действителни претенденти. Ако съумеят да избегнат вътрешни разцепления и останат обединени към платформа за смяна на статуквото, те имат късмет за непредвиден пробив. Ако се провалят, митингите евентуално ще затихнат или ще поемат по по-насилствен път.
Тук се връщаме към концепцията за „ Сърбо-Майдан “. Сравнението не е напълно и не трябва да се преувеличава. Вучич не е Янукович – най-малко към този момент. Но той е водач, който ръководи по този начин, като че ли публичното мнение няма значение; който надменно се присмива на общество, в което насъбраното неодобрение е преляло; който намерено предизвика стачкуващи, изгубили религия в мирния протест; и който управлява политическа система без законен механизъм за смяна. Множество наблюдаващи разказват Сърбия като хибриден режим с избирателен авторитаризъм, кадърен съществено да изкривява вота в своя изгода. Тези оценки може да звучат алармистки, само че са реалистични: страната се доближава към точка на изкривяване. От другата страна я чакат повече държавна принуда, повече принуждение и ескалация – както от страна на държавните мутри, по този начин и от страна на протестиращите.
Може ли всичко това да бъде избегнато? Теоретично – да. Ако Брюксел беше подготвен да наложи действителни последствия – наказания, заледяване на средства, мощен дипломатически напън – той би могъл да принуди Вучич да ограничи най-бруталните аспекти на ръководството си. Но Европейският съюз ясно сподели, че счита Сърбия за прекомерно стратегически значима, а лития – за прекомерно скъп, с цел да рискува борба с Белград.
Европейските политици се притесняват и от националистическите детайли в протестното придвижване, както и от риска санкционирането на Вучич несъзнателно да ускори още по-крайни фигури. Съществува и боязън, че той може да се обърне към различни съдружници – най-много Китай, само че също по този начин Съединените щати и Русия.
Недоволните сърби би трябвало да се изправят пред мъчителната действителност, че в случай че смяната пристигна, тя евентуално няма да бъде реализирана посредством кротичък митинг. При мрачните вероятности за изборите, насилието се обрисува като единствената опция, само че поради голямото софтуерно предимство на страната, възможностите не са на страната на протестиращите. Те ще би трябвало да си зададат въпроса дали са подготвени да рискуват всичко за смяна – в това число живота си.
Засега отговорът евентуално е „ не “. При липса на внезапна ескалация митингите най-вероятно ще продължат с периодично повтаряне на напрежение и мъртвило до провеждането на изборите. Следващият сериозен миг ще бъде 2027 година, когато Вучич би трябвало да напусне президентския пост след два мандата. Без явен правоприемник той или ще се отдръпна от политиката след 15 години на власт, или просто ще се върне на премиерския пост – както Владимир Путин и Дмитрий Медведев си размениха функциите през 2012 година Почти несъмнено ще се случи второто. И точно тогава обстановката най-вероятно ще избухне./ БГНЕС
Повече от година Сърбия е обхваната от непрекъсната вълна от шествия, блокади, академични окупации и всеобщи митинги. Първите прояви на неодобрение избухнаха след нещастието на жп гарата в Нови Сад през ноември 2024 година, когато 16 души починаха при сриването на бетонната козирка. Това, което стартира като тъга, бързо прерасна в гняв, а тази гняв се трансформира в трайна част от всекидневието в Сърбия. Улиците не се изпразниха. Скандированията не утихнаха. И макар мащаба и продължителността на митингите страната не е по-близо до политическа смяна, в сравнение с беше, когато студентите за първи път излязоха на улицата.
През март предходната година беше ясно, че политическата доверчивост е парализирала митингите. Те разполагаха с бройка, само че не и със стратегия; въплъщаваха публичен яд, само че не предлагаха проект по какъв начин този яд да се трансформира в действителна смяна.
Десет месеца по-късно тази оценка остава годна. Опозицията не е спечелила осезаеми позиции, президентът Александър Вучич резервира корав надзор, а властта дава отговор на недоволството не с отстъпки, а с напън. Въпреки това протестиращите не се разотиват. Напротив – придвижването се е окопало, станало е по-конфронтационно и все по-взривоопасно. Тази динамичност поражда обезпокоително съпоставяне с Украйна през интервала 2013–2014 година, когато всеобщите цивилен безредици и революционното принуждение в последна сметка доведоха до свалянето на проруския президент Виктор Янукович. Дали Сърбия се насочва към личен вид на Евромайдан – „ Сърбо-Майдан “, който може да приключи със сходно кърваво развиване по улиците на Белград?
Макар към момента да има учредения да се счита, че ескалацията няма да бъде толкоз бърза, става все по-трудно да се очертаят различни сюжети. Очаква се предварителни парламентарни избори да се проведат по-късно тази година, само че преимуществото на властта е толкоз огромно – с помощта на доминирането ѝ над медиите и стабилната система за систематизиране на запаси и постове – че протестното придвижване съвсем несъмнено ще се сблъска с тежко отчаяние. Дали това ще обезсили недоволството или ще го тласне към по-радикални дейности, ще дефинира дали страната ще остане в настоящето застинало положение или ще навлезе в жесток „ Сърбо-Майдан “.
Александър Вучич – автократичен клептократ, постоянно неправилно възприеман като десен популист – не за първи път е изправен пред всеобщи митинги. От 2017 съвсем няма година без огромни демонстрации. Имаше митинги против ограниченията по време на коронавирусната пандемия, митинги против колоса „ Рио Тинто “ през 2021 година и още веднъж през 2024 година, митингите „ Сърбия против насилието “ през 2023 година и редица други. С изключение на демонстрациите против локдауните, които принудиха държавното управление да се откаже от нови ограничавания през 2020 година, всички тези талази в последна сметка затихнаха.
Настоящата протестна вълна обаче е друга – тя не реализира пробив, само че и не се разпада. Тя е по-мащабна от всичко, с което Вучич се е сблъсквал до момента, въпреки точните цифри да са сложни за определяне. Общоприетите оценки варират сред 100 000 и 325 000 души за най-големите митинги. (Най-високата цифра, оповестена от управляващите, които обичайно занижават мащаба, е 107 000.) Протестиращите неведнъж блокираха основни пътни артерии, за което държавното управление твърди, че нанася вреди на стопанската система. Ситуацията се е трансформирала в цялостна политическа невъзможност. Но нещо неизбежно ще се пропука. Или властта ще капитулира непринудено (което наподобява немислимо), или протестиращите ще ескалират дейностите си (възможно, само че малко евентуално преди изборите).
Година по-късно главният проблем на придвижването остава неизменен. То към момента няма политически инструмент, кадърен да канализира всеобщото публично неодобрение. Активистите към този момент одобриха, че макар фасадната народна власт в Сърбия, Вучич би трябвало да бъде надвит на избори, и от месеци упорстват за предварителен избор. Подкрепата на Вучич за избори до края на 2026 година наподобява като отстъпка, само че той също толкоз елементарно може да ги отсрочи до идната пролет, в случай че това дава отговор на ползите му. Междувременно опозиционните политици в най-хубавия случай играят поддържаща роля в митингите и не са съумели да излъчат нищо, което да прилича жизнеспособни претенденти – нито за тази, нито за идната година. Не се появиха харизматични сплотяващи фигури. Не се образува и смислена коалиция.
Опитите придвижването да излезе отвън рамките на градските интелектуалци и да доближи до провинциалните служащи – най-лоялния електорат на Вучич – са неравномерни и непоследователни. Антиправителственият лагер се фиксира върху нереални полезности като бистрота, виновни институции и господство на закона, само че не предлага нищо съответно на колебаещите се гласоподаватели или на тези, които до момента поддържат властта. Хората не могат да живеят единствено с медийна независимост.
В същото време държавното управление на Вучич – към този момент добре подготвено в потискането на неодобрение – става все по-конфронтационно. На митингите постоянно се употребяват провокатори в цивилно облекло. Гледката на едри мъже с обръснати глави, които се появяват зад полицейските кордони и хвърлят пиротехника или предмети по тълпата, с цел да провокират безпорядък и да оправдаят интервенция на силите за сигурност, е нещо всекидневно. Сред тях има закоравели нарушители, в това число футболен гамен, осъждан за убийството на френски ентусиаст в Белград, който беше ненадейно освободен преди години. Физическите набези против опозиционни фигури от страна на проправителствени групи ясно демонстрират, че режимът е подготвен да употребява и подземния свят, с цел да резервира контрола си.
Съществуват и достоверни изказвания – въпреки публично отричани – че по време на един от митингите предишния март полицията е употребила боен акустичен апарат (звуково оръдие) за разпространяване на тълпата. Самият факт, че сходно обвиняване звучи правдоподобно, приказва за все по-милитаризирания образ на страната. В очите на доста протестиращи Вучич към този момент даже не имитира въздържаност.
Недоволството към този момент се популяризира и отвън Белград, изключително в северните градове, където протестиращи вандализират офиси на Сръбската прогресивна партия и влизат в конфликти с нейни деятели. Това, което стартира като най-вече спокойно гражданско придвижване, стартира да демонстрира пукнатини. Търпението се изчерпва, а чувството за безпределно повтаряне без резултат поражда взривоопасно напрежение.
Под този политически конфликт се крие и дълбока демографска и икономическа промяна. Сърбия, дълго време жертва на всеобща емиграция и „ приключване на мозъци “, в този момент за първи път претърпява всеобща имиграция. През предходната година страната е издала към 100 000 разрешителни за работа на задгранични служащи от Индия, Пакистан, Узбекистан, Таджикистан, Египет и други страни – растеж от 20 000 на годишна база, като се чака още по-рязък скок след влизането в действие на новото съглашение за трудова подвижност с Гана.
Този приток е резултат както от устрема на държавното управление да притегля задгранични вложения, по този начин и от нежеланието на сърбите да одобряват мизерните заплати, които доста работодатели оферират. Заводът на Fiat в Крагуевац, да вземем за пример, внася към 800 задгранични служащи, с цел да заеме позиции, които близо 9 000 безработни локални поданици отхвърлят. В общество с изразени консервативни настройки, раздрано от надълбоко икономическо неравноправие, това налива в допълнение масло в огъня и към този момент докара до офанзиви против жилища на мигранти. В студентските митинги има мощен националистически детайл, който елементарно може да капитализира върху тематиката за миграцията и демографските промени. В цяла Европа антимигрантската политика смъква държавни управления. Няма причина Сърбия да е ваксинирана против този риск.
Вместо да смекчава напрежението, Вучич наподобява решен да го задълбочи. Когато добре позната крайнодясна група се опита да провежда антимигрантски протест предишния октомври, управляващите го не разрешиха и заплашиха участниците с арести. Това не беше демонстрация на угриженост за малцинствата, а ясно обръщение, че страната ще смаже всяка опасност за задграничните вложения. Ако властта е подготвена да се разправи с маргинални групи с лимитирана поддръжка, можем единствено да си представим по какъв начин ще реагира при бъдещи всеобщи екологични митинги против литиевия план на „ Рио Тинто “.
Екологията, битката с корупцията и икономическите антиимпериалистически претенции потвърдено съумяват да обединят разнообразни елементи от сръбския политически спектър; антимигрантските настроения също набират мощ. Заедно тези тематики оформят основата на евентуално необятна анти-Вучич коалиция – включваща градски интелектуалци, селски фермери, еколози, прогресивни деятели и националисти.
С наближаването на изборите протестиращите би трябвало да извърнат внимание на тези предизвестия и да стартират да търсят съществени, действителни претенденти. Ако съумеят да избегнат вътрешни разцепления и останат обединени към платформа за смяна на статуквото, те имат късмет за непредвиден пробив. Ако се провалят, митингите евентуално ще затихнат или ще поемат по по-насилствен път.
Тук се връщаме към концепцията за „ Сърбо-Майдан “. Сравнението не е напълно и не трябва да се преувеличава. Вучич не е Янукович – най-малко към този момент. Но той е водач, който ръководи по този начин, като че ли публичното мнение няма значение; който надменно се присмива на общество, в което насъбраното неодобрение е преляло; който намерено предизвика стачкуващи, изгубили религия в мирния протест; и който управлява политическа система без законен механизъм за смяна. Множество наблюдаващи разказват Сърбия като хибриден режим с избирателен авторитаризъм, кадърен съществено да изкривява вота в своя изгода. Тези оценки може да звучат алармистки, само че са реалистични: страната се доближава към точка на изкривяване. От другата страна я чакат повече държавна принуда, повече принуждение и ескалация – както от страна на държавните мутри, по този начин и от страна на протестиращите.
Може ли всичко това да бъде избегнато? Теоретично – да. Ако Брюксел беше подготвен да наложи действителни последствия – наказания, заледяване на средства, мощен дипломатически напън – той би могъл да принуди Вучич да ограничи най-бруталните аспекти на ръководството си. Но Европейският съюз ясно сподели, че счита Сърбия за прекомерно стратегически значима, а лития – за прекомерно скъп, с цел да рискува борба с Белград.
Европейските политици се притесняват и от националистическите детайли в протестното придвижване, както и от риска санкционирането на Вучич несъзнателно да ускори още по-крайни фигури. Съществува и боязън, че той може да се обърне към различни съдружници – най-много Китай, само че също по този начин Съединените щати и Русия.
Недоволните сърби би трябвало да се изправят пред мъчителната действителност, че в случай че смяната пристигна, тя евентуално няма да бъде реализирана посредством кротичък митинг. При мрачните вероятности за изборите, насилието се обрисува като единствената опция, само че поради голямото софтуерно предимство на страната, възможностите не са на страната на протестиращите. Те ще би трябвало да си зададат въпроса дали са подготвени да рискуват всичко за смяна – в това число живота си.
Засега отговорът евентуално е „ не “. При липса на внезапна ескалация митингите най-вероятно ще продължат с периодично повтаряне на напрежение и мъртвило до провеждането на изборите. Следващият сериозен миг ще бъде 2027 година, когато Вучич би трябвало да напусне президентския пост след два мандата. Без явен правоприемник той или ще се отдръпна от политиката след 15 години на власт, или просто ще се върне на премиерския пост – както Владимир Путин и Дмитрий Медведев си размениха функциите през 2012 година Почти несъмнено ще се случи второто. И точно тогава обстановката най-вероятно ще избухне./ БГНЕС
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ