Страхът убива Помните ли шокираните вцепенена лица на моите студенти

Страхът убива

Помните ли шокираните вцепенена лица на моите студенти по медицина от Карибите, когато се провалиха на теста, представляващ учебният еквивалент на кръвожадния лъв? Ако си бяха останали сковани от боязън, подсигурявам ви, те щяха да се провалят на изпитите си в края на семестъра. Простичката истина е, че когато сте уплашени, затъпявате. Учителите непрекъснато го следят измежду студентите, които „ не се оправят добре на тестванията “. Стресът от изпита сковава и моите студенти, които с треперещи ръце маркираха неверните отговори, тъй като в суматохата си не можеха да употребяват складираната в мозъка си информация, която усърдно бяха натрупали цялостен учебен срок.

ХХН системата (хипоталамусно-хипофизно-надбъбречната ос) е превъзходен механизъм за справяне със мощния стрес. Но тази отбрана не е основана, с цел да бъде непрекъснато задействана. В актуалния свят по-голяма част от напрежението, на който сме подложени, не е във тип на сериозна, съответна „ опасност “, която елементарно можем да разпознаем, да й реагираме и да продължим напред. Непрестанно биваме обсаждани от купища неразрешими проблеми, засягащи персоналния ни живот, работата и опустошаваното от войни човечество. Подобни терзания не заплашват директно нашето оцеляване, само че все пак могат да задействат ХХН ос, което води до хронично повишение равнищата на стресовите хормони.

За да илюстрирам неподходящите резултати от непрекъснато високото равнище на адреналина, ще употребявам като образец съревнование по тичане. Изключително добре готова група от здрави спринтьори се подреждат на стартовата линия. Когато чуят командата: „ На позиции! “, те заемат невисок старт и слагат краката си на стартовите блокчета. След това съдията извиква: „ Готови! “ Мускулите на спортистите се стягат, до момента в който те се повдигат на пръстите на ръцете и краката си. Когато застанат в позиция „ Готови “, в телата им се освобождават адренални хормони, които ги приготвят за битка и дават мощ на мускулите им да се оправят с сложната задача, която ги чака. Докато спортистите изчакват команда „ Старт “, телата им са напрегнати в очакване на идното съревнование. При едно нормално надпреварване това напрежение преди съдията да извика: „ Старт! “ продължава единствено секунда-две. Но в нашето мислено съревнование командата „ Старт “, която би трябвало да пусне в ход спортистите, по този начин и не идва. Спортистите стоят на стартовите блокчета, кръвта им е изпълнена с адреналин, телата им изнемощяват под напрежението от подготовката за едно съревнование, което въобще няма да стартира. Независимо какъв брой добре са готови физически, след секунди те ще рухнат от изтощеност.

Ние живеем в свят, за който непрекъснато важи командата „ Готови “, и съгласно все по-голям брой проучвания нашият свръхнапрегнат метод на живот въздейства пагубно на здравето ни. Ежедневните стресови фактори непрекъснато задействат ХХН оста, подготвяйки телата ни за деяние. За разлика от състезателите, стресът в нашите тела се появява поради хроничните ни страхове и подозрения. Почти всички съществени заболявания, от които хората страдат, се дължат на непрекъснатия стрес.

В една студия по тематиката, оповестена през 2003 година в „ Сайънс “, учените преглеждат въпроса за какво пациенти, приемащи селективни инхибитори на противоположното захващане на серотонина (СИОЗС) - антидепресанти като прозак и золофт - не се усъвършенстват незабавно. Обикновено минават най-малко две седмици от започването на лекуването досега, в който пациентите стартират да се усещат по-добре. Според проучването при депресираните хора се следи изненадваща липса на разделяне на кафези в една област на мозъка, наречена хипокампус - част от нервната система, обвързвана с паметта. Хипокампусните кафези стартират още веднъж да се разделят от момента, в който пациентите за пръв път усещат смяната в настроението си, дължаща се на СИОЗС - седмици след началото на лекуването си. Това изследване, както и други като него, подкопават теорията, че депресията е просто резултат от „ химичен дисбаланс “, който оказва въздействие върху производството на моноаминни сигнални субстанции в мозъка, и съответно на серотонин. Ако беше в действителност толкоз просто, СИОЗС евентуално щяха да възстановят химичния баланс незабавно.

И други откриватели сочат като причина за депресията забавянето растежа на невроните от стресовите хормони. В интерес на истината, при пациенти с хронична меланхолия хипокампусът и челният дял на мозъчната кора - центърът на висшия човешки разсъдък - са физически свити. Рецензия към тази студия, оповестена в „ Сайънс “ гласи: „ През последните години хипотезата за напрежението измества тази за моноамините. Тя гласи, че депресията се дължи на претоварване на стресовия уред в мозъка. Основният воин в теорията е хипоталамусно-хипофизно-надбъбречната (ХХН) ос “ (Holden 2003). Влиянието на тази ос върху клетъчното общество е сходно на резултата от напрежението върху човечеството. 

Представете си динамичното общество през годините на Студената война, когато опасенията за нуклеарна офанзива от страна на Съветския съюз са тормозели съзнанието на всеки американец. Подобно на клетките в един многоклетъчен организъм, и членовете на обществото по време на Студената война почтително извършват отговорностите си, с което спомагат за развиването на общността и нормално се схващат между тях добре. Фабриките създават продукция, строителите строят нови домове, магазините за хранителни артикули продават храна, децата вървят на учебно заведение и учат уроците си. Обществото е крепко и се развива, до момента в който жителите градивно си взаимодействат за постигането на една обща цел.

Внезапно воят на сирена за въздушно нахлуване раздрусва града. Всички стопират работа, с цел да избягат, търсейки отбрана в бомбоубежищата. Хармонията в обществото е нарушена, тъй като хората, грижейки се за личното си оцеляване, си проправят път към някое бомбоубежище. Пет минути по-късно се чува сигнал за завършек на паниката. Гражданите се връщат към отговорностите си и не престават живота си в разрастващата се общественост.

Какво обаче би станало, в случай че завият сирените, хората побягнат към убежищата и не бъде подаден сигнал за завършек на паниката? Те биха останали в положение на отбрана до безспир. Колко дълго могат да устоят по този начин? Накрая обществото би се сринало заради дефицит на храна и вода. Един след различен ще умрат даже и най-издръжливите, омаломощени от хроничния стрес. Една общественост елементарно може да преживее временен стрес, като да вземем за пример образование за въздушно нахлуване, само че когато стресът продължи дълго, той предизвиква прекъсване на развиването и крах на общността.

Друг образец за въздействието на напрежението върху популацията е нещастието от 11-ти септември. До момента на терористичната офанзива страната беше в положение на напредък. Веднага след терористичната офанзива, до момента в който шокът от новината се разпространяваше и обхвана освен Ню Йорк, само че и цялата страна, нашето оцеляване беше сложено под въпрос. Въздействието от изказванията на държавното управление, наблягащи върху съществуването на непрекъсната опасност в резултат на офанзивата, беше сходно на действието на адреналните сигнали. Те карат членовете на общността да преминат от положение на напредък в положение на защита. След няколко дни, прекарани в спиращ дъха боязън, стопанската система на страната беше по този начин застрашена, че се наложи президентът да се намеси. За да подтиква растежа, той непрекъснато наблягаше: „ Америка е отворена за бизнес. “ Нужно беше да мине известно време, с цел да отмине ужасът и да се стабилизира стопанската система. Въпреки това останалият у хората боязън от терористични офанзиви към момента източва силите на страната ни. Като нация ние би трябвало да осъзнаем, че страхът утежнява качеството ни на живот. В прочут смисъл терористите към този момент са победили, тъй като съумяха да ни уплашат толкоз, че да изпаднем в хронично, изтощително положение на отбрана.

Освен това бих ви помолил да обърнете внимание на това по какъв начин персоналните ви страхове и защитно държание въздействат на живота ви. Кои страхове стопират растежа ви? От какво са подбудени те? Нужни ли са ви? Реални ли са? Допринасят ли за пълноценния ви живот? Ако съумеем да овладеем страховете си, ние ще успеем да си възвърнем контрола върху личния си живот. Президентът Франклин Д. Рузвелт познава унищожителната мощ на страха. Той сортира думите си деликатно, когато оповестява на народа за настъпващата Голяма меланхолия и надвисналата Световна война: „ Няма от какво да се опасяваме, с изключение на от самия боязън! “. Отърсването от страховете ни е първата стъпка към постигането на логичен и пълностоен живот.

От: „ Биология на убежденията ”, Брус Липтън, изд. „ Изток-Запад “
Снимки: brucelipton.com