Почти коледен разказ
Стоян посегна към купата с орехи, взе един и го притисна сред дланите си. Черупката изпука безшумно, само че не се отвори. Стоян хвана ореха с два пръста и го сервира по-близо до очите си, втренчи се, като че разчиташе ориста си по кафявите вдлъбвания, след това внезапно изгуби интерес и го върна при останалите. Побутна купата с орехи към чинията със сушени сливи в края на масата. Затвори кутията с постни лозови сарми, донесени от щерка му, и я прибра в хладилника. Не обичаше постни сарми, в никакъв случай не ги беше слагал в устата си на Бъдни вечер. Преди години, когато към масата се подреждаше цялото семейство, тихомълком ги беше премествал в чинията на някой различен. Виж, бобът постоянно му се беше услаждал. Сега взе ометената паница от боба и я пъхна в миялната. Вътре имаше още единствено две съдини. Откакто жена му на остарели години го напусна поради оня дългия и се изнесе от къщи, Стоян пускаше миялната на два-три дни. Бавно се цялостни цяла машина от самичък човек. Понякога му дожаляваше за празния й тулум, който трябваше дълго да чака, до момента в който из вътрешността му забълбукат живителните сокове на миялния препарат.
Свършил цялата кухненска работа, Стоян понечи да се реалокира в спалнята, само че очите му се стопираха върху стола, където по-рано беше оставил наличието на пощенската си кутия. Не беше я отварял към седмица и се беше напълнила с ненужни и омразни хартийки. Към ненужните спадаха рекламни листовки, към омразните - сметките за тока и за телефона. Стоян отдели едните от другите и в ръката му се озова пощенски плик, който не знаеше къде да причисли. На мястото на подателя с огромни букви беше написано ПАУЛИ в този момент очите му се премрежиха, само че и без да чете нататък, съществото му разбра, че името на подателя продължава по този начин: НА КАРАВАСИЛЕВА. Паулина Каравасилева! Писмо от нея!
Нещо като спазъм мина през тялото на Стоян, последвано от топла вълна, от която дланите му се овлажниха, по челото избиха червени петна, сърцето му не помни къде е нормалното място за едно сърце и хукна като изоглавено из останалите органи, а стъклата на очилата му се изпотиха още повече. Треперещите му пръсти отвориха плика по-бавно, в сравнение с му се искаше. Извади картичка. Истинска, хартиена, с режещи до кръв ръбчета, не като тези с розовобузестите мераклии с червени шапки и полуголи снежанки, които си разменяше по всички електронни канали с някогашните си сътрудници, споделяйки с тях вяра, че владееш ли най-новата техника, забавяш старостта. На предната страна на картичката имаше две еленчета, които дърпаха празна шейна през безпределно снежно поле. На главите на еленчетата проблясваха светлинки, като при друг надолнище на картичката надделяваше ту алената, ту жълтата, ту синята. Отзад нямаше нищо. Нито една драскулка даже. Стоян огледа картичката още един път отвред, след това с неуверени придвижвания я закрепи сред орехите и сушените сливи.
Внезапно като че пружина отскочи в него, Стоян се извърна към вратата и се спусна към спалнята, прекатурвайки в стремежа си един стол, който вирна безпомощно трите си крайници във въздуха. Четвъртият се беше счупил. Стоян видя с крайчето на окото си стола, някъде в главата му мина мисълта, че от дълго време трябваше да го занесе на дърводелец, но по този начин става, като все отсрочва, по-късно се появи идната мисъл, която гласеше, че той постоянно всичко е отлагал, в този момент за един стол ли ще ядове, след това и двете мисли изчезнаха Не беше време да се мисли, а да се работи.
Стоян застана до прозореца на спалнята и взе бинокъла от перваза.
* * *
Бинокълът стоеше там, откогато Стоян го купи преди съвсем година, когато откри, че в кооперацията против него живее Паулина Каравасилева.
Той пък се беше нанесъл в кооперацията против Паулина Каравасилева няколко месеца по-рано. Когато жена му на остарели години го напусна и се изнесе с оня дългия, щерка му предприе серия от сделки и замени на недвижимо имущество, до момента в който най-накрая се достави с дребния апартамент в остарялата кооперация в центъра на града. Сега ти, пък един ден аз, беше споделила тя на татко си. Стоян схвана, че " един ден " значи, когато почине, само че на мига изгони мисълта, както в този момент тази за падналия стол. Беше занаятчия в това да се концентрира върху най-важното. А сега най-важното беше, че въпреки и останал самичък, животът му се услажда, и има много неща, от които не би се отказал.
Един ден, един различен ден, към момента друг, за който загатна щерка му, животът на Стоян пое в неподозирана посока. Ако се държи на точността, беше нощ, електронният часовник в стаята му светеше 22 делено на 22, часът, в който нормално си лягаше. Само че в онази нощ преди да се изпъне в леглото, направи инцидентна крачка към прозореца. В същия момент долу в ниското на партерния етаж в отсрещната кооперация светна прозорец. Една сянка постепенно и като че ли трудно се реалокира зад завесата, На жена е, сподели си Стоян. Няколко минути по-късно осветлението в стаята угасна, покрай прозореца се включи екран, на чиято светлина се очерта профил на женска глава с прибрана високо коса. Стоян я погледа-погледа, пък си легна. Но на идната вечер още веднъж в 22:22 беше на прозореца. Не чака дълго. Прозорецът светна, сянката постепенно пресече няколко пъти стаята, след това горното осветяване угасна, останаха единствено дисплеят до прозореца и женският профил с прибрана нагоре коса. Същото се повтори и на третия ден, и на четвъртия, и Стоян си купи бинокъла. Отначало през деня оглеждаше с него вътрешния двор сред двете здания.
Пространството беше оставено да пустее, в средата му имаше счупена детска люлка, захваната горе единствено от едната страна, която при мощен вятър безшумно замяукваше като свито под кола коте. Някогашната градина беше обрасла с плевели, пролетта в единия й край за малко в бяло блестна хилава сливка, лятото тук-таме като напук измежду тъмнозеленото надигнаха глави няколко цветчета, в късна есен вътрешният двор стана кафяв, а зимата съвсем черен. В двора нямаше нищо за оглеждане с бинокъл, само че по тази причина пък на партерния етаж в отсрещната кооперация светлинният театър се разиграваше всяка вечер. Апартаментът притежаваше балкон, който беше по този начин ниско, като че ли се сливаше с растителността от двора, и който очевидно никой към този момент не използваше. Макар че ги нямаше превзелите ниските етажи решетки, апартаментът не представляваше интерес даже и за крадците, отвред липсваха знаци за живот. Липсваха мушката през лятото, липсваха изнесени на студено артикули през зимата. Само понякога някой просваше на тънкото въженце, които минаваше от единия до другия завършек на балкона, светлосиня хавлиена забрадка, върху която с по-тъмно синьо се обрисуваше транспортен съд.
Това беше цялата информация, с която разполагаше Стоян за сянката от партера. Твърде доста хиксове и прекомерно малко известни, с цел да сглоби обстоятелствата в биография. Коя беше тази жена? Защо денем от прозорците не идваха никакви сигнали за живот? Защо в никакъв случай не се виждаше кой и по кое време простира кърпата с кораба? Защо? Защо? Въпросите безпомощно се щураха из главата му и отникъде не излизаше отговор. Въпреки това или тъкмо поради неизвестността Стоян трансформира наблюдението на светлините и сенките в отсрещния прозорец в обред преди лягане.
Веднъж се престраши и денем отиде до входа на отсрещната кооперация, огледа табелките на звънеца, на пощенската кутия и на вратата. Паулина Каравасилева пишеше и на трите места. Толкова. От друга страна името стоеше по този начин величествено, че всяка добавка начело като да вземем за пример " доктор ", " инж. ", " арх. " или " юрист " щеше да бъде непотребна. Паулина Каравасилева сигурно беше висока, едра жена с горда външност, до която той, дребничкият и слаб Стоян, дето жена му го напусна на остарели години поради оня дългия, би стоял, в случай че не смешно, то изцяло неуместно. Дори и имената им не си подхождаха, тъй като можеше ли човек да се сети за нещо по-обикновено от Стоян Петров? Малко по-добре от Иван Иванов, само че утешението си беше изсмукано от пръстите. Добре, имаше едно разкикерено " я " в средата, само че и то не беше задоволително обемно, с цел да извърши пространството по този начин, както го изпълваше името Паулина Каравасилева.
Зрънцето уточненост за малко извади Стоян от равновесие, само че не го спря при наблюдението с бинокъла. Какво ли прави там насреща Паулина?, питаше се той, като пропускаше Каравасилева, което към този момент беше крачка към интимността. Стоян беше открил, че прозорецът светва малко след 22:22 и остава по този начин докъм 2 сутринта. Много велики хора са работили през нощта, споделяше си той. Писали са, чели са Не можеше да се сети кои тъкмо велики хора са работили нощем, само че сигурно е имало доста такива, нямаше потребност в този момент да се спъва в тези незначителни детайлности. С времето у него от ден на ден се настаняваше концепцията, че Паулина се занимава с нещо, обвързвано с точните науки. Най-вероятно учителка по математика, някогашна учителка по математика, която обича учениците си и им дава уроци гратис нощем, тъй като децата стоят нощем пред компютрите си.
Нищо не водеше към този извод, само че Стоян усещаше със сърцето си, че няма по какъв начин да е иначе. Бившият чиновник във водеща счетоводна адвокатска фирма Стоян Петров трепетно искаше да открие в Паулина Каравасилева сродна душа. И откри. Беше сигурен, че и двамата обичат числата, и двамата усещат радостна тръпка при търсенето на незнайното в дълги уравнения, и двамата знаят, че всички комплицирани неща в живота могат да бъдат сведени до четири елементарни интервенции: събиране, изваждане, умножение, разделяне Миналото й не го интересуваше, без тя да го моли, той й беше дал прошка всички флиртове на работното място, всички предходни мъже, всички разходки по пълнолуние, всички целувки над чаши с шампанско, за бъдещето предпочиташе да не мисли, радваше се на тяхното общо " тук и в този момент ", на кротките им срещи малко след 22:22. Имената и фигурите им не бяха от един диаметър, само че ползите им изрично съвпадаха и когато в миналото се срещнат онлайн, в този момент в главата на Стоян се появи думата " офлайн ", само че той силово я отблъсна, ще има защо да си приказват. Така ще е!
***
Сега тази коледна картичка с еленчетата с лампички на главите белким не беше покана за среща? Паулина беше по-смелата, тя първа подаваше ръка. Стоян се почувства поласкан, само че в това време и леко засрамен. Не беше ли редно той да направи първата крачка? Толкова време към този момент я следи и нищо. Обаче пък по какъв начин другояче щеше да се майтапи, че е царят на отлаганията, в случай че не беше отлагал нищо в живота си и всичко беше правил в точния момент?
Стоеше до прозореца с бинокъл пред очите. Часът минаваше 10 и половина, насреща прозорецът светеше, виждаха се сенки, други сенки, три или четири, само че главата на Паулина с вдигнатата нагоре коса по този начин и не се появяваше. Безпокойство пролази по кожата му. Има посетители, сподели си успокоително той. Все отново Бъдни вечер е. После сенките изчезнаха, само че женският профил продължаваше да го няма. Към среднощ клепачите на Стоян натежаха и той си легна.
Когато се разсъни, на открито беше още мрачно. Седна в леглото в опит да разбере къде се намира. На синия транспортен съд? В морето? Беше сънувал, да, това беше сън, в който се беше качил на транспортен съд, огромен тъмносин транспортен съд измежду светлосиньо море. Лежеше в шезлонг на най-горната палуба, когато видя против му да се движи една сянка. Много необичайно, движеше се странично, тъй като той виждаше единствено профила на жена с вдигната нагоре коса. Тя пристигна до него и му подаде картичка, на която бяха изобразени две еленчета със светлинки на главите. " Да пийнем по чаша вино! " - предложи той. " Тук виното е кисело " - отвърна сянката. " Баба ми споделяше, че от киселото вино на човек му става радостно " - опита се да се пошегува той, само че видя по какъв начин женският профил сбърчи нос. Боже, за какво ги надрънка в този момент тия нелепости, от кое място въобще се сети за баба си? И Тук сънят му се губеше. Нещо се беше случило, нещо доста прелестно, само че не го помнеше. Единственото, което още усещаше, бяха остатъци от топлота по тялото си, което като че ли по някое време се беше затресло от смях. Спомняше си обаче края на съня. Жената го беше задърпала към носа на кораба. Когато стигнаха там, тя застана пред него и разпери ръце. Вятърът развърза косите й и ги развя обратно, тъй че той усети гъдел по лицето си. Дали от гъдела или заради нещо друго, той все се смееше. Понечи да хване сянката през кръста и да постави главата си в профил на нейната, само че откри, че е много по-нисък от нея. Затова заподскача на място. Сега пък тя почна да се смее. Присмиваше ли му се? Че е малък? Пред тях в морето се появи голям мразовит блок
На това място се разсъни. Потърка се под носа, където още усещаше гъдел. Стана и се приближи до прозореца. Отсреща другият прозорец светеше, само че не личеше вътре да има хора. Още полубуден, Стоян се облече за на открито. На входната врата се върна и сграбчи коледната алена шапка от горната страна с две еленчета със светещи глави, която внукът му оня ден не помни у тях. Втурна се надолу по стълбите. Решителност беше стегнала мускулите му. Излезе на улицата, която още се гушеше в нощта, лампите още обрисуваха бледи студени разкривени кръгове по неравния тротоар, близките здания още се издигаха като тъмно начумерени исполини. Стоян потегли вдясно, изобиколи карето от кооперации и отиде тъкмо насреща, където беше апартаментът на Паулина Каравасилева. Входната врата, както постоянно, зееше. Взе дребното стълбище на няколко крачки, като прескачаше през две стъпала. Застана пред вратата на жилището. Зачака. Неизвестно за какво в този момент му се струваше, че Паулина би трябвало да усети, че той е извън и да му отвори. Нали до доскоро на кораба Но тъй като нищо не се случваше и вратата не се отваряше, след известно време той въпреки всичко надигна ръка и страхливо почука. Не натисна звънеца, а почука. От вътрешната страна се чу суркане.
***
Паулина Каравасилева залепи око на шпионката и видя малък слабоват мъж с алена шапка с две еленчета на главата. Кой беше този човек, за какво идваше толкоз рано, съвсем през нощта, за какво не звънеше, а чукаше?, попита се тя. Лицето на мъжа ту се приближаваше към вратата, ту се отдалечаваше, от което се разкривяваше като отражение в панаирджийско огледало, тъй че Паулина не можеше да го види добре. Той постоя още малко, подвигна отново пестник, с цел да потропа, приближи го до вратата, само че се отхвърли. Мушна ръката си в джоба, обърна се и потегли надолу по стълбището. Паулина посегна към шкафчето до вратата, с цел да вземе ключа и отвори, само че погледът й спря върху прегънат на четири лист, комплициран там, с цел да не бъде пропуснат. Но беше пропуснат. Ах!, въздъхна Паулина, която в този момент навърза всичко. Беше написала писмо, което беше не запомнила да постави в плика дружно с картичката.
Здравейте, господин Петров,
Не съм изцяло сигурна дали Вие сте получателят на това писмо, все пак ще се опитам да Ви опиша в детайли всичко. Моля да ме извините, в случай че съм се объркала и неправилно съм Ви взела за различен.
Казвам се Паулина Каравасилева, само че съм известна повече като дребната Линка. Кръстена съм на баба ми, която ме отгледа. Вече съм студентка последна година и приготвям дипломна работа на тематика " Старите хора в епохата на постсоциализма: казусът със самотата и превъзмогването й. Ролята на обществените мрежи. " За мен беше напълно покрай мозъка да взема баба като обект на наблюдаване. Защото - първо: е човек от соца; второ: от дълго време живее сама, дядо ми е умрял, когато съм била бебе; трето: страда от най-различни заболявания, които в композиция напоследък я докараха до такава степен, че да няма сили и да не желае да напуща дома си; четвърто: като някогашна учителка по математика тя обича да поддържа връзка с учениците си, само че в последно време (виж т.3) го прави единствено онлайн, най-вече вечер, като им оказва помощ да си вземат решение дилемите. Дотук добре. В последните месеци обаче баба ми превъртя. И то поради Вас, господин Петров. Но не бих желала да Ви вменявам виновност. Вероятно повода е единствено у баба ми. Все отново заболяванията напредваха, допустимо е да са я блъснали и в главата.
Първата странна демонстрация беше, че тя стартира да повтаря: " Там насреща на шестия етаж има един мъж, който всяка вечер в 22:22 часа застава на прозореца и ме следи. " Аз не знам дали Вие в действителност сте я следили, само че тя беше сигурна и с времето убедеността й се засилваше. " Когато една жена знае, че е следена от мъж, тя разцъфтява. Напук на възрастта си ", споделяше баба ми. " Очите му, въпреки и скрити зад бинокъла, ме карат да са усещам хубава. " " Той вижда единствено моята сянка, само че ме обича цялата. " И още сходни мъдрости споделяше тя. Може би думите й щяха да съставляват интерес за мен, в случай че пишех публикация за женско списание, само че аз подготвях дипломна работа за университета, господин Петров.
Лудостта й се ускори, когато един ден ме помоли да изровя от най-долния рафт на дрешника светлосиня хавлиена забрадка за плаж с тъмносин транспортен съд на нея и ме накара да я метна на въжето на балкона. " Той обича морето ", сподели тя. Упражнението трябваше да върша по-късно през няколко дни, само че единствено в три следобяд. Тогава, споделяше тя, Вие си почивате и няма да ме видите.
Баба ми съвсем спря да си чати вечер с обичаните си възпитаници и изиска да й купя тетрадка с дребни квадратчета. Направи странни таблици, чието значение не съм сигурна, че разгадавам добре. С кръстчета отбелязваше по кое време " сте се видели ". Пишеше бележки, адресирани до Вас. В тях Ви молеше да й простите предходните връзки, уверяваше Ви, че в този момент е единствено и само с Вас!?!
Естествено, тя криеше тетрадката от мен, само че нямаше нищо по-лесно да чета записките й. Отначало го правех някак отговорно, само че с времето от ден на ден се убеждавах, че в тях няма нищо действително, че тя си измисля собствен свят, в който най-после напълно се придвижи. Последната записка в тетрадката й гласи: " Предварително ти благодаря, че ще приемеш предлагането ми да се качим на кораба и да бъдем дружно Бъдни вечер. Колко е била права баба ти, че от киселото вино на човек му става радостно! "
Господин Петров, баба ми умря. Вероятно си е отишла в съня си. Намерих я по този начин тази заран. Стори ми се, че на устните й имаше усмивка. Не знам към този момент дали и аз не се шашардисвам, тъй като до момента в който родителите ми се заеха с погребението, взех картичката с еленчетата, която изпадна от тетрадката на баба, и като довърша това писмо, незабавно ще отърча да я пусна в пощенската кутия, отговаряща на жилището от шестия етаж в отсрещната кооперация.
Отново Ви апелирам да ме извините. Разказах Ви всичко това, тъй като нещо в мен споделя, че би трябвало да го знаете, колкото и налудничаво да наподобява. Но в случай че Вие не сте този, който тя обичаше в последната година, в случай че тя Ви е измислила, в случай че този Стоян Петров е бил плод на боледуващото тяло и обърканото й схващане, прощавайте и забравете за това писмо.
Малката Линка
Моята булчинска рокляС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Паулина Каравасилева, известна повече като дребната Линка, остави писмото и с бързи крачки отиде до прозореца към улицата. Лепкава мъгла затискаше всичко на открито. Недалече от къщата в средата на платното на метър и петдесет и нещо от земята се клатушкаха светлинки: алена, синя, жълта. Малката Линка разпозна очертанията на мъжа, който доскоро едвам чуто почука на вратата и по-късно избяга. Светлинките внезапно отскочиха нагоре, след това отново, и отново сякаш мъжът се опитваше да стигне до нещо, по-високо от него. Здрачът постепенно отстъпваше на коледния ден. Светлинките угаснаха, явно батерията се беше изчерпала. Мъжът се обърна към кооперацията на Паулина Каравасилева и дребната Линка видя, че лицето му грее в усмивка. Той беше, баба й нищо не си беше измислила, Стоян Петров съществуваше.
Малката Линка разбра, че въпреки да не беше прочел писмото й, Стоян знаеше всичко, което тя беше описала. Разбра също по този начин, че в дипломната си работа би трябвало да добави нов раздел, а точно " Комуникация на старите хора от епохата на постсоциализма отвън обществените мрежи ". Паулина Каравасилева и Стоян Петров се бяха разбрали по чужд за нея канал, който използваше старомодни атрибути като бинокъл, спектакъл на сенките и човешкото сърце. Бяха си споделили всичко, от което всеки от тях имаше потребност.
Свършил цялата кухненска работа, Стоян понечи да се реалокира в спалнята, само че очите му се стопираха върху стола, където по-рано беше оставил наличието на пощенската си кутия. Не беше я отварял към седмица и се беше напълнила с ненужни и омразни хартийки. Към ненужните спадаха рекламни листовки, към омразните - сметките за тока и за телефона. Стоян отдели едните от другите и в ръката му се озова пощенски плик, който не знаеше къде да причисли. На мястото на подателя с огромни букви беше написано ПАУЛИ в този момент очите му се премрежиха, само че и без да чете нататък, съществото му разбра, че името на подателя продължава по този начин: НА КАРАВАСИЛЕВА. Паулина Каравасилева! Писмо от нея!
Нещо като спазъм мина през тялото на Стоян, последвано от топла вълна, от която дланите му се овлажниха, по челото избиха червени петна, сърцето му не помни къде е нормалното място за едно сърце и хукна като изоглавено из останалите органи, а стъклата на очилата му се изпотиха още повече. Треперещите му пръсти отвориха плика по-бавно, в сравнение с му се искаше. Извади картичка. Истинска, хартиена, с режещи до кръв ръбчета, не като тези с розовобузестите мераклии с червени шапки и полуголи снежанки, които си разменяше по всички електронни канали с някогашните си сътрудници, споделяйки с тях вяра, че владееш ли най-новата техника, забавяш старостта. На предната страна на картичката имаше две еленчета, които дърпаха празна шейна през безпределно снежно поле. На главите на еленчетата проблясваха светлинки, като при друг надолнище на картичката надделяваше ту алената, ту жълтата, ту синята. Отзад нямаше нищо. Нито една драскулка даже. Стоян огледа картичката още един път отвред, след това с неуверени придвижвания я закрепи сред орехите и сушените сливи.
Внезапно като че пружина отскочи в него, Стоян се извърна към вратата и се спусна към спалнята, прекатурвайки в стремежа си един стол, който вирна безпомощно трите си крайници във въздуха. Четвъртият се беше счупил. Стоян видя с крайчето на окото си стола, някъде в главата му мина мисълта, че от дълго време трябваше да го занесе на дърводелец, но по този начин става, като все отсрочва, по-късно се появи идната мисъл, която гласеше, че той постоянно всичко е отлагал, в този момент за един стол ли ще ядове, след това и двете мисли изчезнаха Не беше време да се мисли, а да се работи.
Стоян застана до прозореца на спалнята и взе бинокъла от перваза.
* * *
Бинокълът стоеше там, откогато Стоян го купи преди съвсем година, когато откри, че в кооперацията против него живее Паулина Каравасилева.
Той пък се беше нанесъл в кооперацията против Паулина Каравасилева няколко месеца по-рано. Когато жена му на остарели години го напусна и се изнесе с оня дългия, щерка му предприе серия от сделки и замени на недвижимо имущество, до момента в който най-накрая се достави с дребния апартамент в остарялата кооперация в центъра на града. Сега ти, пък един ден аз, беше споделила тя на татко си. Стоян схвана, че " един ден " значи, когато почине, само че на мига изгони мисълта, както в този момент тази за падналия стол. Беше занаятчия в това да се концентрира върху най-важното. А сега най-важното беше, че въпреки и останал самичък, животът му се услажда, и има много неща, от които не би се отказал.
Един ден, един различен ден, към момента друг, за който загатна щерка му, животът на Стоян пое в неподозирана посока. Ако се държи на точността, беше нощ, електронният часовник в стаята му светеше 22 делено на 22, часът, в който нормално си лягаше. Само че в онази нощ преди да се изпъне в леглото, направи инцидентна крачка към прозореца. В същия момент долу в ниското на партерния етаж в отсрещната кооперация светна прозорец. Една сянка постепенно и като че ли трудно се реалокира зад завесата, На жена е, сподели си Стоян. Няколко минути по-късно осветлението в стаята угасна, покрай прозореца се включи екран, на чиято светлина се очерта профил на женска глава с прибрана високо коса. Стоян я погледа-погледа, пък си легна. Но на идната вечер още веднъж в 22:22 беше на прозореца. Не чака дълго. Прозорецът светна, сянката постепенно пресече няколко пъти стаята, след това горното осветяване угасна, останаха единствено дисплеят до прозореца и женският профил с прибрана нагоре коса. Същото се повтори и на третия ден, и на четвъртия, и Стоян си купи бинокъла. Отначало през деня оглеждаше с него вътрешния двор сред двете здания.
Пространството беше оставено да пустее, в средата му имаше счупена детска люлка, захваната горе единствено от едната страна, която при мощен вятър безшумно замяукваше като свито под кола коте. Някогашната градина беше обрасла с плевели, пролетта в единия й край за малко в бяло блестна хилава сливка, лятото тук-таме като напук измежду тъмнозеленото надигнаха глави няколко цветчета, в късна есен вътрешният двор стана кафяв, а зимата съвсем черен. В двора нямаше нищо за оглеждане с бинокъл, само че по тази причина пък на партерния етаж в отсрещната кооперация светлинният театър се разиграваше всяка вечер. Апартаментът притежаваше балкон, който беше по този начин ниско, като че ли се сливаше с растителността от двора, и който очевидно никой към този момент не използваше. Макар че ги нямаше превзелите ниските етажи решетки, апартаментът не представляваше интерес даже и за крадците, отвред липсваха знаци за живот. Липсваха мушката през лятото, липсваха изнесени на студено артикули през зимата. Само понякога някой просваше на тънкото въженце, които минаваше от единия до другия завършек на балкона, светлосиня хавлиена забрадка, върху която с по-тъмно синьо се обрисуваше транспортен съд.
Това беше цялата информация, с която разполагаше Стоян за сянката от партера. Твърде доста хиксове и прекомерно малко известни, с цел да сглоби обстоятелствата в биография. Коя беше тази жена? Защо денем от прозорците не идваха никакви сигнали за живот? Защо в никакъв случай не се виждаше кой и по кое време простира кърпата с кораба? Защо? Защо? Въпросите безпомощно се щураха из главата му и отникъде не излизаше отговор. Въпреки това или тъкмо поради неизвестността Стоян трансформира наблюдението на светлините и сенките в отсрещния прозорец в обред преди лягане.
Веднъж се престраши и денем отиде до входа на отсрещната кооперация, огледа табелките на звънеца, на пощенската кутия и на вратата. Паулина Каравасилева пишеше и на трите места. Толкова. От друга страна името стоеше по този начин величествено, че всяка добавка начело като да вземем за пример " доктор ", " инж. ", " арх. " или " юрист " щеше да бъде непотребна. Паулина Каравасилева сигурно беше висока, едра жена с горда външност, до която той, дребничкият и слаб Стоян, дето жена му го напусна на остарели години поради оня дългия, би стоял, в случай че не смешно, то изцяло неуместно. Дори и имената им не си подхождаха, тъй като можеше ли човек да се сети за нещо по-обикновено от Стоян Петров? Малко по-добре от Иван Иванов, само че утешението си беше изсмукано от пръстите. Добре, имаше едно разкикерено " я " в средата, само че и то не беше задоволително обемно, с цел да извърши пространството по този начин, както го изпълваше името Паулина Каравасилева.
Зрънцето уточненост за малко извади Стоян от равновесие, само че не го спря при наблюдението с бинокъла. Какво ли прави там насреща Паулина?, питаше се той, като пропускаше Каравасилева, което към този момент беше крачка към интимността. Стоян беше открил, че прозорецът светва малко след 22:22 и остава по този начин докъм 2 сутринта. Много велики хора са работили през нощта, споделяше си той. Писали са, чели са Не можеше да се сети кои тъкмо велики хора са работили нощем, само че сигурно е имало доста такива, нямаше потребност в този момент да се спъва в тези незначителни детайлности. С времето у него от ден на ден се настаняваше концепцията, че Паулина се занимава с нещо, обвързвано с точните науки. Най-вероятно учителка по математика, някогашна учителка по математика, която обича учениците си и им дава уроци гратис нощем, тъй като децата стоят нощем пред компютрите си.
Нищо не водеше към този извод, само че Стоян усещаше със сърцето си, че няма по какъв начин да е иначе. Бившият чиновник във водеща счетоводна адвокатска фирма Стоян Петров трепетно искаше да открие в Паулина Каравасилева сродна душа. И откри. Беше сигурен, че и двамата обичат числата, и двамата усещат радостна тръпка при търсенето на незнайното в дълги уравнения, и двамата знаят, че всички комплицирани неща в живота могат да бъдат сведени до четири елементарни интервенции: събиране, изваждане, умножение, разделяне Миналото й не го интересуваше, без тя да го моли, той й беше дал прошка всички флиртове на работното място, всички предходни мъже, всички разходки по пълнолуние, всички целувки над чаши с шампанско, за бъдещето предпочиташе да не мисли, радваше се на тяхното общо " тук и в този момент ", на кротките им срещи малко след 22:22. Имената и фигурите им не бяха от един диаметър, само че ползите им изрично съвпадаха и когато в миналото се срещнат онлайн, в този момент в главата на Стоян се появи думата " офлайн ", само че той силово я отблъсна, ще има защо да си приказват. Така ще е!
***
Сега тази коледна картичка с еленчетата с лампички на главите белким не беше покана за среща? Паулина беше по-смелата, тя първа подаваше ръка. Стоян се почувства поласкан, само че в това време и леко засрамен. Не беше ли редно той да направи първата крачка? Толкова време към този момент я следи и нищо. Обаче пък по какъв начин другояче щеше да се майтапи, че е царят на отлаганията, в случай че не беше отлагал нищо в живота си и всичко беше правил в точния момент?
Стоеше до прозореца с бинокъл пред очите. Часът минаваше 10 и половина, насреща прозорецът светеше, виждаха се сенки, други сенки, три или четири, само че главата на Паулина с вдигнатата нагоре коса по този начин и не се появяваше. Безпокойство пролази по кожата му. Има посетители, сподели си успокоително той. Все отново Бъдни вечер е. После сенките изчезнаха, само че женският профил продължаваше да го няма. Към среднощ клепачите на Стоян натежаха и той си легна.
Когато се разсъни, на открито беше още мрачно. Седна в леглото в опит да разбере къде се намира. На синия транспортен съд? В морето? Беше сънувал, да, това беше сън, в който се беше качил на транспортен съд, огромен тъмносин транспортен съд измежду светлосиньо море. Лежеше в шезлонг на най-горната палуба, когато видя против му да се движи една сянка. Много необичайно, движеше се странично, тъй като той виждаше единствено профила на жена с вдигната нагоре коса. Тя пристигна до него и му подаде картичка, на която бяха изобразени две еленчета със светлинки на главите. " Да пийнем по чаша вино! " - предложи той. " Тук виното е кисело " - отвърна сянката. " Баба ми споделяше, че от киселото вино на човек му става радостно " - опита се да се пошегува той, само че видя по какъв начин женският профил сбърчи нос. Боже, за какво ги надрънка в този момент тия нелепости, от кое място въобще се сети за баба си? И Тук сънят му се губеше. Нещо се беше случило, нещо доста прелестно, само че не го помнеше. Единственото, което още усещаше, бяха остатъци от топлота по тялото си, което като че ли по някое време се беше затресло от смях. Спомняше си обаче края на съня. Жената го беше задърпала към носа на кораба. Когато стигнаха там, тя застана пред него и разпери ръце. Вятърът развърза косите й и ги развя обратно, тъй че той усети гъдел по лицето си. Дали от гъдела или заради нещо друго, той все се смееше. Понечи да хване сянката през кръста и да постави главата си в профил на нейната, само че откри, че е много по-нисък от нея. Затова заподскача на място. Сега пък тя почна да се смее. Присмиваше ли му се? Че е малък? Пред тях в морето се появи голям мразовит блок
На това място се разсъни. Потърка се под носа, където още усещаше гъдел. Стана и се приближи до прозореца. Отсреща другият прозорец светеше, само че не личеше вътре да има хора. Още полубуден, Стоян се облече за на открито. На входната врата се върна и сграбчи коледната алена шапка от горната страна с две еленчета със светещи глави, която внукът му оня ден не помни у тях. Втурна се надолу по стълбите. Решителност беше стегнала мускулите му. Излезе на улицата, която още се гушеше в нощта, лампите още обрисуваха бледи студени разкривени кръгове по неравния тротоар, близките здания още се издигаха като тъмно начумерени исполини. Стоян потегли вдясно, изобиколи карето от кооперации и отиде тъкмо насреща, където беше апартаментът на Паулина Каравасилева. Входната врата, както постоянно, зееше. Взе дребното стълбище на няколко крачки, като прескачаше през две стъпала. Застана пред вратата на жилището. Зачака. Неизвестно за какво в този момент му се струваше, че Паулина би трябвало да усети, че той е извън и да му отвори. Нали до доскоро на кораба Но тъй като нищо не се случваше и вратата не се отваряше, след известно време той въпреки всичко надигна ръка и страхливо почука. Не натисна звънеца, а почука. От вътрешната страна се чу суркане.
***
Паулина Каравасилева залепи око на шпионката и видя малък слабоват мъж с алена шапка с две еленчета на главата. Кой беше този човек, за какво идваше толкоз рано, съвсем през нощта, за какво не звънеше, а чукаше?, попита се тя. Лицето на мъжа ту се приближаваше към вратата, ту се отдалечаваше, от което се разкривяваше като отражение в панаирджийско огледало, тъй че Паулина не можеше да го види добре. Той постоя още малко, подвигна отново пестник, с цел да потропа, приближи го до вратата, само че се отхвърли. Мушна ръката си в джоба, обърна се и потегли надолу по стълбището. Паулина посегна към шкафчето до вратата, с цел да вземе ключа и отвори, само че погледът й спря върху прегънат на четири лист, комплициран там, с цел да не бъде пропуснат. Но беше пропуснат. Ах!, въздъхна Паулина, която в този момент навърза всичко. Беше написала писмо, което беше не запомнила да постави в плика дружно с картичката.
Здравейте, господин Петров,
Не съм изцяло сигурна дали Вие сте получателят на това писмо, все пак ще се опитам да Ви опиша в детайли всичко. Моля да ме извините, в случай че съм се объркала и неправилно съм Ви взела за различен.
Казвам се Паулина Каравасилева, само че съм известна повече като дребната Линка. Кръстена съм на баба ми, която ме отгледа. Вече съм студентка последна година и приготвям дипломна работа на тематика " Старите хора в епохата на постсоциализма: казусът със самотата и превъзмогването й. Ролята на обществените мрежи. " За мен беше напълно покрай мозъка да взема баба като обект на наблюдаване. Защото - първо: е човек от соца; второ: от дълго време живее сама, дядо ми е умрял, когато съм била бебе; трето: страда от най-различни заболявания, които в композиция напоследък я докараха до такава степен, че да няма сили и да не желае да напуща дома си; четвърто: като някогашна учителка по математика тя обича да поддържа връзка с учениците си, само че в последно време (виж т.3) го прави единствено онлайн, най-вече вечер, като им оказва помощ да си вземат решение дилемите. Дотук добре. В последните месеци обаче баба ми превъртя. И то поради Вас, господин Петров. Но не бих желала да Ви вменявам виновност. Вероятно повода е единствено у баба ми. Все отново заболяванията напредваха, допустимо е да са я блъснали и в главата.
Първата странна демонстрация беше, че тя стартира да повтаря: " Там насреща на шестия етаж има един мъж, който всяка вечер в 22:22 часа застава на прозореца и ме следи. " Аз не знам дали Вие в действителност сте я следили, само че тя беше сигурна и с времето убедеността й се засилваше. " Когато една жена знае, че е следена от мъж, тя разцъфтява. Напук на възрастта си ", споделяше баба ми. " Очите му, въпреки и скрити зад бинокъла, ме карат да са усещам хубава. " " Той вижда единствено моята сянка, само че ме обича цялата. " И още сходни мъдрости споделяше тя. Може би думите й щяха да съставляват интерес за мен, в случай че пишех публикация за женско списание, само че аз подготвях дипломна работа за университета, господин Петров.
Лудостта й се ускори, когато един ден ме помоли да изровя от най-долния рафт на дрешника светлосиня хавлиена забрадка за плаж с тъмносин транспортен съд на нея и ме накара да я метна на въжето на балкона. " Той обича морето ", сподели тя. Упражнението трябваше да върша по-късно през няколко дни, само че единствено в три следобяд. Тогава, споделяше тя, Вие си почивате и няма да ме видите.
Баба ми съвсем спря да си чати вечер с обичаните си възпитаници и изиска да й купя тетрадка с дребни квадратчета. Направи странни таблици, чието значение не съм сигурна, че разгадавам добре. С кръстчета отбелязваше по кое време " сте се видели ". Пишеше бележки, адресирани до Вас. В тях Ви молеше да й простите предходните връзки, уверяваше Ви, че в този момент е единствено и само с Вас!?!
Естествено, тя криеше тетрадката от мен, само че нямаше нищо по-лесно да чета записките й. Отначало го правех някак отговорно, само че с времето от ден на ден се убеждавах, че в тях няма нищо действително, че тя си измисля собствен свят, в който най-после напълно се придвижи. Последната записка в тетрадката й гласи: " Предварително ти благодаря, че ще приемеш предлагането ми да се качим на кораба и да бъдем дружно Бъдни вечер. Колко е била права баба ти, че от киселото вино на човек му става радостно! "
Господин Петров, баба ми умря. Вероятно си е отишла в съня си. Намерих я по този начин тази заран. Стори ми се, че на устните й имаше усмивка. Не знам към този момент дали и аз не се шашардисвам, тъй като до момента в който родителите ми се заеха с погребението, взех картичката с еленчетата, която изпадна от тетрадката на баба, и като довърша това писмо, незабавно ще отърча да я пусна в пощенската кутия, отговаряща на жилището от шестия етаж в отсрещната кооперация.
Отново Ви апелирам да ме извините. Разказах Ви всичко това, тъй като нещо в мен споделя, че би трябвало да го знаете, колкото и налудничаво да наподобява. Но в случай че Вие не сте този, който тя обичаше в последната година, в случай че тя Ви е измислила, в случай че този Стоян Петров е бил плод на боледуващото тяло и обърканото й схващане, прощавайте и забравете за това писмо.
Малката Линка
Паулина Каравасилева, известна повече като дребната Линка, остави писмото и с бързи крачки отиде до прозореца към улицата. Лепкава мъгла затискаше всичко на открито. Недалече от къщата в средата на платното на метър и петдесет и нещо от земята се клатушкаха светлинки: алена, синя, жълта. Малката Линка разпозна очертанията на мъжа, който доскоро едвам чуто почука на вратата и по-късно избяга. Светлинките внезапно отскочиха нагоре, след това отново, и отново сякаш мъжът се опитваше да стигне до нещо, по-високо от него. Здрачът постепенно отстъпваше на коледния ден. Светлинките угаснаха, явно батерията се беше изчерпала. Мъжът се обърна към кооперацията на Паулина Каравасилева и дребната Линка видя, че лицето му грее в усмивка. Той беше, баба й нищо не си беше измислила, Стоян Петров съществуваше.
Малката Линка разбра, че въпреки да не беше прочел писмото й, Стоян знаеше всичко, което тя беше описала. Разбра също по този начин, че в дипломната си работа би трябвало да добави нов раздел, а точно " Комуникация на старите хора от епохата на постсоциализма отвън обществените мрежи ". Паулина Каравасилева и Стоян Петров се бяха разбрали по чужд за нея канал, който използваше старомодни атрибути като бинокъл, спектакъл на сенките и човешкото сърце. Бяха си споделили всичко, от което всеки от тях имаше потребност.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ