Стотици отзиви предизвика интервюто на белгийския професор Р. Детрез за

Стотици мнения провокира изявлението на белгийския професор Р. Детрез за Дъждовни води. Сега той подава ръка на своите критици с още размисли за историята, нацията и за езика на българите. И за връзките с македонците и Македония в коментар под заглавие " Аз съм уверен и изпитан другар на България ".

Моето изявление за " Дойче Веле " по отношение на напреженията сред София и Скопие в българските медии провокира стотици възмутени реакции, чиито причини се свеждаха основно до обиди и закани. Прочетох и малцина също възмутени, само че най-малко написани умело и цивилизовано. Искам тук в резюме да отговоря на някои от по-често срещаните възражения.

Идентичността в преднационалната ера

Прави ми усещане, че моите критици четат много повърхностно. Моите думи " Изворите демонстрират, че в преднационалната ера, хората осъзнават, че принадлежат към избран етнос, само че това схващане не поражда същите усеща на обвързаност и преданост както през днешния ден ", един от тях схваща по този начин: " Не сме знаели, че сме българи? " Друг пък изброява средновековни извори, в които се загатва за българи. Но аз въобще не го оборвам! Убеден съм единствено, че тези българи не са изпитвали същите усеща на обвързаност и преданост към своята етническа общественост, каквито изпитват хора с развито национално схващане през днешния ден.

В преднационалната ера хората се усещат привързани към религиозна общественост. От българските извори (летописни бележки, национални песни), както и от свидетелства на чужденци, проличава, че тези българи се самоидентифицират по-често като християни, в сравнение с като българи. Софийските новомъченици умират за православната си религия, а техните агиографи даже не загатват, че са умрели за народността си, въобще не загатват народността им.

Да, те са знаели, че са българи, само че за тях Бог е по-висша морална инстанция от народността.

Обвиняват ме в изказванието, че съгласно Петко Славейков има македонци като обособена националност. Но през 1871 година в една публикация в " Македония " Славейков единствено споделя по какъв начин " от преди десетина години " доста пъти бил " чувал от македонистите, че те не били българе, само че македонци ". И разисква техните причини, които - колкото и да били неоснователни, въпреки всичко представлявали зародиша на " нещо като македонска национална идеология ". Един от моите съперници ме упреква, че съм се опитал " да накърня престижа на Славейков ". Боя се обаче, че Славейков би се почувствал по-накърнен в престижа си от решението на редакторите на " Събраните съчинения " да съкратят половината от въпросната публикация, в която той демонстрира някакво схващане към мнението на " македонистите ". При това, без да означават това редуциране в другояче изобилните си бележки и мнения.

Кога и по какъв начин се образува националното съзнание?

Възражения провокира и моят коментар, че е мъчно да се разбере какво тъкмо значи да си българин преди 18-19 в. Съвременният национално осъзнаващ се българин е учил литературен български език и национална история, пял е патриотични песни, чел е " Под игото " и " Време разделно ", чествал е 3 март, даже може би е взел участие в някоя от известните в последно време исторически възстановки. Националното схващане се образува тъкмо под влияние на такива възпитаващи, в случай че не и индоктриниращи фактори. Пак те ни дават опция и да си представим в какво почти се състои актуалното българско национално схващане като знания и страсти.

Но през Средновековието тези фактори отсъстват. Очевиден анахронизъм е да приписваш модерни национални усеща на средновековни персони, както постоянно се прави в известна историческа литература. Да, страна съществува, не това въобще не значи, че има и нация и национално схващане или политическо схващане на народността, както мислят моите съперници. Държави постоянно е имало, само че нацията, както написа Георги Господинов, " е едно историческо кърмаче, което се прави на древен дъртак ".

Голямо отвращение провокира и изказванието ми, че българската нация е зародила едвам през 30-те години на 19 в., че тогава е почнало българското Възраждане.

 

Мнозина мои критици ми напомнят за Паисий. Да, Паисий Хилендарски е изключително забавна персона, само че макар към седемдесетте преписи на неговата история, въздействието му дълго време остава много лимитирано. Каравелов и Славейков го загатват на няколко пъти без необикновен възторг. При Ботев липсва каквато и да е отпратка. Погърчването, срещу което Паисий пропагандира така енергично, продължава още десетилетия след него, а на някои места даже се ускорява. По-голямо влияние упражнява " Царственикът " на Христаки Павлович, който популяризира " Славянобългарска история " като печатна книга, само че той излиза през 1844 година, когато и по моето летоброене Възраждането към този момент е почнало.

Защо считам че Българското възобновление стартира през 30-те години на 19 в.? (С ангажимента, че всички сходни периодизации са условни.) Причините са няколко. Редом с икономическите, обществените и културните процеси, които тогава обуславят началото на българското национално придвижване, решаващо значение имат и османските държавни промени, почнали през 1820-те години. Премахването на най-тежките форми на религиозна дискриминация води до избухлив напредък на броя на българските черкви, учебни заведения и религиозна литература, до появяването на първите вестници, списания и всемирски книги. През 30-те и 40-те години на 19 в. скорост набира и църковната битка - първата демонстрация на българското национално придвижване.

​​​​Ето за какво ми се коства, че османският подтекст е по-релевантен като пояснение за началото на Възраждането, в сравнение с появяването на " Славянобългарска история ".

Ако въпреки всичко приемем, че " Славянобългарска история " има голямо историческо значение като индикация за съществуването на българско народностно схващане, ние би трябвало да открием сходно македонско народностно схващане в " Триязичникът " на Георги Пулевски, който през 1875 година, половин век преди решенията на Коминтерна, написа почти следното: " Народ са хора, които са от един жанр и които приказват един език, и мястото, където живеят, се споделя отечеството. " След което заключава: " Така и македонците са народ и тяхното място е Македония. "

Книжовен език, формален език - и връзката им с страната

Доста недоразумения породиха и около българския и македонския литературен език. Под литературен език аз разбирам типов, формален, държавен език. Такъв в България има чак след Освобождение - по простата причина, че с цел да има формален език е належащо публична инстанция като министерство на култура да го разгласи като подобен. Да, още преди този момент са написани граматики на българския език, само че с тях още не поражда формален език. Мнозина български писатели са съдействали за образуването на българския литературен език, само че до Освобождение и даже дълго по-късно не престават да съществуват разнообразни " школи ", а процесът на унифициране, стандартизиране и нормиране се протака. Създаването на тези правила значително е политически акт - и това прелестно проличава от историята на българския правопис.

Всеки нов режим (а те не са малко) разпорежда на специфична комисия от филолози да измислят нови правописни правила. Успоредно с тези правописни правила, несъмнено, се трансформират и други, граматически и лексикални правила. Турцизмите, да вземем за пример, се отстраняват систематически. Така че, това, което се назовава " литературен език ", не е резултат от естествени, свойствени на самия език развития, а от директно политическо вмешателство. Не единствено в България е по този начин, същото се случва на всички места. Създаването на македонските правописни и езикови правила през 1944 година с нищо не се отличава от нормалното.

Разбира се, българският формален език стъпва и върху избрани книжовни обичаи, основани през 19 в. от възрожденските писатели, които пишат на източнобългарските диалекти. Но по този начин е и с македонския литературен език. Той се основава на централните македонски диалекти, които още през 1903 година предлага Кръсте Мисирков. Има литературни творби от 18 и 19 в., написани в Македония от хора, които категорично назовават себе си българи, а езика си български, само че пишат на локалното произношение.

През 1858 година Партений Зографски отбелязва че " нашиот език " се дели на две наречия - едното, което всички знаят, се приказва в България и Тракия, а другото, за което " славянистите " нямат разбиране, се приказва в Македония. За да се срещнат " славянистите " с македонското произношение, Партений изброява всичките му " идиотизми " (особености) и предлага то да бъде в основа на българския литературен език. Кузман Шапкарев 10 години по-късно разгласява " Голема българска читанка " или втората част на " българскийт буквар на произношение по-вразумително за македонските българи ". От " настрана произношение ", " по-разбираемо ", до " обособен език " е единствено дребна крачка. Не е кой знае какво закононарушение, в случай че текстове, написани на това " македонско произношение ", се показват от днешните македонски филолози като " предшественик " на настоящия македонски литературен език. Защо едни и същи явления не биха могли да са част от два разнообразни описа за предишното?

 

Никой не може да открадне Гоце Делчев от българите

В България е известно визията, че македонците " крадат " българското историческо завещание, езика и български исторически персони. Думата " крадат " обаче е подвеждаща. Ако някой ти открадне колата, ти към този момент нямаш кола. Ако македонците " откраднат " Гоце Делчев, българите отново ще продължат да го " имат ", както и преди кражбата. Никой не им пречи да назовават Гоце Делчев българин, да го включват в българската национална история, да го почитат като собствен народен воин. Един от моите критици се притеснява, че без тези исторически персони България ще се " маргинализира " в Европа. Аз се притеснявам повече, че в случай че влезе в ролята на Гърция, чиито връзки по отношение на Република Македония в течение на няколко десетилетия бяха мотив за неспокойствие и подигравки в Европа, България ще се " маргинализира " доста повече.

Моите възгледи са противоположното на " кощунствено антибългарски "

И най-после нещо, което до момента избрах да не загатвам. Аз съм обвързван с България фамилно, професионално и прочувствено. 25 години преподавах българска история и просвета в университетите в Гент и Льовен. Написал съм над 300 изявления, книги и публикации, множеството отдадени на България. Във времена, когато на всички места в Европа да се закриват славянските филологии, дружно с други сътрудници успяхме да запазим преподаването на български език като наложителен предмет.

В мои преводи са оповестени над две хиляди страници българска художествена и историческа литература, която разпространявах в десетки часове излъчвания по белгийското радио и телевизия. Винаги с наслада оказвам помощ за изложения на български художници в Белгия, за фестивали с българска национална музика и по този начин нататък. Аз съм уверен и изпитан " другар на България ", само че имам своите запаси към някои аспекти на " формалния " български народен роман - сред друго и във връзка с Mакедония. И това въобще не значи, че моите възгледи са " кощунствено антибългарски ", както ги назовава един възмутен родолюбец. Може би противоположното, в действителност.

Проф. Раймонд Детрез от 1990 година преподава История на Балканите в Католическия университет в Льовен. От 1994 до 1998 година преподава и курс за етнически спорове за студенти политолози в School for European Studies в Льовен. През 1997 година става професор по история и история на културата на Източна Европа в отдел Източноевропейски езици и култури в Гентския университет. През 2000 година основава Центъра за югоизточноевропейски проучвания при Гентския университет. Автор е на редица книги, отдадени на историята на Балканите.