Поетът и драматург Стефан Иванов: Адът е на един нечовек разстояние
Стефан Иванов е създател на стихосбирките „ 4 секунди лилаво ” (2003), „ Гинсбърг против Буковски в публиката ” (2004), „ Списъци ” (2009) и „ Навътре “ (2014). За „ Списъци “ е номиниран за Националната премия за лирика „ Иван Николов “. „ Навътре “ е номинирана за първите награди за литература на НДК. Носител е на премията „ София: Поетики “ (2011). Съавтор е, дружно с Иван Добчев, на пиесата „ Медея – майка ми “, спечелила „ Икар “ (2013) за най-хубаво зрелище. Пиесата му „ Между празниците “ е номинирана за „ Икар “ (2014) за драматургия. През 2018 година е резидентен драматург на Националния спектакъл на Люксембург. От 2003 година разгласява многочислени текстове в разнообразни издания. Превеждан е на британски, френски, немски, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на http://siv.sofiascape.com/.
Започваш да публикуваш едвам на 15, следват 4 стихосбирки и три пиеси. Поезията или драматургията е твоят персонален остров през днешния ден?
Обичта, приятелите, фамилията, шегите, смехът, диалозите, пътуванията и разходките, прегръдките са по-скоро островът. Писането като че ли са песъчинките по брега и светлината и сянката, на които съм очевидец. Писането е отговор на въпросите, от които изникват още въпроси. То е опозиция и удивление, опит да се преодолеят страховете и да не се привиква с чудото, а да се отглежда. Искам да съм фен, а не експерт в писането, да обичам това, което върша и то да не е заключено единствено в думи, а да е ангажирано с държание, грижа, внимание, да е и деяние и персонална отговорност, да не е единствено тъжни констатации, иронични мнения или розови и захаросани измислици. Всъщност изобщо не мисля, че върша задоволително.
Иван Динков споделя, че поезията е вдовицата на живота, а съгласно теб?
Би могла да бъде. Георги Рупчев споделя, че на поезията е характерен инстинктът за непригодност. Поезията е демонстрация на този инстинкт, който нашепва на поета, че би трябвало постоянно да е в съпротива, че единствено в случай че си контра, в случай че си контракултурен, ще се движиш, може би и напред, само че сигурно настрана от клишето на лесното и общото. Този инстинкт припомня на другия, на този за самозапазване, единствено че е с противоположен знак, става въпрос за саморазрушението, за подозрението и съмнението, което основава смисъл.
Категоричен си, че с изключение на гений, изкуството изисква дълготърпеливост. Как се вписва такава изконна полезност в този високоскоростен и софтуерен век?
Както в сегашното има доста подправени, манипулативни, бързи, повърхностни и краткотрайни неща, по този начин има и огромна потребност от дълбочина и смисъл, от нещо, което да те събира, да ти дава опора, да не те предава и да не те оставя да висиш в безтегловност. В момента стресът, страхът, суматохата, неврозите, рецесията на идентичността, безпътиците са по-засилени и изострени, в сравнение с даже напълно до неотдавна. Все по-трудно е човек да се събере и да може да отговори на личните си въпроси и отговорите да останат годни за повече от денонощие и да не са компромисни. В книгите, в бавните изкуства има успокоение, роман, история, спорна и комплицирана целокупност, посредством тях може да се противостои на разчовечаването на хората, на безкрайните операции освен на политиката и стопанската система. Има контузии, произшествия и рани, които ще се повторят, както на персонално, по този начин и на публично равнище, в случай че не се знае какво е довело до тях. Паметта е обич колкото към предишното, толкоз и грижа за сегашното и бъдещето, а пъклен доста скъпи неща и хора са забравени, като че ли в никакъв случай не са съществували.
Колко мощна воля е нужна, с цел да спрем, да се вслушаме, да забележим?
Не знам дали е до воля, а до предпочитание да виждаш освен това от това, което принудително ти се предлага, освен това като безалтернативно. Има други възможности. Животът не е единствено черен, бял или сив. Шарен и комплициран е и дъгите към момента не са изчезнали. Има и друго и човек може да не се задоволява единствено с нужното. Крал Лир на Шекспир споделя „ Недей да търсиш потребността, Регана! И най-нещастният дрипльо си има парцалче, без което би могъл. Не давай на индивида нищо друго с изключение на нужното в живота и той ще заживее като скота! “
„ Адът е на един нечовек разстояние “ – пишеш в едно твое стихотворение. Кои са днешните нечовеци?
Тези, които с лекост подменят истината с неистина и като че ли няма механизми да им се потърси отговорност за дейностите. Черно е наричано бяло. Лъжата и безсрамието са норма, омразата е доходоносна за едни невиждано алчни, посредствени и зли нечовеци. Те не четат, не чуват болката на хората, презират ги, отвръщат взор и не престават без да им мигне окото. Екатерина Йосифова написа в едно стихотворение: „ Не е поливал. Не е хранил. Не е подобен човек. Не е моят човек. “ Слава богу, има и в действителност доста хора, които вършат всичко по силите си, съвсем безусловно и до изнемога, с цел да трансформират картината и обстановката. Но България през днешния ден е тъжна и (само)поробена, (само)унижена и несъответстваща страна, с водачи без достолепие, в която се живее скришом, ръководи се наужким, само че необмислено, краде се искрено и се убива последователно.
Кое даде мотив да се роди последната ти пиеса „ Същият ден “?
Това, че едни сякаш преодолени стени и загради още веднъж се издигат. Сякаш 1989 година в никакъв случай не се е случила и свободата е все по-несъществуваща и сложна. Не единствено в България.
Определят пиесата като черна гротеска за парадокса и повтарящите се исторически неточности. Фарсът ли е пътят към безбитийност на една покруса?
Историята се повтаря първо като покруса, след това като фарс, само че това, че хората на власт – политическа, икономическа или каквато и да е друга – са за смях и ги иронизираме или им се подиграваме не понижава болката, която те предизвикват ежедневно и която се развъжда. Където има власт, няма обич, само че където няма никаква власт и правила, царува безпорядък. Странен и мъчителен абсурд.
Казваш, че свободата е рисковано занятие. Колко боли да си свободен?
Не боли, в случай че обичаш да правиш това, с което се занимаваш и да си понесеш следствията. Прекрасно е в случай че нещата се наредят, че да намериш и верните хора, с които да работиш и които да обичаш.
Върлуващите експанзия и ненавист набират от ден на ден мощност и власт. Има ли антидот против тях?
Противоотровата са честният и открит диалог, тъй като хората в никакъв случай не са живели сами и поотделно всеки в своя монолог. Нужно е обучение, което култивира независимост и сериозно мислене. Образование и образование, които са на страната на съчувствието, вслушването и взаимността, а не пазят единствено нападателната упоритост и императива да си сполучлив, популярен, харесван и продаван. От толкоз великолепие планетата боледува, животните измират, а човек се случва да се чуди за какво не се усеща добре непрекъснато като в парадайса.
Пиесата „ Същият ден “ е черна гротеска за парадокса и повтарящите се исторически неточности, в които са забъркани клоуни, по едно и също време почтени и отговорни. Те са част от силата, която желае положително, само че постоянно основава зло. Пиесата е страшна и смешна приказка до безкрайност за всекидневното изпитание да бъдеш човек в безчовечен условия. Действието се развива 30 години след 1989. Героите са дядо и внук, пътуващи по към този момент издигнатия плавателен канал, който свързва София с Черно море. Те доставят още веднъж живите 86 български лагера и описват за раждането на новия режим, за тайните му и очевидни проявления. Историята им прелива в скандал сред тези, които са виновни за това повтаряне. Публиката се трансформира в очевидец на контузия и рана, която се е отворила на разнообразни места по света през предишния и сегашния век.
Представлението може да гледате през днешния ден, 06 Март от 19.00 ч. и на 23 Април от 21.00 ч. в ТР " Сфумато ".
Започваш да публикуваш едвам на 15, следват 4 стихосбирки и три пиеси. Поезията или драматургията е твоят персонален остров през днешния ден?
Обичта, приятелите, фамилията, шегите, смехът, диалозите, пътуванията и разходките, прегръдките са по-скоро островът. Писането като че ли са песъчинките по брега и светлината и сянката, на които съм очевидец. Писането е отговор на въпросите, от които изникват още въпроси. То е опозиция и удивление, опит да се преодолеят страховете и да не се привиква с чудото, а да се отглежда. Искам да съм фен, а не експерт в писането, да обичам това, което върша и то да не е заключено единствено в думи, а да е ангажирано с държание, грижа, внимание, да е и деяние и персонална отговорност, да не е единствено тъжни констатации, иронични мнения или розови и захаросани измислици. Всъщност изобщо не мисля, че върша задоволително.
Иван Динков споделя, че поезията е вдовицата на живота, а съгласно теб?
Би могла да бъде. Георги Рупчев споделя, че на поезията е характерен инстинктът за непригодност. Поезията е демонстрация на този инстинкт, който нашепва на поета, че би трябвало постоянно да е в съпротива, че единствено в случай че си контра, в случай че си контракултурен, ще се движиш, може би и напред, само че сигурно настрана от клишето на лесното и общото. Този инстинкт припомня на другия, на този за самозапазване, единствено че е с противоположен знак, става въпрос за саморазрушението, за подозрението и съмнението, което основава смисъл.
Категоричен си, че с изключение на гений, изкуството изисква дълготърпеливост. Как се вписва такава изконна полезност в този високоскоростен и софтуерен век?
Както в сегашното има доста подправени, манипулативни, бързи, повърхностни и краткотрайни неща, по този начин има и огромна потребност от дълбочина и смисъл, от нещо, което да те събира, да ти дава опора, да не те предава и да не те оставя да висиш в безтегловност. В момента стресът, страхът, суматохата, неврозите, рецесията на идентичността, безпътиците са по-засилени и изострени, в сравнение с даже напълно до неотдавна. Все по-трудно е човек да се събере и да може да отговори на личните си въпроси и отговорите да останат годни за повече от денонощие и да не са компромисни. В книгите, в бавните изкуства има успокоение, роман, история, спорна и комплицирана целокупност, посредством тях може да се противостои на разчовечаването на хората, на безкрайните операции освен на политиката и стопанската система. Има контузии, произшествия и рани, които ще се повторят, както на персонално, по този начин и на публично равнище, в случай че не се знае какво е довело до тях. Паметта е обич колкото към предишното, толкоз и грижа за сегашното и бъдещето, а пъклен доста скъпи неща и хора са забравени, като че ли в никакъв случай не са съществували.
Колко мощна воля е нужна, с цел да спрем, да се вслушаме, да забележим?
Не знам дали е до воля, а до предпочитание да виждаш освен това от това, което принудително ти се предлага, освен това като безалтернативно. Има други възможности. Животът не е единствено черен, бял или сив. Шарен и комплициран е и дъгите към момента не са изчезнали. Има и друго и човек може да не се задоволява единствено с нужното. Крал Лир на Шекспир споделя „ Недей да търсиш потребността, Регана! И най-нещастният дрипльо си има парцалче, без което би могъл. Не давай на индивида нищо друго с изключение на нужното в живота и той ще заживее като скота! “
„ Адът е на един нечовек разстояние “ – пишеш в едно твое стихотворение. Кои са днешните нечовеци?
Тези, които с лекост подменят истината с неистина и като че ли няма механизми да им се потърси отговорност за дейностите. Черно е наричано бяло. Лъжата и безсрамието са норма, омразата е доходоносна за едни невиждано алчни, посредствени и зли нечовеци. Те не четат, не чуват болката на хората, презират ги, отвръщат взор и не престават без да им мигне окото. Екатерина Йосифова написа в едно стихотворение: „ Не е поливал. Не е хранил. Не е подобен човек. Не е моят човек. “ Слава богу, има и в действителност доста хора, които вършат всичко по силите си, съвсем безусловно и до изнемога, с цел да трансформират картината и обстановката. Но България през днешния ден е тъжна и (само)поробена, (само)унижена и несъответстваща страна, с водачи без достолепие, в която се живее скришом, ръководи се наужким, само че необмислено, краде се искрено и се убива последователно.
Кое даде мотив да се роди последната ти пиеса „ Същият ден “?
Това, че едни сякаш преодолени стени и загради още веднъж се издигат. Сякаш 1989 година в никакъв случай не се е случила и свободата е все по-несъществуваща и сложна. Не единствено в България.
Определят пиесата като черна гротеска за парадокса и повтарящите се исторически неточности. Фарсът ли е пътят към безбитийност на една покруса?
Историята се повтаря първо като покруса, след това като фарс, само че това, че хората на власт – политическа, икономическа или каквато и да е друга – са за смях и ги иронизираме или им се подиграваме не понижава болката, която те предизвикват ежедневно и която се развъжда. Където има власт, няма обич, само че където няма никаква власт и правила, царува безпорядък. Странен и мъчителен абсурд.
Казваш, че свободата е рисковано занятие. Колко боли да си свободен?
Не боли, в случай че обичаш да правиш това, с което се занимаваш и да си понесеш следствията. Прекрасно е в случай че нещата се наредят, че да намериш и верните хора, с които да работиш и които да обичаш.
Върлуващите експанзия и ненавист набират от ден на ден мощност и власт. Има ли антидот против тях?
Противоотровата са честният и открит диалог, тъй като хората в никакъв случай не са живели сами и поотделно всеки в своя монолог. Нужно е обучение, което култивира независимост и сериозно мислене. Образование и образование, които са на страната на съчувствието, вслушването и взаимността, а не пазят единствено нападателната упоритост и императива да си сполучлив, популярен, харесван и продаван. От толкоз великолепие планетата боледува, животните измират, а човек се случва да се чуди за какво не се усеща добре непрекъснато като в парадайса.
Пиесата „ Същият ден “ е черна гротеска за парадокса и повтарящите се исторически неточности, в които са забъркани клоуни, по едно и също време почтени и отговорни. Те са част от силата, която желае положително, само че постоянно основава зло. Пиесата е страшна и смешна приказка до безкрайност за всекидневното изпитание да бъдеш човек в безчовечен условия. Действието се развива 30 години след 1989. Героите са дядо и внук, пътуващи по към този момент издигнатия плавателен канал, който свързва София с Черно море. Те доставят още веднъж живите 86 български лагера и описват за раждането на новия режим, за тайните му и очевидни проявления. Историята им прелива в скандал сред тези, които са виновни за това повтаряне. Публиката се трансформира в очевидец на контузия и рана, която се е отворила на разнообразни места по света през предишния и сегашния век.
Представлението може да гледате през днешния ден, 06 Март от 19.00 ч. и на 23 Април от 21.00 ч. в ТР " Сфумато ".
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ