Стефан Дечев за ДЕБАТИ: Съединението може да е национален празник – в него има елемент на всенародност
Стефан Дечев е историк. Завършва история в Софийския университет „ Св. Кл. Охридски “. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и създател на голям брой проучвания в полето на модерната и модерна българска история и историография. Стефан Дечев е доцент в катедра История към Правно-историческия факултет на ЮЗУ „ Неофит Рилски “, учител и в Софийския университет.
Доц. Дечев, какво значи датата 3 март за България – необятен е публичният спор значима ли е тя, или не, Вие по какъв начин смятате?
При обстановката, която се основава в България след нейното конституиране като страна с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 година, не трябва да забравяме, че според Берлинския контракт, България е васална на Османската империя. В същото време – най-малко до Съединението от 6 септември 1885 година, властта в страната действително се управлява от едно съветско задкулисие, което взема решенията в Азиатския департамент в Санкт Петербург, в съветското дипломатическо агентство в София и съветското консулство в Пловдив. Българският боен министър е от една страна, зависещ на главнокомандващия на Българската войска – българския княз, тогава княз Александър I, само че в това време той е съветски офицер, зависещ и на съветския император. Решението кой ще бъде военният министър на страната се взема още веднъж в Петербург.
Точно заради тази причина се основава една видимост за суверенна страна и върховен политически живот. Празничният календар на страната тогава също основава това чувство – имали сме само религиозни и църковни празници, другите празници, които са били маркирани в календара, са в действителност свързани с съветската история, а не с българската. Ситуацията тогава е толкоз друга и толкоз мощно повлияна от ситуацията в първите 5-6 години на страната – състояние на „ Задунайска губерния “, че в случай че се сблъскат с един български календар да вземем за пример от 1882-1883 година, даже най-големите русофили през днешния ден биха били смаяни.
В същото време обаче измежду българското общество тогава има една откровена почин към воините на съветската войска, които са починали, дали живота си за това да я има България на картата. В този смисъл, празникът 19 февруари по остарял жанр (3 март, нов жанр. бел. ред) – чието в началото ентусиазъм идва от събитието, че е рождения ден на съветския император Александър II – се отбелязва, свърза се с освобождението на България. Интересно е, че даже по ръководството на Стефан Стамболов сред 1887 и 1894 година, когато и дипломатическите връзки сред България и Русия са прекратени, датата продължава да се отбелязва. Тя се отбелязва в това число по време на Втората международна война, когато България е съдружник на Третия райх.
Въпреки всичко, всяка година 3 март, който в действителност е 19 февруари преди смяната на календара през 1916 година, продължава да се отбелязва. Парадоксално от днешна позиция е, че превръщането му в елементарен работен ден става по времето на комунистическото ръководство след 9 септември 1944 година, като остарял празник на Царска България.
Разделя ли обаче датата 3 март българското общество – и в предишното, и през днешния ден?
В предишното, сякаш не чак толкоз. Даже бих споделил, че 19 февруари – по-късно 3 март, стартира да изпъква пред други празници и това се дължи на събитието, че други дати, които през днешния ден ни наподобяват надалеч по-консенсусни, тогава са водели до разделяне в обществото. Ще дам образец с две дати, които се означават като публични – не национални, само че най-малко публични, едвам от 1998 година. Говоря за 6 септември 1885 година – денят на Съединението, и 22 септември 1908 година – денят на оповестяване на Независимостта.
Първата дата – 6 септември, тогава е неприятна на всички тези, свързани с източнорумелийската партия. Те преглеждат реализирането на Съединението като личното им събаряне от власт, а годините след него – като години на личната им емиграция и заточение отвън страната. В същото време, в случай че 6 септември бъде провъзгласен за формален празник, влезе в календара и стартира да се отбелязва, има заплаха тези, които са по-тясно свързани с реализирането на Съединението, да се възползват в настоящия политически живот от символния капитал на тази дата. Затова Съединението мъчно се постанова като формален празник.
Що се отнася до Независимостта – в доста страни по света най-често денят на оповестяване на Независимостта е народен празник на страната. В българския случай обаче доста скоро след оповестяването на Независимостта следват националните произшествия по време на Балканските войни и Първата международна война. След 1918 година в българското общество има консенсус, ориентиран против абдикиралия цар Фердинанд. Самото оповестяване на Независимостта се свързва с него и това е една спънка за одобряването на този празник.
Парадоксално се получава по този начин, че денят на подписването на Санстефанския контракт надали не извършва функционалността на надпартийност. Парадоксално, тъй като няма никакво българско присъединяване в съответната дата.
Българският случай не е сходен да вземем за пример и на гръцкия, където за народен празник е разгласен денят на експлоадирането на въстанието – 25 март 1821 година. Ако следваме тази логичност, би трябвало да обявим 20 април 1876 година – деня на оповестяването на Априлското въстание, за народен празник. Парадоксално се оказва по този начин, че в случай че 20 април се разгласи за народен празник, целият символен капитал на Априлското въстание би отишъл при персони като Стефан Стамболов, Захари Стоянов – хора, които са по-тясно свързани със събитието.
Краят на Руско-турската война, подписването на контракта в Сан Стефано на практика извършва по абсурден метод тази надпартийност и индиферентност във връзка с другите български политически сили. Затова се утвърждава толкоз гладко.
Погледнато от днешна вероятност обаче, мисля, че към този момент можем надалеч по-трезво и от отдалеченост да погледнем на всички вероятни дати, които биха могли да бъдат наш народен празник и да извършват функционалността на надпартийност и обединяване, което е било търсено в предишното.
Какви биха могли да са тези дати, съгласно Вас – Независимостта (22 септември) може ли да е новият народен празник на България?
Определено 22 септември като ден на оповестяване на Независимостта е измежду водещите сега дати. Изглежда, че има много последователи. Други, измежду които слагам и себе си, сме по-склонни да считаме, че 6 септември – Денят на Съединението, е по-подходящ.
Моята причина за това е, че с провъзгласяването на Съединението на 6 септември 1885 година са свързани всички държавни институции. Без президента Александър I и неговото признание на Съединението, то не би се случило. Без министър-председателят Петко Каравелов и неговата отдаденост в признаването и отбраната на Съединението, то също не би се получило. Без ръководителя на Народното събрание Стефан Стамболов, Съединението не би станало. Без българската армия и нейната победа в Сръбско-българската армия, Съединението не би се случило. Без първичния възторг на българската общност на север и на юг от Балкана, също не би се случило. В Съединението има детайл на всенародност, до момента в който за мен оповестяването на Независимостта е по-скоро нещо, което е значимо, само че се случва повече в дипломатически коридори, няма тази всенародност, която има Съединението.
Мисля, че много мощна поръчка би могъл да бъде и денят на експлоадиране на Априлското въстание. Макар и да не е всеобщо, въпреки и да не е сполучливо, то е събитието, което в хода на Източната рецесия задвижва интернационалната дипломация, кара Европа да се намеси, отваря пътя за самата Руско-турска война, а е в действителност дело, напълно на българи.
Празнувайки народен празник на 3 март, означаваме деня като Деня на Освобождението на България – има ли историческа истина в тази дефиниция?
България е самостоятелна от 1908 година. От 1879 година – с приемането на Търновската конституция, тя съществува като страна. Вярно е също по този начин, че по времето на съветския император Александър II има много демократично насочени, проевропейски кръгове в самите съветски ръководещи среди, измежду съветското дворянство и обкръжението на Александър II. Те дават опция на българите да си изработят една извънредно демократична конституция в традициите на тогавашния европейски конституционализъм и парламентаризъм, каквато е Търновската конституция.
Това, което се следи обаче в последните години, е, че датата 3 март стартира да се употребява за една отявлена антиевропейска стратегия и антиевропейска платформа за пропагандиране на назадничави и ретроградни хрумвания. Причината за това е, че Владимир Путин и неговият режим в Русия започнаха да се борят против всякаква съветска европейска, демократична, социалдемократическа, парламентарна и конституционна традиция, с която съветската история е задоволително богата. В този смисъл, това, към което Путин се обърна, са най-отблъскващите облици от съветската автократична традиция от царско време и от времето на Сталин.
От няколко години на 3 март се случва тази антиевропейска агитация, която изцяло се разминава със заветите на Българското възобновление и с това, което беше идеалът на Левски – да бъдем равни с другите европейски нации.
Доц. Дечев, какво значи датата 3 март за България – необятен е публичният спор значима ли е тя, или не, Вие по какъв начин смятате?
При обстановката, която се основава в България след нейното конституиране като страна с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 година, не трябва да забравяме, че според Берлинския контракт, България е васална на Османската империя. В същото време – най-малко до Съединението от 6 септември 1885 година, властта в страната действително се управлява от едно съветско задкулисие, което взема решенията в Азиатския департамент в Санкт Петербург, в съветското дипломатическо агентство в София и съветското консулство в Пловдив. Българският боен министър е от една страна, зависещ на главнокомандващия на Българската войска – българския княз, тогава княз Александър I, само че в това време той е съветски офицер, зависещ и на съветския император. Решението кой ще бъде военният министър на страната се взема още веднъж в Петербург.
Точно заради тази причина се основава една видимост за суверенна страна и върховен политически живот. Празничният календар на страната тогава също основава това чувство – имали сме само религиозни и църковни празници, другите празници, които са били маркирани в календара, са в действителност свързани с съветската история, а не с българската. Ситуацията тогава е толкоз друга и толкоз мощно повлияна от ситуацията в първите 5-6 години на страната – състояние на „ Задунайска губерния “, че в случай че се сблъскат с един български календар да вземем за пример от 1882-1883 година, даже най-големите русофили през днешния ден биха били смаяни.
В същото време обаче измежду българското общество тогава има една откровена почин към воините на съветската войска, които са починали, дали живота си за това да я има България на картата. В този смисъл, празникът 19 февруари по остарял жанр (3 март, нов жанр. бел. ред) – чието в началото ентусиазъм идва от събитието, че е рождения ден на съветския император Александър II – се отбелязва, свърза се с освобождението на България. Интересно е, че даже по ръководството на Стефан Стамболов сред 1887 и 1894 година, когато и дипломатическите връзки сред България и Русия са прекратени, датата продължава да се отбелязва. Тя се отбелязва в това число по време на Втората международна война, когато България е съдружник на Третия райх.
Въпреки всичко, всяка година 3 март, който в действителност е 19 февруари преди смяната на календара през 1916 година, продължава да се отбелязва. Парадоксално от днешна позиция е, че превръщането му в елементарен работен ден става по времето на комунистическото ръководство след 9 септември 1944 година, като остарял празник на Царска България.
Разделя ли обаче датата 3 март българското общество – и в предишното, и през днешния ден?
В предишното, сякаш не чак толкоз. Даже бих споделил, че 19 февруари – по-късно 3 март, стартира да изпъква пред други празници и това се дължи на събитието, че други дати, които през днешния ден ни наподобяват надалеч по-консенсусни, тогава са водели до разделяне в обществото. Ще дам образец с две дати, които се означават като публични – не национални, само че най-малко публични, едвам от 1998 година. Говоря за 6 септември 1885 година – денят на Съединението, и 22 септември 1908 година – денят на оповестяване на Независимостта.
Първата дата – 6 септември, тогава е неприятна на всички тези, свързани с източнорумелийската партия. Те преглеждат реализирането на Съединението като личното им събаряне от власт, а годините след него – като години на личната им емиграция и заточение отвън страната. В същото време, в случай че 6 септември бъде провъзгласен за формален празник, влезе в календара и стартира да се отбелязва, има заплаха тези, които са по-тясно свързани с реализирането на Съединението, да се възползват в настоящия политически живот от символния капитал на тази дата. Затова Съединението мъчно се постанова като формален празник.
Що се отнася до Независимостта – в доста страни по света най-често денят на оповестяване на Независимостта е народен празник на страната. В българския случай обаче доста скоро след оповестяването на Независимостта следват националните произшествия по време на Балканските войни и Първата международна война. След 1918 година в българското общество има консенсус, ориентиран против абдикиралия цар Фердинанд. Самото оповестяване на Независимостта се свързва с него и това е една спънка за одобряването на този празник.
Парадоксално се получава по този начин, че денят на подписването на Санстефанския контракт надали не извършва функционалността на надпартийност. Парадоксално, тъй като няма никакво българско присъединяване в съответната дата.
Българският случай не е сходен да вземем за пример и на гръцкия, където за народен празник е разгласен денят на експлоадирането на въстанието – 25 март 1821 година. Ако следваме тази логичност, би трябвало да обявим 20 април 1876 година – деня на оповестяването на Априлското въстание, за народен празник. Парадоксално се оказва по този начин, че в случай че 20 април се разгласи за народен празник, целият символен капитал на Априлското въстание би отишъл при персони като Стефан Стамболов, Захари Стоянов – хора, които са по-тясно свързани със събитието.
Краят на Руско-турската война, подписването на контракта в Сан Стефано на практика извършва по абсурден метод тази надпартийност и индиферентност във връзка с другите български политически сили. Затова се утвърждава толкоз гладко.
Погледнато от днешна вероятност обаче, мисля, че към този момент можем надалеч по-трезво и от отдалеченост да погледнем на всички вероятни дати, които биха могли да бъдат наш народен празник и да извършват функционалността на надпартийност и обединяване, което е било търсено в предишното.
Какви биха могли да са тези дати, съгласно Вас – Независимостта (22 септември) може ли да е новият народен празник на България?
Определено 22 септември като ден на оповестяване на Независимостта е измежду водещите сега дати. Изглежда, че има много последователи. Други, измежду които слагам и себе си, сме по-склонни да считаме, че 6 септември – Денят на Съединението, е по-подходящ.
Моята причина за това е, че с провъзгласяването на Съединението на 6 септември 1885 година са свързани всички държавни институции. Без президента Александър I и неговото признание на Съединението, то не би се случило. Без министър-председателят Петко Каравелов и неговата отдаденост в признаването и отбраната на Съединението, то също не би се получило. Без ръководителя на Народното събрание Стефан Стамболов, Съединението не би станало. Без българската армия и нейната победа в Сръбско-българската армия, Съединението не би се случило. Без първичния възторг на българската общност на север и на юг от Балкана, също не би се случило. В Съединението има детайл на всенародност, до момента в който за мен оповестяването на Независимостта е по-скоро нещо, което е значимо, само че се случва повече в дипломатически коридори, няма тази всенародност, която има Съединението.
Мисля, че много мощна поръчка би могъл да бъде и денят на експлоадиране на Априлското въстание. Макар и да не е всеобщо, въпреки и да не е сполучливо, то е събитието, което в хода на Източната рецесия задвижва интернационалната дипломация, кара Европа да се намеси, отваря пътя за самата Руско-турска война, а е в действителност дело, напълно на българи.
Празнувайки народен празник на 3 март, означаваме деня като Деня на Освобождението на България – има ли историческа истина в тази дефиниция?
България е самостоятелна от 1908 година. От 1879 година – с приемането на Търновската конституция, тя съществува като страна. Вярно е също по този начин, че по времето на съветския император Александър II има много демократично насочени, проевропейски кръгове в самите съветски ръководещи среди, измежду съветското дворянство и обкръжението на Александър II. Те дават опция на българите да си изработят една извънредно демократична конституция в традициите на тогавашния европейски конституционализъм и парламентаризъм, каквато е Търновската конституция.
Това, което се следи обаче в последните години, е, че датата 3 март стартира да се употребява за една отявлена антиевропейска стратегия и антиевропейска платформа за пропагандиране на назадничави и ретроградни хрумвания. Причината за това е, че Владимир Путин и неговият режим в Русия започнаха да се борят против всякаква съветска европейска, демократична, социалдемократическа, парламентарна и конституционна традиция, с която съветската история е задоволително богата. В този смисъл, това, към което Путин се обърна, са най-отблъскващите облици от съветската автократична традиция от царско време и от времето на Сталин.
От няколко години на 3 март се случва тази антиевропейска агитация, която изцяло се разминава със заветите на Българското възобновление и с това, което беше идеалът на Левски – да бъдем равни с другите европейски нации.
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ