Статия, писана през далечната 1902-ра. 117 години по-късно, много ли

Статия, писана през далечната 1902-ра. 117 години по-късно, доста ли се е трансформирало?

За едни майка, за други мащеха

Думата ми е за страната.

Навред - по царски тържества, в национални събрания, в закони и в беззакония, по вестници манифестации - се приказва за страната, за нейните велики задания, за нейните необятни ползи, за нейните заветни стремежи и очаквания. Министърът надуто и гордо се перчи на алената маса, самонадеян, че той е първият чиновник, в ръцете на който са дадени държавните бъднини. И когато, както постоянно се случва публичното мнение го уточни с пръст и викне: „ Ти окраде хазната, ти изяде и толкоз хиляди безусловни фондове, ти беше развратница в ръцете на краля, на царя или на княза, ти опропасти със законите си, с налозите си, с партията си целия народ! “, тогава министърът, прикрит зад основаните от „ него “ закони, ще тупне с крайник и ще извика: „ Аз правих всичко в името на държавните ползи и не се багра. “ И народът - угоеният народ от хора с огромни, сити търбуси и цялостни кесии - ще зяпне в устата му и ще каже: „ Той има право, ура, да живей, на следващия ден и нас може да ни обвинят в същото. На народа не може да се угоди. “

Офицеринът, най-галеното дете на страната, навсякъде се изпъчва и като тупа блесналите си от медали гърди, приказва: „ Аз я защищавам тая страна от вътрешни и от външни врагове. “ И съзнавайки тая своя велика заслуга, кара вестовоя си, сина на народа, да пере пелените на детето му и да мие нощното му гърне…

Ако попиташ разсилния, който пази пред вратата на министерството, какво прави, той незабавно ще ти отговори, че служи на страната. Полицейският жандарм, който по заповед на началника изтезава хората в секторите, се оправдава с това, че службата го изисквала, държавната работа.

Държавата, страната, все страната!

А дали всичко туй, което понася на страната, понася и на народа? Дали всички тия ползи, за които ни пее страната, ползуват с нещо народа? Дали всички тия суми, които пръска наляво и надясно, хващат своето място и при щастието на народа всекидневно притурят по малко благополучие? Дали всичката тая кръв и силата, която страната смуче из живото национално тяло, използва за негово положително? За негово положително ли страната продава чергите и взима храната из хамбара на земеделеца?

На тоя въпрос може да ви отговори всякой, който вижда, че от ден дневно държавният бюджет се усилва дружно с националната бедност и хорското злощастие. А това виждат всички. Еснафлията, занаятчията, богатият и удовлетворен в турско време майстор, с цялостна къща, с радостно сърце, с чохено контошче върху гърба на жена му, в този момент опърпан и парцалив, се поще пред прага на схлупения си дюкян и въздиша: „ Лоши времена настаха, тъга няма “, или пък виси пред вратата на някой властник, или се бие със своите братя по изборите и митингите, с цел да вземе някоя работа, да вземем за пример метач в софийската Градска градина.

Земеделецът, който едно време горе-долу дивееше щастливо и в хамбара му се намираше от ново до ново, в този момент дояжда до Коледа и като се чеше по врата край кофтора в механата, приказва: „ Тежко се живее! “ И в действителност е тежко: кръчмарят желае, лихварят желае, попът желае, касата желае, бирникът желае, за къща трябва… А пък тая пуста пара от нийде не иде. Нито работа има, ни тъга има. Ако се опита да открадне една кола дърва от гората, с цел да вземе някой и различен грош за тях, не щеш ли горският му сформира акт, дето се споделя, че тоя човек нарушил член еди-кой си от закона за горите, като отсякъл в еди-коя си държавна гора толко и толко дървета с такава и такава дебелина, и по тази причина му се пада такава и такава глоба…

Па за какво и какво е сякъл, това никой не пита.

Еснафите и занаятчиите пропаднаха, тъй като им надделя фабриката. Това, което в миналото произлизаше от ръцете на занаятчията за два дни, през днешния ден фабриката, машината го прави три пъти по-здраво и по-хубаво единствено за два часа. Освен това фабриката разполага с капитали от милиони и по тази причина е мощ, която лудо като фурия тъпче в тържественото си шествие всеки малък поминък.

Земеделците пък пропаднаха, тъй като върху техните рамене се качи страната със своите институции, със своята войска, със своите салтанати, със своите галени деца - чиновници и офицери, - които храни богато и щедро, единствено и единствено да я крепят и поддържат… И през днешния ден, когато се каже страна, би трябвало да се схваща царството на богатите, които в името на законите, които си пишат сами, взимат хляба от ръцете на това огромно мнозинство от елементарен, неграмотен, безпаричен и трудолюбив народ.

И тая царщина, това държавно управление, тая граблива страна се обръща към тоя народ хитро, както лисицата се обърнала към гарвана, който държал в устата си буца сирене, и му споделя: „ Дай своя здрав, млад и мощен наследник да бъде боец, да го научим да може да брани своето хубаво, честито и славно родно място. “ А пък в това хубаво и славно родно място боецът и неговият татко надали имат едно парче земя, което да лъже очакванията им и да ги държи гладни от коледни пости до свети Илия. Държавата с бич в ръцете му споделя: „ Дай пари или ще ти продадем чергата, вола ще ти продадем, нам пари трябват, страна сме. Нали е срамотия да нямаме генерали, нали е срамотия да не може с кьорфишеци да правиме джумбюш на огромни празници? Нали би трябвало да дадем на Харон, Моше и Си-е да си създадат фабрика за кожи, на Соломон да направи фабрика за шекер, на Драган да си отвори склад и прочие? Нали би трябвало да пратим на господин. Васил щерка му в странство да се научи да пее? Утре да ти се додреме, няма кой да ти запее и да те приспи. Дай пари да създадем лечебни заведения, да ти турнем съдии да раздават правораздаване, полиция да брани законите. “

И народът дава. Дава, че има и друго, в случай че не дава. Дава благо и драго. Па в случай че изиска правораздаване, страната му споделя: „ Купи си от мене марка, да те пусна при съдията. “

- Ами нали налог плащам…
- Не, без марка не може.

Ако в село завърлува неприятна болест по хора или по добитък, докторите бягат да не гледат. Жаловити са индивидите, за какво да им изтекат очите от сълзи. Ех, та единствено това ли е?

Държавата наподобява на един бакалин, който народът поддържа с труда си и с парите си, а той вместо истина и правдивост му продава скъпо и прескъпо развалена туршия от всевъзможни закони и закончета.

Лъже страната.
Мащеха е тя.
Мащеха за едни, а за други най-млечна майка.

* Статия, оповестена в сп. „ Селска разговорка “, ноември 1902 година
Снимка: Институт за литература при Българска академия на науките, lit.libsofia.bg