Как Странджа спаси жителите на Средец от чумата в края на XVIII век
Старото населено място Карабунар , което по-късно бе наречено Грудово, а момента носи името Средец, е било съвсем изцяло унищожено от чумата в края на XVIII век. За това се споделя в „ Исторически етюд за Грудово “ с създател Трифон Георгиев-Чора .
От него излиза наяве, че през 1762 година селището наброявало 600 къщи и е било едно от най-големите в района. За повишаването му спомогнало това, че се намира на основен интернационален път . От друга страна плодородните поречия и обширните пасища давали опция за отглеждане на добитък, който е намирал пазар най-много в Лозенград, Одрин и Цариград .
Друго изискване за повишаване на селището е продажбата на земи и чифлици на локални поданици, като това ставало без оглед на някакви заслуги, както било по-рано. Важното за владетелите е било да получат средства и точно тогава доста чифлици са били продадени на гърци , какъвто е казусът с чифлика в Карабунар, минал в ръцете на цинцаря-грък Апостолаки Чорбадки.
Жителите на селото са почнали да разчистват, изкореняват и създават дребни сектори земя , които обработвали за своя сметка. Тия създадени ниви турската власт оформяла като „ мюлк “, благосъстоятелност на жителите и им издавала владетелски документ (тапия) против много високи такси, събрани от турски служител (кадия). От тия тапии османското богатство събирало доста средства.
Неочаквано обаче жителите били сполетени от огромна неволя . Появила се чумата и покосила доста човешки животи. Старите хора казвали „ Яви ли се чумата, бягай в шумата! “ . Населението си представяло заболяването като „ рошаво страшилище “, което ходело из селото по къщите и „ душало хората “. Онези, които избягали в гората и се изолирали от болестта , избавили живота си, а тези, които останали в селото – всички измрели.
През „ чумаво време “ укритие за старите карабунарски поданици били местността „ Бялата вода “ в Странджа , където е най-гъстата дъбова гора. Там има и прекрасен извор с изобилна вода. Хората си построили краткотрайни колиби и презимували с добитъка си. След прекосяването на епидемията на пролет те се завърнали в селото, което представлявало пустота. Всички къщи на измрели от чумата поданици били опожарени за една нощ , за „ да сплашат чумата да избяга “. След това болестта не се появила повече в селото. През това време умрелите били заровени в обособени гробища – северно от височината „ Кръста “. Чумата в селището е върлувала през 1795-96 годин а.
Останалите от това време национални песни припомнят за тоя заплашителен камшик , сполетял Карабунар.
„ Чумо ле, черна проклета,
като из село ти вървиш и
мориш остаряло и младо,
за какво в Радини не идеш,
моята върла душманка –
цялата къща да сметеш.
Чумо ле, черна, умразна,
да се провалиш, проседнеш,
дето ме мене остави,
дъщерите ми удуши, да вървя, да се окайвам
в чумовите гробища “.
След опустошението от чумата селището намаляло и в него останали към 150 къщи . Няколко години по-късно – през 1801 година, то било нападнато от кърджалийските орди на Кара Феиз, които го ограбили, опожарили и подложили популацията на поголовно кръвопролитие . Онези, които сварили да избягат в горите се избавили, а селото било превърнато в пепелище. Кърджалиите правили нечувани жестокости, където минели, превръщали всичко в прахуляк и пепел . Опожарявали, грабили, убивали и обезчестявали. Свърталище им са били Родопите и по тази причина Тракия е била най-вече опожарявана.
След кърджалийското опожарение на Карабунар селото отново се заселва на същото място. Жителите още веднъж си построили къщи-плетеници, покрити със плява и замазани с глина . Помни се, че единствено в седем къщи е имало турски керемиди. Къщите имали по две стаи и прустче без прозорци. Жилищата са осветявали от вратата и от огнището , която била необятна и от нея влизала светлина. На задната страна на жилищата имало дребна малка врата, от която хората да избягат при нахлуване .
Въпреки всички неволи и несигурности, съществуването на селището Карабунар траяло, само че към този момент напълно намаляло . Според военнопрографическите описания на генералния щаб на Руската войска от 1827 година селото е наброявало 40 къщи , всички български.
Селището продължава да пораства и да се съвзема. Прииждали са заселници от други места . Условията били удобни за по-добър занаят – плодородна земя за земеделските култури и обширни пасища за отглеждане на добитък .
Заради маларията в Бургас: Държавата обмисляла да пресуши езерата Вая и Мандра
