Как катастрофира висшето образование в България
Стана традиция по това време на годината да обсъждаме новината за трето класиране в Софийския университет. Ще има и четвърто, само че ще го нарекат спомагателен банкет. Темата разсънва тъжни размисли за злополуката на българското висше обучение - тъй като в случай че най-старият и влиятелен университет в България не съумява да събере искащи, какво остава за другите!
Факт е, че се стигна до неконтролирано разгръщане на университетския бизнес. Вече няма огромен недодялан град, в който да не е отворен най-малко филиал. За локалната власт това е самореклама, тъй като децата остават вкъщи. За родителите пък по този начин се заобикалят тежките разходи по прехрана на детето в София. Всъщност тази " локална " наклонност унищожава главния смисъл на висшето обучение: младите да се откъснат от познатата среда, да поживеят в различен свят.
Не знам дали си давате сметка, че Софийският университет към този момент безусловно дава отговор на името си - много повече от половината студенти са софиянци. Ако ще е врана - да е рошава, си споделят родителите и наместо в столицата пращат децата напряко в Германия. Където прочее - в случай че пресметнеш стипендии, общежития, стол, библиотеки - май не излиза по-скъпо от тук. А задгранични студенти България съвсем не притегля - освен тъй като нямаме задоволителен авторитет, а и тъй като нямаме курсове на британски, кампусите ни са в безумно положение, Студентският град в София е просто тестване, а административните спънки - мъчителни.
Висшето обучение се масовизира и в останалия свят
Междувременно в света се стигна до обща масовизация на висшето обучение. Малко под 30% са висшистите у нас (демографията е постоянно под въпрос, тъй като не знаем какъв брой тъкмо сме тук); към 40% е делът им в Европейски Съюз и Съединени американски щати. Между 2001 и 2014 година броят на университетите в Китай е скочил от 1022 на 2824! Постепенно се движим към свят, в който ролята на междинното обучение ще бъде поета от висшето и не инцидентно нови леви водачи като Сандърс в Америка или Корбин в Обединеното кралство приказват то да стане всеобщо и гратис.
С какво право тогава можем да желаеме ограничение на приема? Който е решил - да учи. В доста частни университети просто няма приемен изпит, ролята на цедилка играе готовността да си платиш таксата; в страни като Франция пък се счита, че е гражданско право да се запишеш в първи курс, въпреки и да отпаднеш по-нататък. Проблемът в България е не просто в това, че съвсем всеки към този момент може да се запише, а че един път записан, съвсем несъмнено ще приключи, в случай че не му скимне нещо и изчезне, което при нас се случва с горе-долу половината студенти. Самото финансиране е направено по този начин, че преподавателят няма никакъв интерес да скъса студент, тъй като програмата му губи " клиент ". Ако имаше държавно условие всяка година да отпадат по, примерно 5% от студентите, щеше да е напълно друго.
Или да си представим такава форма на оценяване: дават на преподавателя избрани количества бележки - примерно 20% шестици, 20% петици и така нататък, които той разпределя сред записалите се в курса. Дали оценката няма да добие повече тежест в сравнение с в този момент, когато сътрудници пишат от горната страна до долу отличен, с цел да им е мирна главата? Още по-трудно наподобява у нас основаването на каквато и да е подчиненост. Страстите, които избликнаха в последно време към оперната прима, поискала да стане преподавател, добре илюстрират това. Просто не може да има престижи, с изключение на тези безотговорни сътрудници, които разправят небивалици по медиите. Когато се раздават награди или финансиране, нормалното решение е на калпак, с цел да не се сърди никой. Политици, писатели, художници - би трябвало да са умрели от дълго време, с цел да ги оценим. Приживе - това е съвсем невероятно.
Факт е, че се стигна до неконтролирано разгръщане на университетския бизнес. Вече няма огромен недодялан град, в който да не е отворен най-малко филиал. За локалната власт това е самореклама, тъй като децата остават вкъщи. За родителите пък по този начин се заобикалят тежките разходи по прехрана на детето в София. Всъщност тази " локална " наклонност унищожава главния смисъл на висшето обучение: младите да се откъснат от познатата среда, да поживеят в различен свят.
Не знам дали си давате сметка, че Софийският университет към този момент безусловно дава отговор на името си - много повече от половината студенти са софиянци. Ако ще е врана - да е рошава, си споделят родителите и наместо в столицата пращат децата напряко в Германия. Където прочее - в случай че пресметнеш стипендии, общежития, стол, библиотеки - май не излиза по-скъпо от тук. А задгранични студенти България съвсем не притегля - освен тъй като нямаме задоволителен авторитет, а и тъй като нямаме курсове на британски, кампусите ни са в безумно положение, Студентският град в София е просто тестване, а административните спънки - мъчителни.
Висшето обучение се масовизира и в останалия свят
Междувременно в света се стигна до обща масовизация на висшето обучение. Малко под 30% са висшистите у нас (демографията е постоянно под въпрос, тъй като не знаем какъв брой тъкмо сме тук); към 40% е делът им в Европейски Съюз и Съединени американски щати. Между 2001 и 2014 година броят на университетите в Китай е скочил от 1022 на 2824! Постепенно се движим към свят, в който ролята на междинното обучение ще бъде поета от висшето и не инцидентно нови леви водачи като Сандърс в Америка или Корбин в Обединеното кралство приказват то да стане всеобщо и гратис.
С какво право тогава можем да желаеме ограничение на приема? Който е решил - да учи. В доста частни университети просто няма приемен изпит, ролята на цедилка играе готовността да си платиш таксата; в страни като Франция пък се счита, че е гражданско право да се запишеш в първи курс, въпреки и да отпаднеш по-нататък. Проблемът в България е не просто в това, че съвсем всеки към този момент може да се запише, а че един път записан, съвсем несъмнено ще приключи, в случай че не му скимне нещо и изчезне, което при нас се случва с горе-долу половината студенти. Самото финансиране е направено по този начин, че преподавателят няма никакъв интерес да скъса студент, тъй като програмата му губи " клиент ". Ако имаше държавно условие всяка година да отпадат по, примерно 5% от студентите, щеше да е напълно друго.
Или да си представим такава форма на оценяване: дават на преподавателя избрани количества бележки - примерно 20% шестици, 20% петици и така нататък, които той разпределя сред записалите се в курса. Дали оценката няма да добие повече тежест в сравнение с в този момент, когато сътрудници пишат от горната страна до долу отличен, с цел да им е мирна главата? Още по-трудно наподобява у нас основаването на каквато и да е подчиненост. Страстите, които избликнаха в последно време към оперната прима, поискала да стане преподавател, добре илюстрират това. Просто не може да има престижи, с изключение на тези безотговорни сътрудници, които разправят небивалици по медиите. Когато се раздават награди или финансиране, нормалното решение е на калпак, с цел да не се сърди никой. Политици, писатели, художници - би трябвало да са умрели от дълго време, с цел да ги оценим. Приживе - това е съвсем невероятно.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ