Срам! Позор за всички нас, че не успяхме да се

Срам! Позор за всички нас, че не успяхме да се преборим с чиновничеството и раболепието. Нямаме право всички да мълчим.   Това написа режисьорът Лилия Абаджиева в профила си във Фейсбук във връзка дисциплинарното уволняване на основния режисьор на Народния спектакъл Александър Морфов. Абаджиева назова дисциплинарното уволняване групово ликвидиране на един надарен, ексклузивен създател.   Журналистката Еми Барух назова случая с уволнението на Александър Морфов национална неволя.   “Не можеш да уволниш Александър Морфов, тъй като Александър Морфов работи Александър Морфов ”, разяснява Мария Милушева, креативен шеф на рекламна организация Noble Graphics. По мотив историята в Народния тя цитира писмо на Георги Марков до Димитър Бочев:   “Все по-силно съм уверен, че светът напълно не се дели на положителни и неприятни хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а основното разделяне, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на създатели и на паразити. Има разнообразни типове творчества, както има и разнообразни типове паразити.   Селянинът, който сее на равнищата, е създател, дамата, която ражда и отглежда деца, е създател тъкмо толкоз, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са създатели.   Този, който прави обувки, е създател, клоунът на сцената е създател, бръснарят на ъгъла е създател и т. н. Но отсам стартира най-голямата драма на хората. Творците и изключително надарените от тях в никакъв случай не се съюзяват. Първият белег на един гений или на един талант е неговото противоречие с другите.  Много пъти съм казвал, геният е самостоятелност. И по тази причина всички същински създатели заради вътрешната си сигурност, заради устройството си постоянно са в цялостно различие по всички огромни въпроси. В подмяна на това паразитите или в случай че щеш, посредствениците се сплотяват, подреждат се в стройни редици и основават могъщата войска на администрацията и бюрокрацията.   Тъй като те нямат креативната сигурност и храброст, защото по даденост са страхливи и несигурни, те намират поддръжка в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над създателите. Администраторите най-вече ненавиждат през живота си създателите и творчеството, тъй като всяко нещо, основано на този свят, им споделя, че те не могат да основават, че те са просто паразити.   Никой не е изливал повече завист и злоба по отношение на креативната част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да ръководят другите. Те се боят от създателите, тъй като създателят не се подчинява елементарно, той не е добър чиновник, той не е образцов служител, който споделя сладникаво ухилен „ да, сър! ”.   И по тази причина на тебе ти е ясно да вземем за пример за какво всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има големи преимущества пред такива като мене. ”   За да изрази възмущението си, Лили Абаджиева си послужи с думи на Антон Павлович Чехов:     „ Но както споделя Пушкин: „ Възвишаващата ни неистина ни е по-скъпа от забулената истина. ” Виждах един благополучен човек, чиято заветна фантазия се беше осъществила толкоз явно, който беше постигнал задачата в живота си, получил беше това, което искаше, беше удовлетворен от ориста си, от самия себе си. В моите мисли за човешкото благополучие, не знам за какво, постоянно е имало нещо тъжно, а в този момент, при типа на този благополучен човек, ме овладя тежко възприятие, близо до обезсърчение.   Особено тежко беше през нощта. Постлаха ми в стаята до спалнята на брат ми и чувах по какъв начин той не спеше, а непрекъснато ставаше, отиваше до чинията с френското грозде и вземаше по някое зрънце. Мислех си: в действителност какъв брой доста са доволните, щастливите хора! Каква съкрушителна мощ е това! Погледнете го този живот: наглост и бездействие на мощните, незнание и свинщина на слабите, навсякъде невъзможна беднотия, тесногръдство, изродяване, пиене, двуличие, лъжа…    Същевременно във всеки дом и на улиците — тишина, спокойствие; от петдесетте хиляди поданици на града нито един да се провикне, да се възмути гласно. Виждаме тези, които отиват на пазара за хранителни запаси, през деня ядат, нощем спят, приказват нелепостите си, женят се, стареят, благодушно мъкнат на гробищата покойниците си; само че не виждаме и не чуваме тези, които страдат, и това, страшното в живота, става някъде зад кулисите. Всичко е безшумно, умерено, стачкува единствено нямата статистика: толкоз и толкоз полудели, толкоз и толкоз ведра водка изпити, толкоз и толкоз деца умрели от недояждане… И подобен ред явно е нужен; явно щастливият се усеща добре единствено тъй като нещастните носят своето задължение безмълвно така и така безмълвие щастието би било невероятно.   Това е обща догадка. Трябва зад вратата на всеки удовлетворен и благополучен човек да стои някой с чукче в ръка и непрекъснато да припомня с чукането си, че има нещастни, че колкото и да е благополучен, животът рано или късно ще му покаже ноктите си, ще го сполети беда - болест, беднотия, загуби, и никой няма да го види и да го чуе, както в този момент той не вижда и не чува другите. Но човек с чукче няма, щастливият си живее и дребните житейски грижи едвам го допират, както вятърът трепетликата — и всичко е наред.   През тази нощ ми стана ясно, че и аз съм бивал подобен удовлетворен и благополучен. Аз също по този начин и на трапезата, и на лов съм поучавал по какъв начин да се живее, по какъв начин да запазиш вярата си, по какъв начин да се ръководи народът. И аз съм приказвал, че учението е светлина, че образованието е належащо, само че на простите хора към този момент им стига и да знаят буквите. Свободата е богатство, споделих аз, без нея не може, както без въздух, само че би трябвало да се изчака. Да, по този начин споделях, а в този момент запитвам: в името на какво да се чака?  В името на какво да чакаме, запитвам ви? В името на какви съображения? Казват ми, че всичко едновременно не ставало, че всяка концепция се осъществявала в живота последователно, когато му пристигна времето. Но кой го споделя това? Къде са доказателствата, че това е заслужено? Вие се позовавате на естествения ред на нещата, на законността на явленията, само че има ли ред и правда в това, че аз, живият, мислещ човек, заставам над ямата и очаквам тя сама да се покрие или да се запълни с кал, когато бих могъл да я прескоча или да построя над нея мост? И отново ви запитвам, в името на какво да очаквам? "  Еми Барух за диагнозата на " списъчния " и " извънсписъчния състав " на колегиалната " маса ":   Случаят с Александър Морфов и шефа на една национална институция ми подсети случая с Лили Маринкова и шефа на друга национална институция. Толкава жалка (и показателна) е диагнозата на " списъчния " и " извънсписъчния състав " на колегиалната " маса ", формирана все от човеци - част от всеобщата комфортна слабохарактерност.    Това е национална неволя, хора! Само се огледайте към вас и се пробвайте да се сетите по кое време някое - което и да е - професионално голям брой е заставало солидарно зад собствен сътрудник неуместен - по един или различен симптом - на Началството! Срам!