Професор Никола Владов: Канеха ме в политиката, но хирургият...
Спя умерено преди трансплантация, не се апелирам, не притискам палци
Където и да вляза, има най-малко един опериран от мен
Най-големият проблем е неналичието на донори
За мнозина професор Никола Владов и екипът му са финален късмет за живот. Светилото от ВМА е лицето на чернодробните трансплантации у нас. Започва ги през 2007 година, а единствено предходната седмица извърши две. Началник на клиника по „ Чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантация “ от самото основаване до през днешния ден. От тази година и притежател на медал „ Стара планина “. Изключително прелестен събеседник, който откри време в интензивния си график за изявление пред „ Марица “.
- Проф. Владов, имахте две трансплантации на черен дроб за една седмица, това нормална процедура ли е при вас, или изключителна обстановка?
- Все по този начин вървим по естествен график, имаме заболели. Не може две трансплантации да ни извадят от равновесие. Напротив, още повече ни стимулират. Като се обадят, незабавно действаме.
Намирането на донори е огромен проблем у нас
- Във вашата работа трансплантацията ли е върхът на изкуството, наречено медицина?
- Може да се каже, само че има и други интервенции, които са много комплицирани. Изискват сериозна подготовка.
- Колко интервенции вършиме в една естествена седмица?
- Отварям графика и броя. Средно имаме сред 15 и 20 заболели, стигаме до 22-23. Говоря за цялата клиника, аз върша може би половината от тях. Зависи от интервенциите. Работи се съществено и много интензивно.
- При вас интервенцията значи избавяне на живот, защото нормално сте финален късмет за пациента?
- При нас са едни от най-тежките случаи и надлежно интервенции в страната. Панкреас, черен дроб, тези интервенции са всекидневие.
- Как се готвите за една интервенция?
- Задължително се сформира проект. Първо, пациентът би трябвало да бъде добре диагностициран. Да има доста добра образна диагностика, по която да се ориентираш, да си направиш прелиминарен проект на интервенцията. Особено при огромните. Представям си от кое място ще минат резекционни линии и така нататък Ако има нещо, което не ми е доста ясно, виждам филми, чета литература. Вече преди интервенцията съм с подготвен проект за деяние при разнообразни обстановки.
- А чисто психически по какъв начин се настройвате?
- Психологически се плашат хора, които имат подозрения в своята подготовка. Ние сме решили благоприятни условия и умения. Знаем, че като тръгнем да вършим едно нещо, то ще стане. Не на кантар - може и да стане, може и да не стане. В доста редки случаи сме били сложени на колене. В множеството сме изпълнявали интервенцията по този начин, както сме я възнамерявали. Това е забавното на огромната хирургия.
Професорът не се усеща Бог, а има вяра в премерения риск
- Помните ли първата интервенция?
- Остър апендицит. Помня, несъмнено.
- Притеснихте ли се?
- Не. Аз я бях сънувал толкоз пъти, че… Направих я на един мирис. Беше в „ Пирогов “.
- Спите ли обикновено преди най-тежките интервенции?
- Разбира се. Аз отново ще кажа - квалифицираните хора не си стискат палци. Не се молят. Приемат нещата с студен разум, постоянни ръце. И работят. Човек би трябвало да има вяра в уменията.
- Свиква ли се с неприятния край, уви, той е част от живота?
- Никой не привиква със гибелта. Човек не би трябвало да се предава елементарно. Историята познава доста случаи, в които се побеждава в последния миг. Но общо взето, толкоз се е развила просвета и медицина, че сме наясно по какъв начин ще се развият събитията. Мина времето на чудесата и неразбираемите картини. Всичко е ясно като на длан. Човек просто би трябвало да знае по кое време да спре, по кое време да продължи, по кое време да тръгне на огромна интервенция. Няма хазартни осъществявания. Обясняваме на пациентите какви са процентите. Съвременната медицина се базира на доказателства.
- След доста тежка интервенция по какъв начин разпускате, по какъв начин махате напрежението?
- Няма по какъв начин да изчезне незабавно. Но оказват помощ спорт, аз карам ски и играя тенис, разходки, диалог с близки, проветряване на главата измежду природата. Най-добрият метод обаче е среща с положителни хора.
- Кога разбрахте, че ще се занимавате и с трансплантации?
- Още до момента в който бях на първата специализация в Париж през 1995 година. Участвах в трансплантации като помощник. Но изобщо не си представях, че в България могат да се случват сходни неща. Такива времена бяха. Когато почнах работа във ВМА, стана въпрос. Една година правехме българско-френски конгрес. И когато сътрудниците видяха по какъв начин работим, каква техника имаме, споделиха, че няма проблем да вършим трансплантации. Отидох за един месец в Париж. Там асистирах на 7-8 интервенции. Върнах се, преведохме френските протоколи. През 2007 година направихме първата трансплантация.
Екипът е най-съществен, безапелационен е проф. Владов
- Жив ли е пациентът?
- Жив е, да. Но тази работа не става със самичък човек. Тя става със съидейници. Ето, тогава военачалник Венцислав Мутафчийски работеше в клиниката, също професор Кацаров. Всичките тези хора, които направихме тогава първата трансплантация, мислим по един и същи метод. Един отбор сме. Правим го, без някой да се бори за лаврите. В един миг аз се оказах лицето на трансплантациите. Но зад мен във всеки миг стои екип от 30 индивида, на които смъквам шапка. Толкова години да продължаваме със същия възторг - не е лесна работа. И то запазвайки същите критерии и положителните резултати. Усилията са на целия екип.
- От моя позиция хората, които вършат трансплантации, са богове. Чувствате ли се като подобен, в медицината, несъмнено?
- Не! Човек не би трябвало да се взема насериозно. И да има почит от всичко, което може да му се случи. От най-малката хирургическа намеса до най-голямата. Нужно е внимание, почитание. В момента, в който си повярваш и навириш нос, животът те приземява толкоз съществено, че свят ти се завива. В хирургията би трябвало да си реалист - до каква степен се простират опциите и къде стартира равнището на твоята непросветеност. Иначе изпадаш в сериозни обстановки, които могат да приключват съдбовно. Нека хирургът бъде самоуверен, само че да преценя риска.
- Може ли да се каже, че България е център номер 1 на Източна Европа във връзка с чернодробно-панкреатична хирургия?
- Е, не бих го твърдял. Но България може да се мери с най-хубавите европейски практики.
- Не е малко. А кой е номер 1 в света?
- Южна Корея сега е изрично номер 1. Е, там се вършат чудеса. Имат изключителни хирурзи, които са и наши другари. Преди две години ни гостува професор Ким, който е началник на хирургията в „ Сан Медикъл Център “. Там се вършат най-вече трансплантации от жив донор. Преди 2 години още честваха трансплантация номер 5000. Меката на чернодробно-панкреатична хирургия. По тях се равняват всички. Не недооценявам френската школа, чийто ученик съм. Те също са на извънредно равнище.
- Споменахте жив донор, контролира ли се законодателството у нас в това отношение?
- То е като европейското, няма никакви проблеми с него. Просто фамилиите ни са дребни. Когато се съблюдава законът, става стеснен кръгът за избор на донор. Но дано първо оправим трансплантациите от трупен донор, а от жив ще се оправят от единствено себе си.
- Кои са най-големите проблеми?
- Липсата на донори. Той не е единствено в България, само че в другите страни най-малко има основана организация. У нас малко безредно се работи.
- Страх ги е хората, или?
- Не. Проблемът е, че би трябвало да се търсят евентуални донори, да се кондиционират, да се води диалог с близки за единодушие. Изисква се характерна подготовка, а и сърце да искаш да го правиш. В България няма доста искащи.
- Трансплантацията, която в никакъв случай няма да забравите?
- Има такива. Със сигурност една от тях е ретрансплантацията на Илиян, необикновен триумф. Това демонстрира мощта на екипа на ВМА във всяко отношение - логистично, професионално, както желаете.
- Спират ли ви по улицата с думи: „ Професоре, вие ме оперирахте... “?
- Спират ме, аз съм различим. И където вляза, имам по един опериран (смее се).
- Имате ли правоприемник особено в трансплантациите?
- Доста момчета съм научил, много хора излязоха от клиниката и се развиват сполучливо. Имам двама възпитаници в нашата и още една софийска болница, шеф на поделение в бургаска болница. Имам и в Пловдив - Ники Белев от „ Еврохоспитал “. Надявам се, че мога да нарека всичките тях другари.
Има още една група, която сега се образова. За мен това е едно от най-големите удоволствия в специалността - да изучавам младите, тъй като резултатите се виждат ясно.
- Безспорно сте прочут, не ви ли изкушават политиците с предложения за листи и постове?
- В предишното - да. Сега знаят, че няма да приема. Хирургията е надалеч по-обсебваща от политиката.
- Вие вълнувате ли се от политика?
- В някаква степен, само че не изключително.
- Как приехте ордена „ Стара планина “?
- Голяма чест. Не го чаках. Признание за тези 34 години работа. Откакто съм приключил, все съм хирург. С едно малко изключение първоначално от 6 месеца в село Калейца, Троянско. Разпределяха ни като участъкови лекари. Такъв беше животът, човек би трябвало да мине през всичко.
Обожава ските и Банко, разпален е по тениса
- Кой е най-хубавият тенисист във ВМА?
- Не съм аз. Но за скиор имам искания. Чак номер 1, не знам.
- Имате ли сътрудник на корта измежду сътрудниците?
- Имах. Доктор Петко Димов, който е упражнявал интензивно и стига до младежки
народен тим. Той обаче напусна, отиде в Бургас и е началник на хирургията в болница “Бургасмед”. Той беше най-хубавият ми сътрудник на тенис.
- Ските? Откъде тази обич?
- От дете. Първо Витоша, след това Боровец, в този момент карам единствено на Банско.
- Планинар ли сте отвън ски пистите?
- О, да. В младежките години бях разпален алпинист, в този момент вървя по-малко. Обиколил съм
всичко - Рила, Пирин. Невероятно наслаждение е! Но в този момент се любувам най-вече на ските. При хубаво време от Тодорка се откриват приказни гледки.
- Приключи ли другата ви пристрастеност - бързото шофиране?
- По-добре да не давам отговор. Оставете КАТ, само че околните ми ще се ядосат
(смее се). Шофирам деликатно, въпреки и бързо. Но несъмнено съм се укротил, не е както преди.
- Какво друго обичате да вършиме отвън работа?
- Да бъда с внука Никола, с който доста се забавляваме.
Дъщеря му е кардиолог, само че не желае помощ в кариерата
Дъщерята на професор Владов - Мартина, е кардиолог в столична болница. Тя неслучайно избира друга компетентност. Професор Владов дава препоръки в медицината, само че се майтапи, че не всеки път има кой да ги одобри. “Съпругът пък е съдов хирург. Общо взето се допитват кариерно. Но ме радват, тъй като желаят да се развиват независимо, не чакат помощ от мен”, разкрива професорът.
“Аз ги поддържам, че са тръгнали по верния път и модел. Всичко останало е в техните ръце”.
Пази страхотни мемоари от Пазарджик и Панагюрище
Професор Владов пази отлични мемоари от всички градове, където работи като млад
доктор. Сред тях са Пазарджик и Панагюрище. Той прецизира, че не е роден в Ловеч, както написа по всякакви уеб сайтове. Софиянец е, само че като дребен отпътува за града край Осъм дружно със фамилията, защото татко му оглавява тамошната хирургия.
“Бил съм на две години. Напуснах Ловеч на 15. Но карах всичките си стажове в този град и вардя хубави чувства”.
“В Пазарджик и Панагюрище обаче в действителност имах доста мощен интервал. Той ми оказа помощ да се върна като доктор в София”, признателен е медикът.
Преболедувал е коронавирус, само че се имунизира с трета доза
Професор Владов е уверен последовател на имунизациите. И си сложи трета доза. “Направих го по рекомендация на персоналния доктор, защото бях и боледувал, и имам към този момент две ваксини. Не желая да приказвам, като виждам броя на умрелите от коронавирус всеки ден. По-добре да не го правя”, засегнат е професорът.
“Не мога да отговоря за какво българинът не желае да се имунизира. Видях всичко във ВМА от началото на пандемията. Опитвам се да го обясня на глас, само че очевидно не ме чуват. От предходната седмица ситуацията отново става обезпокоително, и то доста”, разкрива Владов.
Където и да вляза, има най-малко един опериран от мен
Най-големият проблем е неналичието на донори
За мнозина професор Никола Владов и екипът му са финален късмет за живот. Светилото от ВМА е лицето на чернодробните трансплантации у нас. Започва ги през 2007 година, а единствено предходната седмица извърши две. Началник на клиника по „ Чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантация “ от самото основаване до през днешния ден. От тази година и притежател на медал „ Стара планина “. Изключително прелестен събеседник, който откри време в интензивния си график за изявление пред „ Марица “.
- Проф. Владов, имахте две трансплантации на черен дроб за една седмица, това нормална процедура ли е при вас, или изключителна обстановка?
- Все по този начин вървим по естествен график, имаме заболели. Не може две трансплантации да ни извадят от равновесие. Напротив, още повече ни стимулират. Като се обадят, незабавно действаме.
Намирането на донори е огромен проблем у нас
- Във вашата работа трансплантацията ли е върхът на изкуството, наречено медицина?
- Може да се каже, само че има и други интервенции, които са много комплицирани. Изискват сериозна подготовка.
- Колко интервенции вършиме в една естествена седмица?
- Отварям графика и броя. Средно имаме сред 15 и 20 заболели, стигаме до 22-23. Говоря за цялата клиника, аз върша може би половината от тях. Зависи от интервенциите. Работи се съществено и много интензивно.
- При вас интервенцията значи избавяне на живот, защото нормално сте финален късмет за пациента?
- При нас са едни от най-тежките случаи и надлежно интервенции в страната. Панкреас, черен дроб, тези интервенции са всекидневие.
- Как се готвите за една интервенция?
- Задължително се сформира проект. Първо, пациентът би трябвало да бъде добре диагностициран. Да има доста добра образна диагностика, по която да се ориентираш, да си направиш прелиминарен проект на интервенцията. Особено при огромните. Представям си от кое място ще минат резекционни линии и така нататък Ако има нещо, което не ми е доста ясно, виждам филми, чета литература. Вече преди интервенцията съм с подготвен проект за деяние при разнообразни обстановки.
- А чисто психически по какъв начин се настройвате?
- Психологически се плашат хора, които имат подозрения в своята подготовка. Ние сме решили благоприятни условия и умения. Знаем, че като тръгнем да вършим едно нещо, то ще стане. Не на кантар - може и да стане, може и да не стане. В доста редки случаи сме били сложени на колене. В множеството сме изпълнявали интервенцията по този начин, както сме я възнамерявали. Това е забавното на огромната хирургия.
Професорът не се усеща Бог, а има вяра в премерения риск
- Помните ли първата интервенция?
- Остър апендицит. Помня, несъмнено.
- Притеснихте ли се?
- Не. Аз я бях сънувал толкоз пъти, че… Направих я на един мирис. Беше в „ Пирогов “.
- Спите ли обикновено преди най-тежките интервенции?
- Разбира се. Аз отново ще кажа - квалифицираните хора не си стискат палци. Не се молят. Приемат нещата с студен разум, постоянни ръце. И работят. Човек би трябвало да има вяра в уменията.
- Свиква ли се с неприятния край, уви, той е част от живота?
- Никой не привиква със гибелта. Човек не би трябвало да се предава елементарно. Историята познава доста случаи, в които се побеждава в последния миг. Но общо взето, толкоз се е развила просвета и медицина, че сме наясно по какъв начин ще се развият събитията. Мина времето на чудесата и неразбираемите картини. Всичко е ясно като на длан. Човек просто би трябвало да знае по кое време да спре, по кое време да продължи, по кое време да тръгне на огромна интервенция. Няма хазартни осъществявания. Обясняваме на пациентите какви са процентите. Съвременната медицина се базира на доказателства.
- След доста тежка интервенция по какъв начин разпускате, по какъв начин махате напрежението?
- Няма по какъв начин да изчезне незабавно. Но оказват помощ спорт, аз карам ски и играя тенис, разходки, диалог с близки, проветряване на главата измежду природата. Най-добрият метод обаче е среща с положителни хора.
- Кога разбрахте, че ще се занимавате и с трансплантации?
- Още до момента в който бях на първата специализация в Париж през 1995 година. Участвах в трансплантации като помощник. Но изобщо не си представях, че в България могат да се случват сходни неща. Такива времена бяха. Когато почнах работа във ВМА, стана въпрос. Една година правехме българско-френски конгрес. И когато сътрудниците видяха по какъв начин работим, каква техника имаме, споделиха, че няма проблем да вършим трансплантации. Отидох за един месец в Париж. Там асистирах на 7-8 интервенции. Върнах се, преведохме френските протоколи. През 2007 година направихме първата трансплантация.
Екипът е най-съществен, безапелационен е проф. Владов
- Жив ли е пациентът?
- Жив е, да. Но тази работа не става със самичък човек. Тя става със съидейници. Ето, тогава военачалник Венцислав Мутафчийски работеше в клиниката, също професор Кацаров. Всичките тези хора, които направихме тогава първата трансплантация, мислим по един и същи метод. Един отбор сме. Правим го, без някой да се бори за лаврите. В един миг аз се оказах лицето на трансплантациите. Но зад мен във всеки миг стои екип от 30 индивида, на които смъквам шапка. Толкова години да продължаваме със същия възторг - не е лесна работа. И то запазвайки същите критерии и положителните резултати. Усилията са на целия екип.
- От моя позиция хората, които вършат трансплантации, са богове. Чувствате ли се като подобен, в медицината, несъмнено?
- Не! Човек не би трябвало да се взема насериозно. И да има почит от всичко, което може да му се случи. От най-малката хирургическа намеса до най-голямата. Нужно е внимание, почитание. В момента, в който си повярваш и навириш нос, животът те приземява толкоз съществено, че свят ти се завива. В хирургията би трябвало да си реалист - до каква степен се простират опциите и къде стартира равнището на твоята непросветеност. Иначе изпадаш в сериозни обстановки, които могат да приключват съдбовно. Нека хирургът бъде самоуверен, само че да преценя риска.
- Може ли да се каже, че България е център номер 1 на Източна Европа във връзка с чернодробно-панкреатична хирургия?
- Е, не бих го твърдял. Но България може да се мери с най-хубавите европейски практики.
- Не е малко. А кой е номер 1 в света?
- Южна Корея сега е изрично номер 1. Е, там се вършат чудеса. Имат изключителни хирурзи, които са и наши другари. Преди две години ни гостува професор Ким, който е началник на хирургията в „ Сан Медикъл Център “. Там се вършат най-вече трансплантации от жив донор. Преди 2 години още честваха трансплантация номер 5000. Меката на чернодробно-панкреатична хирургия. По тях се равняват всички. Не недооценявам френската школа, чийто ученик съм. Те също са на извънредно равнище.
- Споменахте жив донор, контролира ли се законодателството у нас в това отношение?
- То е като европейското, няма никакви проблеми с него. Просто фамилиите ни са дребни. Когато се съблюдава законът, става стеснен кръгът за избор на донор. Но дано първо оправим трансплантациите от трупен донор, а от жив ще се оправят от единствено себе си.
- Кои са най-големите проблеми?
- Липсата на донори. Той не е единствено в България, само че в другите страни най-малко има основана организация. У нас малко безредно се работи.
- Страх ги е хората, или?
- Не. Проблемът е, че би трябвало да се търсят евентуални донори, да се кондиционират, да се води диалог с близки за единодушие. Изисква се характерна подготовка, а и сърце да искаш да го правиш. В България няма доста искащи.
- Трансплантацията, която в никакъв случай няма да забравите?
- Има такива. Със сигурност една от тях е ретрансплантацията на Илиян, необикновен триумф. Това демонстрира мощта на екипа на ВМА във всяко отношение - логистично, професионално, както желаете.
- Спират ли ви по улицата с думи: „ Професоре, вие ме оперирахте... “?
- Спират ме, аз съм различим. И където вляза, имам по един опериран (смее се).
- Имате ли правоприемник особено в трансплантациите?
- Доста момчета съм научил, много хора излязоха от клиниката и се развиват сполучливо. Имам двама възпитаници в нашата и още една софийска болница, шеф на поделение в бургаска болница. Имам и в Пловдив - Ники Белев от „ Еврохоспитал “. Надявам се, че мога да нарека всичките тях другари.
Има още една група, която сега се образова. За мен това е едно от най-големите удоволствия в специалността - да изучавам младите, тъй като резултатите се виждат ясно.
- Безспорно сте прочут, не ви ли изкушават политиците с предложения за листи и постове?
- В предишното - да. Сега знаят, че няма да приема. Хирургията е надалеч по-обсебваща от политиката.
- Вие вълнувате ли се от политика?
- В някаква степен, само че не изключително.
- Как приехте ордена „ Стара планина “?
- Голяма чест. Не го чаках. Признание за тези 34 години работа. Откакто съм приключил, все съм хирург. С едно малко изключение първоначално от 6 месеца в село Калейца, Троянско. Разпределяха ни като участъкови лекари. Такъв беше животът, човек би трябвало да мине през всичко.
Обожава ските и Банко, разпален е по тениса
- Кой е най-хубавият тенисист във ВМА?
- Не съм аз. Но за скиор имам искания. Чак номер 1, не знам.
- Имате ли сътрудник на корта измежду сътрудниците?
- Имах. Доктор Петко Димов, който е упражнявал интензивно и стига до младежки
народен тим. Той обаче напусна, отиде в Бургас и е началник на хирургията в болница “Бургасмед”. Той беше най-хубавият ми сътрудник на тенис.
- Ските? Откъде тази обич?
- От дете. Първо Витоша, след това Боровец, в този момент карам единствено на Банско.
- Планинар ли сте отвън ски пистите?
- О, да. В младежките години бях разпален алпинист, в този момент вървя по-малко. Обиколил съм
всичко - Рила, Пирин. Невероятно наслаждение е! Но в този момент се любувам най-вече на ските. При хубаво време от Тодорка се откриват приказни гледки.
- Приключи ли другата ви пристрастеност - бързото шофиране?
- По-добре да не давам отговор. Оставете КАТ, само че околните ми ще се ядосат
(смее се). Шофирам деликатно, въпреки и бързо. Но несъмнено съм се укротил, не е както преди.
- Какво друго обичате да вършиме отвън работа?
- Да бъда с внука Никола, с който доста се забавляваме.
Дъщеря му е кардиолог, само че не желае помощ в кариерата
Дъщерята на професор Владов - Мартина, е кардиолог в столична болница. Тя неслучайно избира друга компетентност. Професор Владов дава препоръки в медицината, само че се майтапи, че не всеки път има кой да ги одобри. “Съпругът пък е съдов хирург. Общо взето се допитват кариерно. Но ме радват, тъй като желаят да се развиват независимо, не чакат помощ от мен”, разкрива професорът.
“Аз ги поддържам, че са тръгнали по верния път и модел. Всичко останало е в техните ръце”.
Пази страхотни мемоари от Пазарджик и Панагюрище
Професор Владов пази отлични мемоари от всички градове, където работи като млад
доктор. Сред тях са Пазарджик и Панагюрище. Той прецизира, че не е роден в Ловеч, както написа по всякакви уеб сайтове. Софиянец е, само че като дребен отпътува за града край Осъм дружно със фамилията, защото татко му оглавява тамошната хирургия.
“Бил съм на две години. Напуснах Ловеч на 15. Но карах всичките си стажове в този град и вардя хубави чувства”.
“В Пазарджик и Панагюрище обаче в действителност имах доста мощен интервал. Той ми оказа помощ да се върна като доктор в София”, признателен е медикът.
Преболедувал е коронавирус, само че се имунизира с трета доза
Професор Владов е уверен последовател на имунизациите. И си сложи трета доза. “Направих го по рекомендация на персоналния доктор, защото бях и боледувал, и имам към този момент две ваксини. Не желая да приказвам, като виждам броя на умрелите от коронавирус всеки ден. По-добре да не го правя”, засегнат е професорът.
“Не мога да отговоря за какво българинът не желае да се имунизира. Видях всичко във ВМА от началото на пандемията. Опитвам се да го обясня на глас, само че очевидно не ме чуват. От предходната седмица ситуацията отново става обезпокоително, и то доста”, разкрива Владов.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ