София, Рим или Мадрид: Къде обядът стана „луксозна стока“?
Справка в настоящите менюта към май 2026 година демонстрира, че в центъра на София междинната цена на главно ядене варира всеобщо сред 13 и 18 евро. В емблематични столични заведения като ресторант „ Щастливеца “ или „ Social Cafe “ на бул. „ Витоша “, едно средностатистическо ризото или паста към този момент постоянно се таксува по 13–15 евро, а салатите елементарно доближават 10–12 евро.
В същото време, в сърцето на Рим, обстановката наподобява съвсем идентична, даже по-достъпна. В известния ресторант „ 433 “ наоколо до Пиаца Навона или в дребните тратории в региона на Трастевере, обичайната паста „ Cacio e Pepe “ или достоверна пица коства сред 11 и 13 евро. Класическата пица „ Маргарита “ на някои места може да се откри и за 9 евро.
В Мадрид, в заведения като „ Tapa Tapa “ на известния площад Plaza de Santa Ana, обичайните испански предястия (тапас) се движат сред 3 и 7 евро (за порция „ Пататас Бравас “ плащате 7 евро, а за класическа тортия – 3 евро). Нещо повече – в Испания извънредно известни са по този начин наречените „ менюта за шерване “ (menús para compartir). Те са основани за компании и включват големи плата, които излизат извънредно преференциално на човек. В София обаче концепцията за шерване на храна на рационална цена на процедура липсва.
Тук всяко по-голямо плато автоматизирано се таксува като първокласен индивидуален продукт.
Когато погледнем тези числа, виждаме, че в безспорна стойност цените в София, Рим и Мадрид съвсем са се изравнили. И тъкмо тук се крие огромният стопански абсурд. Как се случи по този начин, че град с три пъти по-ниска междинна работна заплата поддържа същите цени по меню, каквито виждаме във „ Вечния град “ и испанската столица?
Отговорът се крие в един абсурден модел на ръководство. Въпреки че българските ресторантьори заплащат по-ниски заплати и наеми по отношение на италианските и испанските си сътрудници, те страдат от хронична неефективност. В Мадрид и Рим триумфът се крепи на големия оборот. Масите се пълнят по няколко пъти дневно, което разрешава по-ниски надценки при непрекъсната претовареност. В България заведенията постоянно стоят полупразни денем, което принуждава притежателите да се пробват да „ избият “ закрепените си разноски за наем и личен състав от дребното маси на вечеря. Резултатът не е просто скъпа храна, а изкуствено напомпване на крайната сметка. Българският клиент не заплаща единствено за това, което е в чинията му, а на процедура субсидира празните столове към себе си.
Разходите за артикули (т.нар. food cost) нормално съставляват към 30% от крайната сметка. Останалите 70% би трябвало да покриват наеми, заплати и сила. Но когато наемът в София е 40 евро на кв.м, а личният състав изисква европейски заплати, с цел да не емигрира, софийският ресторантьор е изправен пред стена. Вместо обаче да усъвършенства процесите или да търси по-голям оборот посредством по-достъпни цени, браншът у нас избира пътя на най-малкото противодействие – поддържане на високи цени под предлог за „ световна неустановеност “.
У нас се следи феноменът на потребление на инфлационната неуравновесеност като комфортно опрощение за непрекъснат растеж на надценките. Съмненията за „ картелен дух “ се ускоряват от обстоятелството, че цените в софийските заведения се движат в пакет, тествайки непрестанно прага на самообладание на потребителя. Ресторантьорите у нас като че ли залагат на логиката на психиката на страха – плашат ни с рецесии, с цел да приемем сметката от 80 евро за вечеря като нещо „ обикновено “ за нашия стандарт.
София към този момент не е евтина дестинация. Тя е град с напълно европейски цени на услугите, само че с приходи, които към момента догонват средноевропейските равнища. Докато в Рим и Мадрид заведенията са част от ежедневната обществена просвета и налично наслаждение за локалните, в България те бързо се трансформират в елитарна привилегия. Когато обядът в София коства колкото този в Мадрид, само че при радикално друга покупателна дарба, това към този момент не е просто пазарна стопанска система – това е признак за пазар, който е изгубил връзка с локалната действителност.
В същото време, в сърцето на Рим, обстановката наподобява съвсем идентична, даже по-достъпна. В известния ресторант „ 433 “ наоколо до Пиаца Навона или в дребните тратории в региона на Трастевере, обичайната паста „ Cacio e Pepe “ или достоверна пица коства сред 11 и 13 евро. Класическата пица „ Маргарита “ на някои места може да се откри и за 9 евро.
В Мадрид, в заведения като „ Tapa Tapa “ на известния площад Plaza de Santa Ana, обичайните испански предястия (тапас) се движат сред 3 и 7 евро (за порция „ Пататас Бравас “ плащате 7 евро, а за класическа тортия – 3 евро). Нещо повече – в Испания извънредно известни са по този начин наречените „ менюта за шерване “ (menús para compartir). Те са основани за компании и включват големи плата, които излизат извънредно преференциално на човек. В София обаче концепцията за шерване на храна на рационална цена на процедура липсва.
Тук всяко по-голямо плато автоматизирано се таксува като първокласен индивидуален продукт.
Когато погледнем тези числа, виждаме, че в безспорна стойност цените в София, Рим и Мадрид съвсем са се изравнили. И тъкмо тук се крие огромният стопански абсурд. Как се случи по този начин, че град с три пъти по-ниска междинна работна заплата поддържа същите цени по меню, каквито виждаме във „ Вечния град “ и испанската столица?
Отговорът се крие в един абсурден модел на ръководство. Въпреки че българските ресторантьори заплащат по-ниски заплати и наеми по отношение на италианските и испанските си сътрудници, те страдат от хронична неефективност. В Мадрид и Рим триумфът се крепи на големия оборот. Масите се пълнят по няколко пъти дневно, което разрешава по-ниски надценки при непрекъсната претовареност. В България заведенията постоянно стоят полупразни денем, което принуждава притежателите да се пробват да „ избият “ закрепените си разноски за наем и личен състав от дребното маси на вечеря. Резултатът не е просто скъпа храна, а изкуствено напомпване на крайната сметка. Българският клиент не заплаща единствено за това, което е в чинията му, а на процедура субсидира празните столове към себе си.
Разходите за артикули (т.нар. food cost) нормално съставляват към 30% от крайната сметка. Останалите 70% би трябвало да покриват наеми, заплати и сила. Но когато наемът в София е 40 евро на кв.м, а личният състав изисква европейски заплати, с цел да не емигрира, софийският ресторантьор е изправен пред стена. Вместо обаче да усъвършенства процесите или да търси по-голям оборот посредством по-достъпни цени, браншът у нас избира пътя на най-малкото противодействие – поддържане на високи цени под предлог за „ световна неустановеност “.
У нас се следи феноменът на потребление на инфлационната неуравновесеност като комфортно опрощение за непрекъснат растеж на надценките. Съмненията за „ картелен дух “ се ускоряват от обстоятелството, че цените в софийските заведения се движат в пакет, тествайки непрестанно прага на самообладание на потребителя. Ресторантьорите у нас като че ли залагат на логиката на психиката на страха – плашат ни с рецесии, с цел да приемем сметката от 80 евро за вечеря като нещо „ обикновено “ за нашия стандарт.
София към този момент не е евтина дестинация. Тя е град с напълно европейски цени на услугите, само че с приходи, които към момента догонват средноевропейските равнища. Докато в Рим и Мадрид заведенията са част от ежедневната обществена просвета и налично наслаждение за локалните, в България те бързо се трансформират в елитарна привилегия. Когато обядът в София коства колкото този в Мадрид, само че при радикално друга покупателна дарба, това към този момент не е просто пазарна стопанска система – това е признак за пазар, който е изгубил връзка с локалната действителност.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ