Мартин Иванов: В концлагерна България поне половин милион е деградиран до статута на „бивши хора“
Споменът за комунистическия режим е целеустремено потискан и от страна на репресиращите, и от страна на репресираните
Без прям народен спор за времето на комунизма, няма по какъв начин да бъдат научени уроците от близкото минало, споделя пред Faktor.bg откривателят
Интервю на Мая Георгиева
-Г-н Иванов, излезе последната ви книга „ Бившите хора от концлагерна България “. Какви са типажите, които са във фокуса на вашето проучване?
-Терминът „ някогашни хора “ доби гражданственост с помощта на доста скъпото изследване на Вили Лилков и Христо Христов, които първи отвориха тази тематика. Той е един от многото, които Българска комунистическа партия и репресивните ѝ органи употребяват за маркиране на своите политически врагове, действителни или мними. Защото с клеймото на „ някогашни хора “ са жигосани освен представителите на буржоазията, „ експлоататорите “, едрите притежатели, фабриканти и банкери. А става дума за всички тези българи, които биха могли евентуално да застрашат властовия монопол комунистическата партия върху властта. Под повърхността на идеологията, по типично български метод, към „ някогашните хора “ са прибавени какви ли не хора. Хора, които са имали нещастието да живеят до завистливи съседи, имали са имотни разногласия с родственици или не са споделили любовните трепети на този или оня. Именно този „ субективизъм “ трансформира „ някогашните хора “ в една яма, в която властта и обособени користни нейни представители запращат всеки, който им е неуместен по една или друга причина. Ето за какво, най-малко на българска почва, понятието доста надвишава твърдите идеологически рамки, които Българска комунистическа партия чинно привнася, черпейки от богатия опит на Съюз на съветските социалистически републики.
-Тоест, „ някогашните хора “ са една сериозна обществена извадка от обществото.
-Да, имаме в действителност една доста необятна обществена извадка. Ако се обърнем към преброяването на популацията през 1946 година, със всичките му дефекти, тъй като е оповестено 30 години по-късно, като „ някогашни хора “ могат да бъдат класифицирани близо половин милион българи, мъже, дами и деца. И то в една България, която не е нито доста по-голяма, нито доста по-малка от днешната българска нация – става въпрос за 6.5 до 7 милиона души, от които най-малко половин милион е принизен до статута на „ някогашни хора “. Това обаче освен е числово значима част от българското общество, само че съставлява и цвета на нация с всичките й плюсове, минуси и дефекти. Нашият културен, политически и икономически хайлайф, който българите са съумели да отгледат вследствие на век и половина Българско възобновление и още близо 70 години свободен живот след Освобождението. И не са доста страните, които си разрешават с толкоз лека ръка, безусловно за една нощ, да се разправят със своя хайлайф, плод на два, дори евентуално – на три века натрупвания, и да го изпратят в подземията на Държавна сигурност.
-Всяко научно проучване почива на документален или емпиричен материал, каква е вашата изворова база?
-Наред с архивите на Държавна сигурност книгата потегля по следите на персоналните истории, разказани с толкоз болежка и страст от оповестените за „ някогашни хора “. Изследването стартира през далечната към този момент 2010-2011 година, когато по покана на проф. И. Знеполски и неговия Институт за проучване на близкото минало (ИИБМ) започнах серия от изявленията с така наречен „ останки от недоубитата буржоазия “, още един от епитетите, които властта лепи върху представителите на дореволюционните ни елити. Последва съвсем десетилетие, през което ми се наложи да не се занимавам с научни проучвания и когато се върнах на академична почва през 2020 година, още веднъж подбуден от проф. Знеполски и от сборника, отдаден на неговата 80-годишнина, се завърнах и към тематиката за „ някогашните хора “. През 2020 година обаче си дадох сметка, че първичните ми изявленията са извънредно незадоволителни, времето за нови бе отминало окончателно. Много от тези, с които желаех, само че не съумях да беседвам през 2010, към този момент не бяха сред живите или здравословното им положение не позволяваше да бъдат интервюирани. Бях заставен да посегна към изявленията, правени от мои сътрудници в ИИБМ, само че и към многото, само че съвсем неизползвани до в този момент, мемоари, записки и дневници на „ някогашни хора “, видели бял свят след 1989 година Наложи ми се да прегледам целия електронен азбучник на Националната ни библиотека, от където отделих и прегледах близо 1100 автобиографии. Така че с изключение на на доста документи, тази книга гради описа си основно върху персоналните разкази на репресираните „ някогашни хора “.
-Излязоха много книги на тази тематика, с какво вашето проучване е по-различно от останалите?
-В това проучване се пробвах да дам думата на самите „ някогашни хора “. Тези хора описват сами за себе си, споделят своята позиция за ужасните събития, които е трябвало да преживеят. Защото в случай че се вторачим единствено в документите на Държавна сигурност, би било все едно да описваме Холокоста през архивите на Секретен сътрудник. Личните свидетелства ни разрешават да надникнем оттатък сухия и на моменти издевателстващ звук на документите от Държавна сигурност. А и какво може да ни опишат те, с изключение на по какъв начин властта, по какъв начин репресивните органи си показват живота на преследваните от тях „ някогашни хора “. Давайки им думата, ние имаме неповторимата опция да погледнем историята през техните очи.
-Когато приказваме за жертви постоянно ги свързваме с принуждение. На какви форми на репресии са били подложени „ някогашните хора “?
-Книгата ми се състои от две елементи и едно ориентирано към днешния ден умозаключение. Първата част се занимава точно с този проблем – да се картографира това мрачно, тъмно място, което самите „ някогашни “ в спомените си назовават концлагерна България. Немалко от хората, чийто мемоари съумях да събера, са минали през лагери на гибелта – Белене, Куциян, Ножарево, Слънчев бряг. Излизайки на независимост, те обаче схващат, че са попаднали в доста сходен, въпреки и по-голям, затвор. И точно те го назовават концлагерна България. На това нерадостно за „ някогашните хора “ място, в тази концлагерна България, репресиите са на три равнища. Първото и най-чудовищното включва физическото изтребване, чистките по 9-ти септември 1944, Народният съд, килиите на Държавна сигурност, въдворяването в „ трудови “ лагери. На второто равнище са другите форми на имуществена принуда – национализацията на заводи и банки, изземването и насилственото коопериране на земята, паричните промени, които лишават голяма част от спестяванията на хората, изселванията в отдалечени краища на Родината и вкарването на нежелани квартиранти, които трансформират живота на оживелите „ някогашни “ в същински пъкъл. А на третото равнище са форми на дискриминация – невъзможността децата ти да учат, нуждата да получат заветната ОФ-бележка, която да им даде опция да аплайват във ВУЗ, отводът да ти „ дадат “ работа, честите и безпричинни уволнения, стъкления таван, който „ някогашните “ не могат да надскочат при своето кариерно развиване, възбраната да пътуваш в чужбина. Повечето от тези форми на „ по-фина “ принуда се резервират до самия завършек на режима. И може би най-страшното е, че на тези разнообразни форми на принуда и дискриминация са подложени освен тези, живели преди 9-ти септември, само че и техните деца, а даже и техните внуци, безусловно и то до самия завършек на комунистическия режим.
-В книгата ви има разказани доста забавни истории, има ли такива, които в действителност са ви шокирали?
-Наскоро още веднъж прелиствах книгата и ми попадна историята на един човек от София, който към момента дете, е изселен от родния си дом в София и запратен надалеч, в забутан и чужд за фамилията му край. Там всички те са настанени в една разрушена къща, без прозорци, без порти. С течение на времето той съумява да си сътвори свои детски другарства. Един ден, както играе със своите съученици в двора, идват двама полицаи, записват имената на децата, означават и имената на родителите им. „ Моето детство свърши в този миг “, споделя след години индивидът, „ тъй като останах без другари “. Представете си каква драма е за едно безусловно почтено дете, изселено в другия завършек на България, с цел да може някое милиционерско или партийно великолепие да се разположи в жилището на родителите му в централната част на София. И това дете е било лишено от опцията да има свои другари.
-Как след сходен житейски разгром някогашните жертвите съумяват да се впишат в новата историческа действителност?
-На този проблем е отдадена втората част от книгата. В нея се пробвам да възстановя житейските тактики, които тези хора следват. В предходни проучвания вероятните видове държания бяха разказани като бягство (от България), опозиция (открита или прикрита), и примирение (т.нар. пребоядисване). Няколкото стотин мемоари и изявленията обаче ми дадоха опция да очертая голям брой междинни форми на регистриране в новата социалистическа действителност. Да се видят светлосенките, разнообразни нюанси сред пречупването и откритата опозиция. И нормално приспособяването минава през потреблението на разнообразни форми на „ обществен капитал “ – владеенето на непознати езици, музикални умения – свиренето на инструмент, артистичност. И по този начин точно „ някогашните хора “ са тези, които значително основават провинциалните театри, филхармонии, школите по балет към читалищата, занимават се с преводи от непознати езици, стават екскурзоводи към „ Балкантурист “. Благодарения на по-широката си просвета и положителното си обучение мнозина „ някогашни “ съумяват да възстановяват своя живот, без обаче да бъдат пуснати отвън концлагерна България, за която стана дума доскоро. Така, нормализирането е релативно, само че даже и то се преглежда като сериозен житейски пробив. Както се изрази една жена, която интервюирах: „ Репресираха ни обикновено “, в смисъл – без убийства, без концлагери...
-Как да си разбираем обаче малко познатите и в никакъв случай не приети грехове на техните екзекутори?
-Често ми задават този въпрос, само че към момента не съм намерил неговия повсеместен отговор. Част от него се крие в прекомерна отмереност на прехода в България. Нито тук, нито някъде в Източна Европа имаше ясно наказание на комунистическия режим. Спомняте си тук имаше един одиозен съд, който се занимаваше с дупките в чорапите на Тодор Живков. Липсата на наказание роди замяна и целеустремено прикри доста от истините за този режим. С една дума обществата от нашата страна на Желязната завеса, а това важи с особена мощ за българското общество, не бяха задоволително узрели през 1989-1990 година за смяната. Дали това се дължеше на свръх мощните репресиите, през които са минали българите, или пък на някакви национални характерности на народопсихологията ни, ми е мъчно да преценява.
А втората причина евентуално е обвързвана с естественото предпочитание на така наречен „ някогашни хора “ да не споделят даже с децата си всички тягостни детайлности за претърпените дискриминации, мъчения и репресии. Целта е да ги запазят, да им спестят травматичния спомен, да им дадат късмет за един по-добър и релативно благополучен живот. Така, става известно, споменът за тези 45 година е целеустремено потискан и от страна на репресиращите, и от страна на репресираните.
-Изминаха повече от три десетилетия от 10 ноември 1989 година и рухването на комунистическия режим. Научихме ли обаче уроците от близкото минало?
-По принцип мисля, че ние, българите сме една доста неисторична нация, която се отхвърля да помни даже своите пра-прадядовци и пра-прабаби. Познава единствено две или три предходни генерации, с които е живяла персонално. По сходен метод се отнасяме и към огромната ни история, без значение от много мощното туптене в гърдите, обличане с национални носии, хората по езера и реки и издигането на националния ни байрак на най-високите пилони. В същността си българинът нито познава, нито желае да опознае своята история, което го прави податлив да приема подготвени, клиширани, идеологически стимулирани разкази за по-близкото или по-далечно си минало. Няма по какъв начин човек, който не се интересува от историята на своя жанр, да се интересува от история на нацията, на по-голямата общественост, на която той принадлежи. Няма по какъв начин и уроците от близкото минало да бъдат разчетени и осмислени, даже и да им ги предадем в учебно заведение, в случай че няма едно по-задълбочено осмисляне на случилото се, без един прям народен спор, който за жалост даже и в този момент, в изискванията на тази чудовищна война в Украйна, някак си не се случва по метода, по който би трябвало да се случи. Поради това няма по какъв начин да бъдат научени и запомнени тези уроци.
Без прям народен спор за времето на комунизма, няма по какъв начин да бъдат научени уроците от близкото минало, споделя пред Faktor.bg откривателят
Интервю на Мая Георгиева
-Г-н Иванов, излезе последната ви книга „ Бившите хора от концлагерна България “. Какви са типажите, които са във фокуса на вашето проучване?
-Терминът „ някогашни хора “ доби гражданственост с помощта на доста скъпото изследване на Вили Лилков и Христо Христов, които първи отвориха тази тематика. Той е един от многото, които Българска комунистическа партия и репресивните ѝ органи употребяват за маркиране на своите политически врагове, действителни или мними. Защото с клеймото на „ някогашни хора “ са жигосани освен представителите на буржоазията, „ експлоататорите “, едрите притежатели, фабриканти и банкери. А става дума за всички тези българи, които биха могли евентуално да застрашат властовия монопол комунистическата партия върху властта. Под повърхността на идеологията, по типично български метод, към „ някогашните хора “ са прибавени какви ли не хора. Хора, които са имали нещастието да живеят до завистливи съседи, имали са имотни разногласия с родственици или не са споделили любовните трепети на този или оня. Именно този „ субективизъм “ трансформира „ някогашните хора “ в една яма, в която властта и обособени користни нейни представители запращат всеки, който им е неуместен по една или друга причина. Ето за какво, най-малко на българска почва, понятието доста надвишава твърдите идеологически рамки, които Българска комунистическа партия чинно привнася, черпейки от богатия опит на Съюз на съветските социалистически републики.
-Тоест, „ някогашните хора “ са една сериозна обществена извадка от обществото.
-Да, имаме в действителност една доста необятна обществена извадка. Ако се обърнем към преброяването на популацията през 1946 година, със всичките му дефекти, тъй като е оповестено 30 години по-късно, като „ някогашни хора “ могат да бъдат класифицирани близо половин милион българи, мъже, дами и деца. И то в една България, която не е нито доста по-голяма, нито доста по-малка от днешната българска нация – става въпрос за 6.5 до 7 милиона души, от които най-малко половин милион е принизен до статута на „ някогашни хора “. Това обаче освен е числово значима част от българското общество, само че съставлява и цвета на нация с всичките й плюсове, минуси и дефекти. Нашият културен, политически и икономически хайлайф, който българите са съумели да отгледат вследствие на век и половина Българско възобновление и още близо 70 години свободен живот след Освобождението. И не са доста страните, които си разрешават с толкоз лека ръка, безусловно за една нощ, да се разправят със своя хайлайф, плод на два, дори евентуално – на три века натрупвания, и да го изпратят в подземията на Държавна сигурност.
-Всяко научно проучване почива на документален или емпиричен материал, каква е вашата изворова база?
-Наред с архивите на Държавна сигурност книгата потегля по следите на персоналните истории, разказани с толкоз болежка и страст от оповестените за „ някогашни хора “. Изследването стартира през далечната към този момент 2010-2011 година, когато по покана на проф. И. Знеполски и неговия Институт за проучване на близкото минало (ИИБМ) започнах серия от изявленията с така наречен „ останки от недоубитата буржоазия “, още един от епитетите, които властта лепи върху представителите на дореволюционните ни елити. Последва съвсем десетилетие, през което ми се наложи да не се занимавам с научни проучвания и когато се върнах на академична почва през 2020 година, още веднъж подбуден от проф. Знеполски и от сборника, отдаден на неговата 80-годишнина, се завърнах и към тематиката за „ някогашните хора “. През 2020 година обаче си дадох сметка, че първичните ми изявленията са извънредно незадоволителни, времето за нови бе отминало окончателно. Много от тези, с които желаех, само че не съумях да беседвам през 2010, към този момент не бяха сред живите или здравословното им положение не позволяваше да бъдат интервюирани. Бях заставен да посегна към изявленията, правени от мои сътрудници в ИИБМ, само че и към многото, само че съвсем неизползвани до в този момент, мемоари, записки и дневници на „ някогашни хора “, видели бял свят след 1989 година Наложи ми се да прегледам целия електронен азбучник на Националната ни библиотека, от където отделих и прегледах близо 1100 автобиографии. Така че с изключение на на доста документи, тази книга гради описа си основно върху персоналните разкази на репресираните „ някогашни хора “.
-Излязоха много книги на тази тематика, с какво вашето проучване е по-различно от останалите?
-В това проучване се пробвах да дам думата на самите „ някогашни хора “. Тези хора описват сами за себе си, споделят своята позиция за ужасните събития, които е трябвало да преживеят. Защото в случай че се вторачим единствено в документите на Държавна сигурност, би било все едно да описваме Холокоста през архивите на Секретен сътрудник. Личните свидетелства ни разрешават да надникнем оттатък сухия и на моменти издевателстващ звук на документите от Държавна сигурност. А и какво може да ни опишат те, с изключение на по какъв начин властта, по какъв начин репресивните органи си показват живота на преследваните от тях „ някогашни хора “. Давайки им думата, ние имаме неповторимата опция да погледнем историята през техните очи.
-Когато приказваме за жертви постоянно ги свързваме с принуждение. На какви форми на репресии са били подложени „ някогашните хора “?
-Книгата ми се състои от две елементи и едно ориентирано към днешния ден умозаключение. Първата част се занимава точно с този проблем – да се картографира това мрачно, тъмно място, което самите „ някогашни “ в спомените си назовават концлагерна България. Немалко от хората, чийто мемоари съумях да събера, са минали през лагери на гибелта – Белене, Куциян, Ножарево, Слънчев бряг. Излизайки на независимост, те обаче схващат, че са попаднали в доста сходен, въпреки и по-голям, затвор. И точно те го назовават концлагерна България. На това нерадостно за „ някогашните хора “ място, в тази концлагерна България, репресиите са на три равнища. Първото и най-чудовищното включва физическото изтребване, чистките по 9-ти септември 1944, Народният съд, килиите на Държавна сигурност, въдворяването в „ трудови “ лагери. На второто равнище са другите форми на имуществена принуда – национализацията на заводи и банки, изземването и насилственото коопериране на земята, паричните промени, които лишават голяма част от спестяванията на хората, изселванията в отдалечени краища на Родината и вкарването на нежелани квартиранти, които трансформират живота на оживелите „ някогашни “ в същински пъкъл. А на третото равнище са форми на дискриминация – невъзможността децата ти да учат, нуждата да получат заветната ОФ-бележка, която да им даде опция да аплайват във ВУЗ, отводът да ти „ дадат “ работа, честите и безпричинни уволнения, стъкления таван, който „ някогашните “ не могат да надскочат при своето кариерно развиване, възбраната да пътуваш в чужбина. Повечето от тези форми на „ по-фина “ принуда се резервират до самия завършек на режима. И може би най-страшното е, че на тези разнообразни форми на принуда и дискриминация са подложени освен тези, живели преди 9-ти септември, само че и техните деца, а даже и техните внуци, безусловно и то до самия завършек на комунистическия режим.
-В книгата ви има разказани доста забавни истории, има ли такива, които в действителност са ви шокирали?
-Наскоро още веднъж прелиствах книгата и ми попадна историята на един човек от София, който към момента дете, е изселен от родния си дом в София и запратен надалеч, в забутан и чужд за фамилията му край. Там всички те са настанени в една разрушена къща, без прозорци, без порти. С течение на времето той съумява да си сътвори свои детски другарства. Един ден, както играе със своите съученици в двора, идват двама полицаи, записват имената на децата, означават и имената на родителите им. „ Моето детство свърши в този миг “, споделя след години индивидът, „ тъй като останах без другари “. Представете си каква драма е за едно безусловно почтено дете, изселено в другия завършек на България, с цел да може някое милиционерско или партийно великолепие да се разположи в жилището на родителите му в централната част на София. И това дете е било лишено от опцията да има свои другари.
-Как след сходен житейски разгром някогашните жертвите съумяват да се впишат в новата историческа действителност?
-На този проблем е отдадена втората част от книгата. В нея се пробвам да възстановя житейските тактики, които тези хора следват. В предходни проучвания вероятните видове държания бяха разказани като бягство (от България), опозиция (открита или прикрита), и примирение (т.нар. пребоядисване). Няколкото стотин мемоари и изявленията обаче ми дадоха опция да очертая голям брой междинни форми на регистриране в новата социалистическа действителност. Да се видят светлосенките, разнообразни нюанси сред пречупването и откритата опозиция. И нормално приспособяването минава през потреблението на разнообразни форми на „ обществен капитал “ – владеенето на непознати езици, музикални умения – свиренето на инструмент, артистичност. И по този начин точно „ някогашните хора “ са тези, които значително основават провинциалните театри, филхармонии, школите по балет към читалищата, занимават се с преводи от непознати езици, стават екскурзоводи към „ Балкантурист “. Благодарения на по-широката си просвета и положителното си обучение мнозина „ някогашни “ съумяват да възстановяват своя живот, без обаче да бъдат пуснати отвън концлагерна България, за която стана дума доскоро. Така, нормализирането е релативно, само че даже и то се преглежда като сериозен житейски пробив. Както се изрази една жена, която интервюирах: „ Репресираха ни обикновено “, в смисъл – без убийства, без концлагери...
-Как да си разбираем обаче малко познатите и в никакъв случай не приети грехове на техните екзекутори?
-Често ми задават този въпрос, само че към момента не съм намерил неговия повсеместен отговор. Част от него се крие в прекомерна отмереност на прехода в България. Нито тук, нито някъде в Източна Европа имаше ясно наказание на комунистическия режим. Спомняте си тук имаше един одиозен съд, който се занимаваше с дупките в чорапите на Тодор Живков. Липсата на наказание роди замяна и целеустремено прикри доста от истините за този режим. С една дума обществата от нашата страна на Желязната завеса, а това важи с особена мощ за българското общество, не бяха задоволително узрели през 1989-1990 година за смяната. Дали това се дължеше на свръх мощните репресиите, през които са минали българите, или пък на някакви национални характерности на народопсихологията ни, ми е мъчно да преценява.
А втората причина евентуално е обвързвана с естественото предпочитание на така наречен „ някогашни хора “ да не споделят даже с децата си всички тягостни детайлности за претърпените дискриминации, мъчения и репресии. Целта е да ги запазят, да им спестят травматичния спомен, да им дадат късмет за един по-добър и релативно благополучен живот. Така, става известно, споменът за тези 45 година е целеустремено потискан и от страна на репресиращите, и от страна на репресираните.
-Изминаха повече от три десетилетия от 10 ноември 1989 година и рухването на комунистическия режим. Научихме ли обаче уроците от близкото минало?
-По принцип мисля, че ние, българите сме една доста неисторична нация, която се отхвърля да помни даже своите пра-прадядовци и пра-прабаби. Познава единствено две или три предходни генерации, с които е живяла персонално. По сходен метод се отнасяме и към огромната ни история, без значение от много мощното туптене в гърдите, обличане с национални носии, хората по езера и реки и издигането на националния ни байрак на най-високите пилони. В същността си българинът нито познава, нито желае да опознае своята история, което го прави податлив да приема подготвени, клиширани, идеологически стимулирани разкази за по-близкото или по-далечно си минало. Няма по какъв начин човек, който не се интересува от историята на своя жанр, да се интересува от история на нацията, на по-голямата общественост, на която той принадлежи. Няма по какъв начин и уроците от близкото минало да бъдат разчетени и осмислени, даже и да им ги предадем в учебно заведение, в случай че няма едно по-задълбочено осмисляне на случилото се, без един прям народен спор, който за жалост даже и в този момент, в изискванията на тази чудовищна война в Украйна, някак си не се случва по метода, по който би трябвало да се случи. Поради това няма по какъв начин да бъдат научени и запомнени тези уроци.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ