Откакто живея в чужбина, все се уча да бъда българин ♥ Петър УВАЛИЕВ
Споделяме определени фрагменти от проникновения диалог в четири елементи на журналистката и писателка Бригита Йосифова с един от най-влиятелните български интелектуалци-емигранти. „ Цял живот съм се старал да диря това, което мога да похваля. А не това, което мога да петня ”, декларира Петър Увалиев. Авторката споделя тези изявленията „ като израз и на родолюбиво схващане, че думите са стойностни, че са и история, и документ. И едно персонално наследство на Увалиев към нас, българите ”. Четирите изявленията на Бригита Йосифова са събрани в книгата „ Изповеди. Петър Увалиев “ на издателство „ Жанет 45 ”.
Бригита Йосифова: Емиграцията, вероятно, е заякчила характера Ви?
Петър Увалиев: В чужбина бях длъжен да съм безконечен лакомец. Аз бях едно дребосъче, попаднало тук, в Англия. В България живеех като в дрямка. Всичко ми е било доста елементарно. Тук сложното е, че не си в живота. Имах злоба към власт. Не желаех и чиновничество. Недейте да забравяте, че аз съм един от първите, който емигрира. Софроний Врачански споделя: „ Времето не е нито неприятно, нито положително. Ние сме неприятните или положителните. Ако ние намерим метод да бъдем положителни, и времето ще стане положително ”.
Едва когато ми се наложи да пребивавам отвън границите на България, станах същински професионален българин.
Какво желаете да кажете?
Звучи малко чудновато, нали. Защото даже при повърхностните ни диалози да мислим, че специалността е единствено средство за прехранване, ние в действителност доста добре знаем, че зад специалността стои не казусът, а дълга профилирана подготовка. И в случай че трябват, да речем, пет-шест години да станеш доктор или геолог, или математик, какъв брой години трябват, с цел да станем в действителност българи?
Колко неща би трябвало още и още да научим, с изключение на дето проговорваме, добре или неприятно, езика си? Помънкваме българския! Откакто пребивавам в чужбина, аз все се изучавам да бъда българин! Учех всичко, което ми трябваше, с цел да имам непоколебимо самочувствие.
Кои бяха тласъците?
О, нуждата от самочувствие! Виждате ли, когато живееш самичък, без принудата или помощта, прокобата или благословията на страната, в края на краищата човек е като малко дръвче, край което бушуват разнообразни вихри. То има потребност от колче, към което да се привърже. И в случай че е завързано към крепко колче, тогава ветровете нямат никакво значение. Ето какво ми трябваше. Колчето, към което да привържа българското си самочувствие.
За да мога да споделям на хората, че 1453 година е и дата в персоналната ми биография! Тоест, когато историческите събития разделят Европа на две: ренесансова Европа, която върви по собствен път, и извънренесансова Европа, която крета по собствен метод, без безусловно да е по-незначителна от другата.
Аз чувам с удивление по какъв начин говорите български. Езикът ви е чист, хубав, книжовен български език. Винаги са ме огорчавали, а и разсмивали, хора, които след къс престой в чужбина се връщат у нас, придобили акцент.
Не им се сърдете. Хората имат потребност от малко поза. Искат да наподобяват освен това или по-други от това, което са. Всъщност ние не приказваме езика – той ни приказва. Ако е в нас – влезнал, внедрен, част от нас, той ни приказва. Разбира се, с цел да запазя езика си, аз дължа особена признателност за жалост не на някоя българска институция, а на британската радиостанция Би Би Си.
Беше ми предоставена опция от 1948 или 1949 година, понякога, да приказвам по вятъра. Или може би и напразно. Да приказвам на български. И може би това, което съм отнесъл като малко българско семе, да е поразцъфтяло в различен климат. Надявам се, че не се е доста опорочило.
Емиграцията е постоянно огромна болежка. За някои и съкрушена орис. За други популярност и материално благоденствие. Разни са пътищата, които разделят хората от родната им земя. Ако можехте да измените и решите още веднъж ориста си, какъв път бихте избрали?
Ако България беше в същото положение, в което е била в миналото, когато бях дете и младеж, отговорът ми щеше да е друг. Ако България беше такава, каквато беше по време на култовството, бих поел същия път на еднолична почтителна опозиция, отричане на това, което ставаше в България. Но с цялостно поклонение пред това, което е България! Животът ми би се повторил. Също по този начин бих уважавал България и също по този начин не бих приемал дефицита в българския живот.
Изпитвате ли носталгия по България? Смешен ли е този въпрос за Вас? Или непозволено съкровен?
Далеч не. Носталгията се демонстрира у всекиго. Тя се подбужда от напълно дребни мемоари. За някой дребен ъгъл, за някоя нелепост, която човек е направил, за някоя странна къщичка, за дребни човешки преживелици. Не е за огромните достижения или за Кремиковци.
… Това ли е нещастието на нашия народ? Че е дребен народ?
Да, това е нещастието на дребните нации.
Вие считате, че това не е единствено една политическа покруса (става въпрос за нашата взаимозависимост от по-силните други), само че и че е една духовна покруса?
Естествено че това става и духовна покруса. Виждате ли, хората са го разбирали още след Освобождението, при основаването, да вземем за пример, на нашия български университет. Предпазливостта, с която пристъпват към основаването на висше образователно заведение, и фантазията, че ще бъде равно на образователните заведения в света, равно, тъй като ще има библиотеки.
Но даже в една изгубена американска библиотека се купуват по 15 екземпляра от дадена книга, с цел да не чакат студентите! Всичките тези неща разрешават на хората да се развиват по-спокойно. И основно им оказва помощ да опознаят света и светът да ги опознае. Един български стихотворец написа за какъв брой? За хиляда души ли? За две хиляди души познавачи? А на какъв брой хора може да разчита един човек, който написа на британски?
Тогава пораства ролята на преводачите.
Безкрайно почитам преводачите и доста съм писал за тях. Преводачите са градителите на културата, които по едно и също време по отшелнически непретенциозно вграждат в нея най-милото: своята идентичност. Те не служат сами на личното си самочувствие, те служат на построяването на една обща просвета.
… Оглеждам се в близост. Толкова книги! Море от книги. От тях ли живеете?
Те са табиет. Всеки табиет става недостатък. Аз съм от поколението, което израсна измежду книгите. Не от поколението на зрителната цивилизация. На млади години огромният ми интерес беше към зрителното общение – към театъра, кино лентата. То си беше протест против книгата. Иначе живеех извънредно с книгите.
Но в никакъв случай не бих споделил като Атанас Далчев, който надълбоко почитам, че поради книгите и библиотеките съм пропуснал живота си. Те са жълтите павета към живота ми, по този начин както жълтите павета към двореца му придават градски темперамент. Аз си чета книги. Може би съм чел повече през дните на по-голямото ми уединение.
… Искам да чуя едно предложение за монумент. Може би на учителя?
За мен той е човек, който работи в името на достолепието. Името „ Даскал ”! Нека ми кажат за различен народ, вън от нашата по този начин да се каже успоредна Европа, който да има такова ранно поклонение към учителя. Най-почтителната купа у нас е била постоянно „ Даскал ”!
… Милосърдието, като благосклонност към близък, към страдащите.
Например в еврейската вяра милостинята е наложителна. В исляма също го има. Ние забравяме това въздействие на турците. То е доста мощно. Доколкото знам, милосърдието влиза у нас посредством турците, при еснафите. Та нали сирака го подкрепя цялата махала. Има толкоз доста духовни рудници, които да се извеждат!
… Щастлив ли сте?
Не. Но в никакъв случай не съм си поставял този въпрос. Не имам вяра и да съм бил в миналото благополучен. Никой нямам доверие да може да е същински благополучен. Защото постоянно липсва нещо. Ако нямах това отричане към безнадеждността, в този момент щях да съм доста обезверен от това, което става в България. Всичко е каша.
… Да се търси вярата?
Да, вярата. Ще завърша на тази нотка. Ако бих могъл да послужа като образец, колкото и безсрамно да звучи, дано е като образец на вярата. Или, в случай че желаете, като отричане на безнадеждността. Ето живота ми в едно изречение. Ако щете, било е някакво жалко, шопско недообяснено отричане на безнадеждността. Шопът вика: „ Е па не се давам! ”
От: „ Изповеди. Петър Увалиев ”, Бригита Йосифова, изд. „ Жанет 45 ”, 2014 година
Източник:
Снимка: dolap.bg
