Антикорупционната комисия ще я закрием, но какво ще правим с правомощията ѝ?
Сподели
Не са минали и две години от следващото прекрояване на антикорупционното законодателство и ето, че в настоящото Народно заседание се чуват гласове за закриване на следващата антикорупционна комисия. Комисията хубаво ще я закрием, само че какво ще вършим с пълномощията ѝ?
Да напомним в резюме на изтощения от правосъдни промени и антикорупционни хубавини четец въпреки всичко какви са те:
Комисията за противопоставяне на корупцията /КПК/:
ревизира декларациите за несъответственост, имущество и спор на ползи на лицата, заемащи висши обществени длъжности;извършва аналитична и превантивна дейност;извършва оперативно-издирвателна активност при признаци за осъществено закононарушение.
Комисия за лишаване на нелегално добито имущество:
ревизира и разкрива всяко имущество, за придобиването на което не е открит легален източник;отнема подобен вид имущество.
От предприсъединителните за участие в Европейски Съюз години тематиката за битката с корупцията е съпътстваща всяка власт, нещо като наложителен детайл от конспекта за ръководство. И естествено, това постанова ответни дейности, най-често изразяващи се в законотворчество. Така за 20 години се смениха няколко конфискационни и антикорупционни закона и голям брой ведомства, служби и всевъзможни службогонци около тях. Винаги медийно апетитна е била тематиката кой ще избира управителното тяло на всички тези институции, въпреки че надалеч по-важни са били пълномощията, гаранциите за самостоятелност на оперативните чиновници и гаранциите за отбрана на проверяваните лица. Накратко– у нас тези гаранции не сработват, а органите се трансформират в политически репресивни пудели в ръцете на политическото статукво и незабавно мутират до доста скъпи институционални помияри.
Ако търсим историческа и правна безупречност на станалото /и към този момент забравено/ през последните две години – новото в пълномощията на КПК бе да прави това, което Министерство на вътрешните работи и прокуратурата /въоръжена и със следствие/ от дълго време не вършат – да проверява и събира доказателства против лица от висшите етажи на властта. А откакто от събраното от КПК е ясно, че иде тирада за закононарушение и прокуратурата замотае обвиняването или напряко откаже да преследва някого, КПК да нападна отхвърли пред съда, по този начин да стане ясно какъв брой изпразнена от наличие е българската прокуратура, и оттова да се търси някаква отговорност от управлението ѝ. Така точно се появи и механизмът за следствие на основния прокурор. Към него през 2022 година вървеше и концепция за прекрояване на квотите в съдийската и прокурорската гилдия на правосъдния съвет. Това беше концепцията, политиката след това разори концепцията, а политиците на статуквото подмениха изцяло и приложението на закона, пълнейки КПК с послушни и добре възнаградени ченгета, закоравели в замитането на каквото е нужно. Ала рядко историческата акуратност и памет са водили до историческа правдивост.
Оттук накъде ли…
У нас може би е пристигнал моментът правото да произтича от личния ни политически и исторически опит. И тогава можем да приемем, че е пристигнал краят на квазиправните антикорупционни принадлежности до момента в който нямаме институционално и политическо съзряване /поне на конфискационните такива, нестъпващи на влезнала в действие неоправдателна присъда/. В противоположен случай просто ще плащаме на някой да разсипва всеки инакомислещ, житейски и стопански. Но да не се радват тези, които са за одобряването на „ българските правни обичаи “. Времето на привнесеното извън право като да е отминало, само че съгласно мен е пристигнало времето на тоталното занемаряване на българските правни обичаи и на повсеместен импорт на правни модели без нулева акомодация от гения на българската правна мисъл изключително в общественото право, по-широко видяно, от което е и наказателното.
И в случай че времето на революциите е отминало, то времето на съпротивата против всеки произвол този път съгласно мен ще е от българския бизнес /този бизнес, който не стъпва на превзет с куфарчета и служби капитал/. Нека си напомним единствено, че и Великата харта на свободите /1215 г./ и Декларацията за самостоятелност на Съединени американски щати /1776 г./ са отговор на насилственото налагане на посягане върху собствеността. Във втория случай Британската империя би трябвало да финансира загубите от Седемгодишната война и разхищенията от неприятното ръководство както на Острова, по този начин и в колониите. В България държавният дълг пораства, а това значи, че любовта към ниските налози ще понижава. Като прибавим към тях и случайната принуда се обрисуват забавни времена. Нека си напомним и различен исторически факт – в Декларацията за правата на щата Мериленд /1776 г./ е записано, че доктрината за неоказване на опозиция на насилствената власт е губителна. Това сякаш осъзнава капиталът у нас, по мъчителен метод.
Какво да се прави
Всичко станало ни връща към изоставеното добре познато – без прекрояването на правосъдната власт няма да стане. Пет от шест опита са отчасти несполучливи, освен това за 22 години. Всичко е поправимо, стига да е осъзнато. Дори най-старата народна власт, в модерния смисъл на думата, поправя своите Статии на Конфедерацията в последвалата Конституция на Съединени американски щати. При това са им били нужни 10 години в тези времена. А след това следват и голям брой ремонти на самата им Конституция. В Европа Австрия е първенецът по конституционни промени. У нас по-важни са правните обичаи, водещи до социална беззащитност. И нацията да погине -Конституцията ще остане. С нея и непоправимата политическа каста.
Наесен всичко ще се открива и закрива, с цел да се замотава добре известното. Дотогава можем да си припомняме нещо на Т. Джеферсън от неговите бележките за щата Вирджиния: „ Избирателен абсолютизъм не беше ръководството, за което се борихме; а такова, което освен би трябвало да се основава на свободни правила, само че и в което пълномощията на ръководството би трябвало да бъдат разграничени и уравновесени сред няколко магистратури, тъй че никой да не може да прекрачи законовите си граници, без да бъде дейно следен и въздържан от другите. Сто седемдесет и трима деспоти сигурно биха били също толкоз потискащи, колкото и един.
*Текстът е част от петъчния бюлетин на Института за пазарна стопанска система ). Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Не са минали и две години от следващото прекрояване на антикорупционното законодателство и ето, че в настоящото Народно заседание се чуват гласове за закриване на следващата антикорупционна комисия. Комисията хубаво ще я закрием, само че какво ще вършим с пълномощията ѝ?
Да напомним в резюме на изтощения от правосъдни промени и антикорупционни хубавини четец въпреки всичко какви са те:
Комисията за противопоставяне на корупцията /КПК/:
ревизира декларациите за несъответственост, имущество и спор на ползи на лицата, заемащи висши обществени длъжности;извършва аналитична и превантивна дейност;извършва оперативно-издирвателна активност при признаци за осъществено закононарушение.
Комисия за лишаване на нелегално добито имущество:
ревизира и разкрива всяко имущество, за придобиването на което не е открит легален източник;отнема подобен вид имущество.
От предприсъединителните за участие в Европейски Съюз години тематиката за битката с корупцията е съпътстваща всяка власт, нещо като наложителен детайл от конспекта за ръководство. И естествено, това постанова ответни дейности, най-често изразяващи се в законотворчество. Така за 20 години се смениха няколко конфискационни и антикорупционни закона и голям брой ведомства, служби и всевъзможни службогонци около тях. Винаги медийно апетитна е била тематиката кой ще избира управителното тяло на всички тези институции, въпреки че надалеч по-важни са били пълномощията, гаранциите за самостоятелност на оперативните чиновници и гаранциите за отбрана на проверяваните лица. Накратко– у нас тези гаранции не сработват, а органите се трансформират в политически репресивни пудели в ръцете на политическото статукво и незабавно мутират до доста скъпи институционални помияри.
Ако търсим историческа и правна безупречност на станалото /и към този момент забравено/ през последните две години – новото в пълномощията на КПК бе да прави това, което Министерство на вътрешните работи и прокуратурата /въоръжена и със следствие/ от дълго време не вършат – да проверява и събира доказателства против лица от висшите етажи на властта. А откакто от събраното от КПК е ясно, че иде тирада за закононарушение и прокуратурата замотае обвиняването или напряко откаже да преследва някого, КПК да нападна отхвърли пред съда, по този начин да стане ясно какъв брой изпразнена от наличие е българската прокуратура, и оттова да се търси някаква отговорност от управлението ѝ. Така точно се появи и механизмът за следствие на основния прокурор. Към него през 2022 година вървеше и концепция за прекрояване на квотите в съдийската и прокурорската гилдия на правосъдния съвет. Това беше концепцията, политиката след това разори концепцията, а политиците на статуквото подмениха изцяло и приложението на закона, пълнейки КПК с послушни и добре възнаградени ченгета, закоравели в замитането на каквото е нужно. Ала рядко историческата акуратност и памет са водили до историческа правдивост.
Оттук накъде ли…
У нас може би е пристигнал моментът правото да произтича от личния ни политически и исторически опит. И тогава можем да приемем, че е пристигнал краят на квазиправните антикорупционни принадлежности до момента в който нямаме институционално и политическо съзряване /поне на конфискационните такива, нестъпващи на влезнала в действие неоправдателна присъда/. В противоположен случай просто ще плащаме на някой да разсипва всеки инакомислещ, житейски и стопански. Но да не се радват тези, които са за одобряването на „ българските правни обичаи “. Времето на привнесеното извън право като да е отминало, само че съгласно мен е пристигнало времето на тоталното занемаряване на българските правни обичаи и на повсеместен импорт на правни модели без нулева акомодация от гения на българската правна мисъл изключително в общественото право, по-широко видяно, от което е и наказателното.
И в случай че времето на революциите е отминало, то времето на съпротивата против всеки произвол този път съгласно мен ще е от българския бизнес /този бизнес, който не стъпва на превзет с куфарчета и служби капитал/. Нека си напомним единствено, че и Великата харта на свободите /1215 г./ и Декларацията за самостоятелност на Съединени американски щати /1776 г./ са отговор на насилственото налагане на посягане върху собствеността. Във втория случай Британската империя би трябвало да финансира загубите от Седемгодишната война и разхищенията от неприятното ръководство както на Острова, по този начин и в колониите. В България държавният дълг пораства, а това значи, че любовта към ниските налози ще понижава. Като прибавим към тях и случайната принуда се обрисуват забавни времена. Нека си напомним и различен исторически факт – в Декларацията за правата на щата Мериленд /1776 г./ е записано, че доктрината за неоказване на опозиция на насилствената власт е губителна. Това сякаш осъзнава капиталът у нас, по мъчителен метод.
Какво да се прави
Всичко станало ни връща към изоставеното добре познато – без прекрояването на правосъдната власт няма да стане. Пет от шест опита са отчасти несполучливи, освен това за 22 години. Всичко е поправимо, стига да е осъзнато. Дори най-старата народна власт, в модерния смисъл на думата, поправя своите Статии на Конфедерацията в последвалата Конституция на Съединени американски щати. При това са им били нужни 10 години в тези времена. А след това следват и голям брой ремонти на самата им Конституция. В Европа Австрия е първенецът по конституционни промени. У нас по-важни са правните обичаи, водещи до социална беззащитност. И нацията да погине -Конституцията ще остане. С нея и непоправимата политическа каста.
Наесен всичко ще се открива и закрива, с цел да се замотава добре известното. Дотогава можем да си припомняме нещо на Т. Джеферсън от неговите бележките за щата Вирджиния: „ Избирателен абсолютизъм не беше ръководството, за което се борихме; а такова, което освен би трябвало да се основава на свободни правила, само че и в което пълномощията на ръководството би трябвало да бъдат разграничени и уравновесени сред няколко магистратури, тъй че никой да не може да прекрачи законовите си граници, без да бъде дейно следен и въздържан от другите. Сто седемдесет и трима деспоти сигурно биха били също толкоз потискащи, колкото и един.
*Текстът е част от петъчния бюлетин на Института за пазарна стопанска система ). Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ