„Гювечари“ не липсват. Кой с кого се бори днес в България?
Сподели
„ Да се бориш с другите – това е живот; да се бориш със себе си, това е гибел. Ние взехме да се борим със себе си “, отбелязва Стоян Михайловски в публикацията си „ По директния друм “, оповестена през далечната 1901 година
Пише го с болежка на сърце след гневни партийни дрязги и вълна от политически рецесии, довели до един „ персонален режим “ (тогава на „ властващата персона “), и с паника за „ вчерашния неволник “ – българина, още веднъж рискуващ да се раздели със свободата си.
Епоха с ера не се повтарят.
И въпреки всичко, кой с кого се бори през днешния ден в България?
Партиите между тях, както би трябвало да е преди избори? Техните призрачни „ двойници “, зародили от вътрешния им разпад, както е в Движение за права и свободи или Българска социалистическа партия? Противоборстващи кръгове в олигархията, завладяли огромна част от институциите? Комбинация от тези фактори, в комбиниране със засилващата се социална резигнация?
Ситуацията се усложнява от това, че 70% от българите отхвърлят и не имат намерение да гласоподават на идните избори. Отказът от глас е израз на сериозна битка, вътрешна, само че и външна. Борба на всички против всички.
Най-абсурдното изложение на днешната обстановка в България е в свеждането на политиката до изчисления от „ зеленчуковата борса “. Имам поради това по какъв начин от заран до вечер медии и коментатори гадаят: толкоз кг от едното (примерно турска капия), плюс толкоз кг от другото (примерно тиква) и малко от третото (примерно патладжани) вършат ли държавно управление (тюрлюгювеч)?
Тюрлюгювеч от сходна композиция може и да стане, само че политика, още повече жизнеспособно държавно управление, по този метод няма и не може да се получи.
А „ гювечари “ не липсват.
В този смисъл препратката към следосвобожденските политически нрави е напълно директна. Тогава точно се заражда този политически „ термин “.
Основните партии се профилират като „ фамилии “ с устойчива „ политическа клиентела “ – примерно „ стамболовисти “ против „ драган-цанковисти “. И с цел да я поддържат, с изключение на неизбежните назначения на държавни служби, водачите канят своите правилни „ партизани “ наложително на „ гювеч “, демонстрирайки, един тип, че могат да ги изхранят.
На някоя ширнала се крайградска поляна шествието от карети стопира,
разстилат се постелки, връхните облекла се закачват по близките шубраци и „ политическият актив “ поляга блажено. Донасят се бъклиците с вино и ракия, пирът стартира с смешки, закачки и люто клеймене на политическите врази.
След което идва кулминационната точка – със последващи карети се донасят големи тави с преди малко изпечен гювеч на фурна. Тавите се подреждат в центъра на възлегналото „ приятелство “, партийният лидер държи къса тирада – от рода на „ когато сме най-зле, по този начин да сме “ – и „ активът “ нападна. На който и какъвто му е шансът – за някой мръвка, за различен картоф или патладжан. После се вадят баниците и саралиите.
Идеята на „ политическото гювечарство “ е „ сходство по ползи “ – на всички да им е „ мазно и мръсно към устата “.
И това ненапълно изяснява, към този момент в наши дни, за какво за лицето с букви Директива за птиците (водач на най-организираното войнство от „ гювечари “) даже кафето е „ мазно турско кафе “.
* * *
Спомняте ли си една потресаваща сцена от юли 2020 година, когато в края на протестната вълна в Росенец физиономията на Ахмед Доган най-ненадейно изниква иззад някакви саксии с цветя? Имаше я в репортажите на огромните малките екрани.
След популярния десант на Христо Иванов за „ отвоюването “ на това място, олигархично „ свито “ от картата на България, последваха протестни шествия и контрашествия, напрежението се повиши, след това двете страни седнаха и се разговориха.
Тогава любознателни жители спокойно потеглиха да обиколят извън „ неразрешения замък “ на Доган, само че ето че, тяхното любознание съответства с разходката на „ падишаха “, също слисан от „ националното шествие “.
И както постоянно в сходни случаи се чу „ националният глас “.
– Господин Доган, господин Доган – обади се една жена – и ние желаеме от баницата, части от баницата! Може ли!…
На което, леко зачуден, Доган отвърна:
– Може, може!!!
И главата му изчезна зад дувара, по този начин внезапно, както се бе появила.
Потресаваща картина, излязла като че ли отдолу под перото на Захарий Стоянов.
Пряко препращаща прочее към едни думи на Доган, изречени преди изборите през 2009 година, които вляха голяма протестна вълна в преди малко основания ГЕРБ: „ Властта е в моите ръце (бурни ръкопляскания)… „ Аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в страната “…
* * *
Самото основаване на Движение за права и свободи – тези три митични букви, над които съгласно решението на ЦИК изглажда към този момент нито Доган, нито Пеевски имат право – е пропито от всичките тези несъгласия.
В основата, несъмнено, е закононарушението на така наречен Възродителен развой, което принуди в края на 1989 година Българска комунистическа партия да „ склони “ за основаването на сходен жанр партия с явното желание тя да бъде постоянно „ друга “ по отношение на демократичните сили в страната. Което и стана.
Оттам и „ депесарският шут “ против първото демократично държавно управление на Филип Димитров; оттова и връзките на Доган с „ Мултигруп “, оттова и държавното управление на Беров, странната коалиция с връщането на царя, с цел да стигнем по-сетне и до „ тройната коалиция “ с присъединяване на Българска социалистическа партия, и до „ опит Орешарски “, разкрил това, с което продължаваме да не знаем по какъв начин да се оправим още – срастването на службите и правосъдната власт с един олигархичен кръг, който дърпа конците.
Поне четвърт век ДПС-Доган беше ядрото на същия този модел, преди през последните десетина години сегашният кръг към ДПС-Пеевски да обсеби лостовете и да покрие с паяжината си институциите в България.
Така че през днешния ден борбата в Движение за права и свободи е борба на едно туморно обучение в две самоизяждащи се версии, криещо голям риск за цялото българско общество.
* * *
На този декор протичащото се в Българска социалистическа партия е изцяло по Маркс. Там кървавата покруса, която тази „ столетна партия “ привнесе в българската история, е към този момент в предишното. И в този момент идва ред на фарса. Как листите на „ Позитано “ 20 зависят напълно от изключената от партията Корнелия Нинова и нейните също изключени от партията най-верни сподвижници.
А в това време Българска социалистическа партия се обновява и подмладява с необятна коалиция от до болежка познати нови лица като Мая Манолова, Румен Петков или Татяна Дончева.
Темата за „ врага с партиен билет “ в тази партия е прастара и „ архиважна “, както е споделил другарят Ленин. Там в миналото „ тесняци “ и „ широканци “ са се изключвали на воля, преди Москва да вкара ред.
Дори Георги Димитров, пребивавайки в задграничното бюро във Виена, е изключен за малко след Септемврийското въстание, само че Коминтернът взема решение друго. После Димитров на собствен ред изключва „ ренегатите “ и ги предава в ръцете на руските органи.
Наследникът му Вълко Червенков изключва от партията Трайчо Костов, след което грубо се разправя с него. Но и Червенков, както и Югов, на собствен ред са свалени и изключени от Тодор Живков, на който пък Българска комунистическа партия благодари през ноември 1989 година, преди също да го изключи от партията.
От нея – на собствен ред – беше изключен и някогашният президент и някогашен партиен водач Георги Първанов. Станишев, като ръководител на ПЕС, беше „ самоотстранен “, а в този момент удари часът на Корнелия Нинова, която в профил преди време и Станишев, и предшественика си Михаил Миков.
В този смисъл нищо положително не чака и „ краткотрайни фигури “ като Атанас Зафиров и Борислав Гуцанов, само че това надали вълнува някого.
Проблемът на Българска социалистическа партия е като този в Движение за права и свободи – за трите букви – само че в тази ситуация липсва „ тайната власт “. Тя отдава изфиряса от аления бастион, където оредяващата електорална маса е към този момент в горната пенсионерска възраст.
* * *
Проблемът на политическия разпад е и в синдрома на „ миметичната болест “, в случай че си послужим с един термин на френския мъдрец Рене Жирар. Центробежните сили се форсират, един разпад предизвиква различен, виждаме по какъв начин и към русофилските „ възрожденци “ се нарояват двойници.
В ПП-ДБ съвсем на ръба бе удържано „ единството “, което допуска доста сериозен диалог за взимането на решения в тази сложносъставна коалиция.
Eдинствен ГЕРБ наподобява „ обединен и едносъставен “ (макар и електорално понамален).
Защото ГЕРБ е Бойко Борисов, а Бойко Борисов – ГЕРБ.
Така е било в миналото и в Българска комунистическа партия, само че след това нещата се трансформират.
* * *
На този декор Висш съдебен съвет реши да пришпори събитията и навръх 9 септември да възобнови процедурата за избор на основен прокурор. Датата очевидно не е определена инцидентно.
Текстът е оповестен в. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
„ Да се бориш с другите – това е живот; да се бориш със себе си, това е гибел. Ние взехме да се борим със себе си “, отбелязва Стоян Михайловски в публикацията си „ По директния друм “, оповестена през далечната 1901 година
Пише го с болежка на сърце след гневни партийни дрязги и вълна от политически рецесии, довели до един „ персонален режим “ (тогава на „ властващата персона “), и с паника за „ вчерашния неволник “ – българина, още веднъж рискуващ да се раздели със свободата си.
Епоха с ера не се повтарят.
И въпреки всичко, кой с кого се бори през днешния ден в България?
Партиите между тях, както би трябвало да е преди избори? Техните призрачни „ двойници “, зародили от вътрешния им разпад, както е в Движение за права и свободи или Българска социалистическа партия? Противоборстващи кръгове в олигархията, завладяли огромна част от институциите? Комбинация от тези фактори, в комбиниране със засилващата се социална резигнация?
Ситуацията се усложнява от това, че 70% от българите отхвърлят и не имат намерение да гласоподават на идните избори. Отказът от глас е израз на сериозна битка, вътрешна, само че и външна. Борба на всички против всички.
Най-абсурдното изложение на днешната обстановка в България е в свеждането на политиката до изчисления от „ зеленчуковата борса “. Имам поради това по какъв начин от заран до вечер медии и коментатори гадаят: толкоз кг от едното (примерно турска капия), плюс толкоз кг от другото (примерно тиква) и малко от третото (примерно патладжани) вършат ли държавно управление (тюрлюгювеч)?
Тюрлюгювеч от сходна композиция може и да стане, само че политика, още повече жизнеспособно държавно управление, по този метод няма и не може да се получи.
А „ гювечари “ не липсват.
В този смисъл препратката към следосвобожденските политически нрави е напълно директна. Тогава точно се заражда този политически „ термин “.
Основните партии се профилират като „ фамилии “ с устойчива „ политическа клиентела “ – примерно „ стамболовисти “ против „ драган-цанковисти “. И с цел да я поддържат, с изключение на неизбежните назначения на държавни служби, водачите канят своите правилни „ партизани “ наложително на „ гювеч “, демонстрирайки, един тип, че могат да ги изхранят.
На някоя ширнала се крайградска поляна шествието от карети стопира,
разстилат се постелки, връхните облекла се закачват по близките шубраци и „ политическият актив “ поляга блажено. Донасят се бъклиците с вино и ракия, пирът стартира с смешки, закачки и люто клеймене на политическите врази.
След което идва кулминационната точка – със последващи карети се донасят големи тави с преди малко изпечен гювеч на фурна. Тавите се подреждат в центъра на възлегналото „ приятелство “, партийният лидер държи къса тирада – от рода на „ когато сме най-зле, по този начин да сме “ – и „ активът “ нападна. На който и какъвто му е шансът – за някой мръвка, за различен картоф или патладжан. После се вадят баниците и саралиите.
Идеята на „ политическото гювечарство “ е „ сходство по ползи “ – на всички да им е „ мазно и мръсно към устата “.
И това ненапълно изяснява, към този момент в наши дни, за какво за лицето с букви Директива за птиците (водач на най-организираното войнство от „ гювечари “) даже кафето е „ мазно турско кафе “.
* * *
Спомняте ли си една потресаваща сцена от юли 2020 година, когато в края на протестната вълна в Росенец физиономията на Ахмед Доган най-ненадейно изниква иззад някакви саксии с цветя? Имаше я в репортажите на огромните малките екрани.
След популярния десант на Христо Иванов за „ отвоюването “ на това място, олигархично „ свито “ от картата на България, последваха протестни шествия и контрашествия, напрежението се повиши, след това двете страни седнаха и се разговориха.
Тогава любознателни жители спокойно потеглиха да обиколят извън „ неразрешения замък “ на Доган, само че ето че, тяхното любознание съответства с разходката на „ падишаха “, също слисан от „ националното шествие “.
И както постоянно в сходни случаи се чу „ националният глас “.
– Господин Доган, господин Доган – обади се една жена – и ние желаеме от баницата, части от баницата! Може ли!…
На което, леко зачуден, Доган отвърна:
– Може, може!!!
И главата му изчезна зад дувара, по този начин внезапно, както се бе появила.
Потресаваща картина, излязла като че ли отдолу под перото на Захарий Стоянов.
Пряко препращаща прочее към едни думи на Доган, изречени преди изборите през 2009 година, които вляха голяма протестна вълна в преди малко основания ГЕРБ: „ Властта е в моите ръце (бурни ръкопляскания)… „ Аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в страната “…
* * *
Самото основаване на Движение за права и свободи – тези три митични букви, над които съгласно решението на ЦИК изглажда към този момент нито Доган, нито Пеевски имат право – е пропито от всичките тези несъгласия.
В основата, несъмнено, е закононарушението на така наречен Възродителен развой, което принуди в края на 1989 година Българска комунистическа партия да „ склони “ за основаването на сходен жанр партия с явното желание тя да бъде постоянно „ друга “ по отношение на демократичните сили в страната. Което и стана.
Оттам и „ депесарският шут “ против първото демократично държавно управление на Филип Димитров; оттова и връзките на Доган с „ Мултигруп “, оттова и държавното управление на Беров, странната коалиция с връщането на царя, с цел да стигнем по-сетне и до „ тройната коалиция “ с присъединяване на Българска социалистическа партия, и до „ опит Орешарски “, разкрил това, с което продължаваме да не знаем по какъв начин да се оправим още – срастването на службите и правосъдната власт с един олигархичен кръг, който дърпа конците.
Поне четвърт век ДПС-Доган беше ядрото на същия този модел, преди през последните десетина години сегашният кръг към ДПС-Пеевски да обсеби лостовете и да покрие с паяжината си институциите в България.
Така че през днешния ден борбата в Движение за права и свободи е борба на едно туморно обучение в две самоизяждащи се версии, криещо голям риск за цялото българско общество.
* * *
На този декор протичащото се в Българска социалистическа партия е изцяло по Маркс. Там кървавата покруса, която тази „ столетна партия “ привнесе в българската история, е към този момент в предишното. И в този момент идва ред на фарса. Как листите на „ Позитано “ 20 зависят напълно от изключената от партията Корнелия Нинова и нейните също изключени от партията най-верни сподвижници.
А в това време Българска социалистическа партия се обновява и подмладява с необятна коалиция от до болежка познати нови лица като Мая Манолова, Румен Петков или Татяна Дончева.
Темата за „ врага с партиен билет “ в тази партия е прастара и „ архиважна “, както е споделил другарят Ленин. Там в миналото „ тесняци “ и „ широканци “ са се изключвали на воля, преди Москва да вкара ред.
Дори Георги Димитров, пребивавайки в задграничното бюро във Виена, е изключен за малко след Септемврийското въстание, само че Коминтернът взема решение друго. После Димитров на собствен ред изключва „ ренегатите “ и ги предава в ръцете на руските органи.
Наследникът му Вълко Червенков изключва от партията Трайчо Костов, след което грубо се разправя с него. Но и Червенков, както и Югов, на собствен ред са свалени и изключени от Тодор Живков, на който пък Българска комунистическа партия благодари през ноември 1989 година, преди също да го изключи от партията.
От нея – на собствен ред – беше изключен и някогашният президент и някогашен партиен водач Георги Първанов. Станишев, като ръководител на ПЕС, беше „ самоотстранен “, а в този момент удари часът на Корнелия Нинова, която в профил преди време и Станишев, и предшественика си Михаил Миков.
В този смисъл нищо положително не чака и „ краткотрайни фигури “ като Атанас Зафиров и Борислав Гуцанов, само че това надали вълнува някого.
Проблемът на Българска социалистическа партия е като този в Движение за права и свободи – за трите букви – само че в тази ситуация липсва „ тайната власт “. Тя отдава изфиряса от аления бастион, където оредяващата електорална маса е към този момент в горната пенсионерска възраст.
* * *
Проблемът на политическия разпад е и в синдрома на „ миметичната болест “, в случай че си послужим с един термин на френския мъдрец Рене Жирар. Центробежните сили се форсират, един разпад предизвиква различен, виждаме по какъв начин и към русофилските „ възрожденци “ се нарояват двойници.
В ПП-ДБ съвсем на ръба бе удържано „ единството “, което допуска доста сериозен диалог за взимането на решения в тази сложносъставна коалиция.
Eдинствен ГЕРБ наподобява „ обединен и едносъставен “ (макар и електорално понамален).
Защото ГЕРБ е Бойко Борисов, а Бойко Борисов – ГЕРБ.
Така е било в миналото и в Българска комунистическа партия, само че след това нещата се трансформират.
* * *
На този декор Висш съдебен съвет реши да пришпори събитията и навръх 9 септември да възобнови процедурата за избор на основен прокурор. Датата очевидно не е определена инцидентно.
Текстът е оповестен в. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ