“Международната космическа станция” е почти завършена. Сега – накъде?
Совалката „ Дискавъри “ достави последния комплект от слънчеви панели към „ Международната галактическа станция “ през месец март 2009 година След като задачата й, обозначена като STS-119, завърши сполучливо, станцията наподобява в действителност приключена, във типа, както са си я представяли мнозина преди повече от двадесет години! Е, остават единствено още няколко модула, само че главната част от работата по структурата е приключена.
„ Международната галактическа станция “ без подозрение е най-големият триумф на пилотираната космонавтика и най-грандиозният план от 60-те години на предишния век, когато сполучливо бяха извършени задачите „ Аполо “, осъществили пилотирано кацане на Луната. След като лунното кацане е сполучливо осъществено, излиза наяве, че идната разумна стъпка в усвояването на космоса е установяването на галактическа станция, орбитален дом, който да направи допустимо непрекъснато човешко наличие в космичната пустота. Мнозина се опълчват на тази концепция. „ Защо въобще би трябвало да строим галактически станции и за какво би трябвало да имаме пилотирана космонавтика като цяло, в случай, че роботите и компютрите правят всички научни опити из цялата Слънчева система? “ – това е въпросът, който става известен, когато е утвърден планът за галактическа станция „ Фрийдъм “ през 80-те години и по-късно за „ Международната галактическа станция “. Критици като Робърт Парк още преди началото на структурата смятат, че станцията лишава средства от значимите за науката безпилотни задачи. Острата рецензия продължава и след началото на структурата, като изключително се изостря след 2003 година, когато совалката „ Колумбия “ се разпада над Тексас и станцията е оставена незавършена в продължение на няколко години.
Кулминацията на всичко това настава през 2007 година, когато Стивън Уейнбърг, Нобелов лауреат, просто споделя, че галактическата станция съгласно него е „ орбитален неуспех “ и притегля медииното внимание.
Рисунка на галактическа станция “Фрийдъм ” от 1987 година – тази галактическа станция е предходник на “Международната галактическа станция ”. Credit: NASA
Изглед на МКС – март 2009 година Мечтата от преди 20 години стана действителност. Credit: NASA
Но към този момент е пролетта на 2009 година и „ Международната галактическа станция “ най-накрая е с завършена съществена структура. Всички греди и слънчеви панели са доставени в орбита, както и множеството от лабораториите – „ Дестини “, „ Кибо “, „ Колумб “. Станцията е подготвена да поеме след два месеца първия си екипаж от шестима души. След доста старания на ръководители и астронавти, към този момент можем да кажем самоуверено, че станцията в действителност е най-голямата реализирана цел от ерата на „ Аполо “. И до момента в който преди 10 години хората си задаваха въпроса „ Дали е рационално да строим галактическа станция? “, през днешния ден настоящият въпрос е следният:
Космическата станция е реалност. Тя съществува. Щом съществува, би трябвало съществено да се замислим какво можем да вършим с нея, с цел да извлечем най-голяма изгода. За страдание в късата история на космонавтиката по този начин се е случвало, че множеството от градниозните планове са оставяни незавършени или с неразгърнат капацитет. Така се е случило с корабите „ Аполо “, когато е унищожена цялата пилотирана архитектура след 70-те години в интерес на галактическата совалка, с ракетата „ Н1 “, която в никакъв случай не полита сполучливо, с ракетата „ Енергия “, която имаше огромен капацитет да извежда огромно количество потребен товар оттатък околоземна орбита. Ще бъде в действителност доста тъпо, в случай че „ Международната галактическа станция “ бъде свалена от орбита едвам след няколко години, без да сме взели най-хубавото от нея.
А с какво може да бъде потребна тя?
Когато планът за галактическата совалка е утвърден, той е утвърден най-много с концепцията да може да изнася „ строителните блокчета “ на бъдещите структури в орбита. Космическите станции пък постоянно са предвиждани да бъдат научни платформи и в същото време междинни постове за полети до Луната и планетите. Космическата совалка съвсем извърши своята задача – тя изведе в орбита модулите на станцията. Но галактическата станция е в несъответствуваща орбита, с цел да поддържа полети до Луната и планетите, тъй че единственото, за което може да ни послужи, е да бъде научна лаборатория, както и място, където да се тестват нови технологии.
Както към този момент споделих, множеството от научните лаборатории към този момент са в орбита. Но не всички. Някои от тях в никакъв случай няма да полетят. За страдание измежду тях е и така наречен „ Центрофужен модул “, неповторима лаборатория за тестването на реакцията на огромни животни и органи към изискванията на безтегловност. Добрата вест обаче е, че на МКС към този момент има няколко дребни центрофуги към модулите „ Кибо “ и „ Колумбус “. Центрофугата на „ Кибо “ е в положение да поддържа положение на микрогравитация сред 0.1 G и 2G, по данни от Японската галактическа организация. Тя е част от „ Клетъчния биологичен опит “. Европейският модул „ Колумбус “ има две центрофуги, част от опита „ Биолаб “.
И до момента в който загубата на „ Центрофужния модул “ е обезщетена ненапълно от съществуването на центрофуги в гореспоменатите модули, различен неповторим опит е на ръба на това в никакъв случай да не полети – „ Алфа Магнетик Спектрометър “, който ще е отдаден на изследването на тъмната материя и антиматерията.
Доскоро даже нямаше проект този забавен инструмент да бъде изстрелян. Впоследствие обаче бе решено да бъде финансиран един спомагателен полет на совалка, откакто цялостната структура на МКС бъде приключена. Полетът по проект би трябвало да бъде сбъднат към края на 2010 година, малко преди пенсионирането на совалката. Само че и тук има една нотка на неустановеност, тъй като полетите на совалките непрекъснато се отсрочват, от време на време в продължение на месеци. Дали НАСА ще е в положение да реализира всички планувани полети по структурата на МКС до края на 2010 година? Ако настъпи ново дълготрайно закъснение на графика и НАСА не успее да изстреля всички задачи до края на 2010 година, ще се престраши ли да изстреля совалка и през 2011 година, когато към този момент совалката би трябвало да е пенсионирана?
Несигурност, неустановеност, несигурност… Изглежда, че ще е въпрос на огромен шанс “Алфа Магнетик Спектрометър ” в действителност да полети, само че в случай че фактически той остане на Земята, критиците на “Международната галактическа станция ” още веднъж ще побеснеят, тъй като загубата за науката е огромна. Много от критиците в действителност считат, че “Алфа Магнетик Спектрометър ” е единственият скъп и неповторим теоретичен опит, плануван за галактическата станция, тъй като е обвързван с изследването на съществени астрономически проблеми, до момента в който на борда на МКС съвсем всички останали опити са свързани с изследване на въздействието на микрогравитацията върху биологичните организми (нещо, което към този момент се е предписание доста пъти през цялата история на космонавтиката).
Има и други детайли на неустановеност, в частност по отношение на това, което касае износването на обособените съставни елементи на станцията. Колко време ще работят обособените съставни елементи и в случай че някой от тях се повреди, по какъв начин ще бъде превозен до комплекса? На всички е ясно към този момент, че единственият галактически транспортен съд, който може да изнася огромни съставни елементи, е галактическата совалка, а след 2010 година тя ще бъде пенсионирана и след този интервал на процедура оставаме без опция да ги изнасяме в орбита. Особено проблематични са жироскопите, които се повреждат доста бързо (неочаквано за всички!). Засега единствено совалката е в положение да придвижва жироскопи до МКС. Товарните кораби на Русия – “Прогрес ” и на Европейската галактическа организация – “ATV ” не са в положение да ги придвижват. Несигурни сведения получавам за опциите на японския транспортен съд “HTV ”, само че даже и да е в положение да може да придвижва жироскопи, той към момента даже не е изпитан в орбита!
Бъдещето на “Международната галактическа станция ” продължава да е нестабилно и това несъмнено не е реалност за подценяване. Трябва да бъде извлечена оптималната изгода от нея, другояче всичкият труд на астронавтите ще отиде напразно.
