София СтояноваДнес, на 23.04.2024г се навършват 102 години от рождението

София Стоянова

Днес, на 23.04.2024г се навършват 102 години от рождението на Радой Ралин. На тази дата непроменяемо се възнамерявам за неговите послания, които той енергично е разпространявал освен измежду обществото, само че и в нашето семейство. Свободата, като най-висша полезност, която би трябвало да се отстоява всекидневно. Хуманизмът, който застава над всички политически упоритости и възгледи. Истината - най-силното оръжие на положителния създател. Великодушието, което защищава от всяка завист на деня. И.. бедността – „ почвата на най-високите дървета. “

„ С бедността поезията започва/ и за благополучие приключва с нея. “ споделя Радой в стихотворението „ Псалом “. И продължава:

Тя бе в миналото за мен
призрачен сън и боязън,
бе мочурище на безнадеждността,
само че в този момент ми е единствена
оживяла,
незаплашена
и вярна независимост.

И може би, точно неналичието на боязън от бедността му разрешава да бъде толкоз самоуверен. След като тиражът на „ Люти чушки “ е изгорял през 1968г., Радой остава без работа за интервал от 8 години. По това време валят отводи от издателства и вестници за всяко едно негово предложение. Всички негови изявления за годините 1969, 70, 71, 72 и 73 се побират в една тънка директория. Но по това време той не престава да работи и основава някои от най-значимите си текстове. Сред тях популярният кино сюжети „ Аз съм Левски “, които до ден сегашен не е екранизиран.

Липсата на щатна работа и нови издания, непроменяемо води и до неналичието на средства, само че Радой имплементира това в своята житейска философия. До края на живота си, той няма домакински телефон и автомобил. Баща ми Стефан, сходно на него, не демонстрира особени искания към облеклото си или към това какво има на масата. Но скромността постоянно е съпроводена с достолепие.

А четейки „ Задочни репортажи за задочна България “ на Георги Марков, разбирам, че точно това обръщение, е достигало до младите. Следващият откъс от Задочните репортажи разказва среща-разговор на Марков със студенти по време на летен лагер на Мальовица:

Чаках ги да се успокоят и запитах:
- И въпреки всичко, какво ви харесва в нашата литература, в случай че изобщо нещо ви харесва?
Някой съумя пръв да извика:
- Константин Павлов! – след което името му неведнъж бе повторено, с цел да последват имената на Радой Ралин, Николай Кънчев, Йордан Радичков, Георги Мишев, Стефан Цанев…
- Богат ли е Константин Павлов? – попита едно момиче.
- Не. – споделих.
- А Радой Ралин?
- Едва свързва двата края. Може да сте го виждали, когато на обяд прекосява площад „ Славейков “ и носи с котелки храна за децата си…
- А Николай Кънчев?
- Мисля, че получава по-малко от една студентска стипендия.
Настъпи раздвижване. Видях, че отговорите ми бяха точно това, което студентите биха желали да чуят. Сигурно те биха се ужасили, в случай че Константин Павлов имаше тлъстата банкова сметка на Сте-Цето, или пък – по модата на най-богатите писатели – имаше частен водач. Бедността на Коцето и Радой като че ли носеше оптимистична вяра за тях, че не всички писатели бяха заводи за пари, че не всички се продаваха или търгуваха с гениите си. Че ония, които те бяха избрали за себе си, живееха по-бедно от тях. Лицата им някак просветнаха, като че им бях съобщил най-хубавата новина…
Марков, Георги. Задочни репортажи за България, Т. 1-2. Сиела Норма. С., 2016, с. 363