Мартина Апостолова: Всичко различно се възприема като претенция и прищявка
Sofia Short Fest е първият кинофестивал със характерна процедура в подбора на жури. На всяко издание журито излъчва един от тях да бъде жури и на идващото издание. През 2026-та тази чест се пада на Мартина Апостолова. По този пово беседваме с нея - както за второто ни издание, по този начин и за наблюденията ѝ от първото.
През миналата година беше част от журито както на Sofia Short Fest, по този начин и на Златна роза. Какво научи за българското кино?
На прима виста ми идва да отговоря, че не съм научила доста нови неща. В същото време съм и много сюрпризирана. Което значи, че има многообразие и цвят. Тревожи ме това, че годините преди 90те не престават да занимават създателите ни, даже тези, които са от друго потомство и не са претърпели персонално режима на социализма. Но и разбирам, че за тях това е екзотична и привлекателна тематика, също по този начин влечението наподобява е по- скоро към стилистика, в сравнение с към социум. Научих също, че българското кино не е готово за комедия.
Освен със мощните си функции в “Ирина ” и “Phi 1.618 ” имаш отчетливо наличие и в късометражното кино с паметния “Брак ” на Слава Дойчева. Как се дефинира по кое време една история би трябвало да бъде разказана късометражно?
Това е доста сложен въпрос за мен, който постоянно си задавам. Възхищавам се на майсторите на късия роман генерално, без значение в кое изкуство е. Да успееш да разкажеш пълноценно една история в няколко минути е в действителност висока топка и към момента не мога да си обясня подценяването на късото кино. Надявам се фестивали като София Шорт да преобърнат разбиранията и интереса на публиката. За да бъде един филм трогателен не е наложително да продължи 120мин, от време на време малко, тъкмо и ясно е доста по- зашеметяващо от протяжното. Вярвам в " орязването " и опростяването на сюжетите и в случай че това води до редуциране и на кино лентата, няма нищо неприятно.
Има ли справедливи критерии по които се дефинира дали един филм е добър и в случай че да, кои са твоите критерии, по които ще се водиш като жури?
Имала съм удоволствието да бъда жури доста пъти, в разнообразни страни, на разнообразни стратегии (късометражни, пълнометранжи, документални, анимация) и постоянно преди всичко ме е водила страстта, която чувствам след или до момента в който виждам даден филм. Често (да не кажа винаги) си повеждам мемоари. За мен е значимо да запомня чувствата, които имам до момента в който виждам. Оттам нататък, чисто професионално, проследявам актьорската игра, давам си сметка кои хрумвания и хрумки на кого принадлежат (режисьор, артист, оператор, сценарист). Винаги ми е мъчно и постоянно се старая да съм доста справедлива, тъй като самото изпитание да създадеш филм е величествен триумф и достижение.
Давайки си сметка, че всеки има собствен усет, се пробвам да се абстрахирам от персоналните ми желания и в последна сметка да провидя къде е " сърцето " на кино лентата.
Страда ли българското кино от стандарти?
Определено. И освен киното, само че и публиката. Трудно ни е да излезнем от познатото и да спрем да дълбаем в тематики, които към този момент не са до такава степен настоящи. Трудно ни е да възприемем нови стилове - на описване, на снимане, на игра. Всичко друго се възприема като рекламация и волност, а не като нова вълна. Ако разказът не е спретнат по учебник – „ какво е това писане, нищо не разбрах “. Ако е снимано от ръка – „ заболя ме главата “. А това по никакъв начин не са нови неща. Просто не разрешаваме на революцията да се случи и това се дължи точно на стандартите, от които сме задръстени – и като създатели и като аудитория.
Смяташ ли, че в действителност най-хубавите филми печелят фестивалите? Има ли и нещо друго определящо, да вземем за пример политика, новост, или засягане на чувствителни тематики? Как се реализира консенсус в едно жури и какви “дяволи ” се крият в този развой?
Обсъжданията с сътрудниците по отношение на финалните решения са най-любимата ми част от това да бъда жури. Имам едни седем часа спор за огромния победител в спортната стратегия на Филмовия Фестивал в Бари. Беше превъзходно прекарване, тъй като всички толкоз буйно защитавахме фавоитите си и с такива необорими причини, че напряко целия ни свят се трансформира в кино. Накрая, несъмнено, стигнахме до консенсус. Не бих споделила, че постоянно „ най-хубавият филм “ печели. В множеството случаи спечелилият е и „ най-актуалният “. Напоследък политиката играе голяма роля в оценяването на кино. Големият демон са персоналните желания, з акоито приказвах нагоре. Затова е доста значимо да бъдеш отворен към непознатите причини и да схванеш за какво някой „ харесва “ даден филм повече от теб. В множеството случаи, неизвестно по какъв начин, всички са на едно мнение по отношение на огромния победител и това е задоволителен мотив. Но когато няма неоспорим любимец е доста мъчно. Тогава към този момент се гледат и новост, и политика, и „ тематиките на деня “.
Да поговорим и за още един фактор - изкуственият разсъдък. Наблюдават ли се към този момент резултати от AI в киното,a в театъра? Усещаш ли го като заплаха, или е просто следващ инструмент с благоприятни условия? Има ли място AI в творчеството, в случай че да, до къде смяташ, че е нужно да се простира той?
В киното към този момент не виждам кой знае какво въздействие, заради простата причинина, че множеството кинаджий се опълчват на несъразмерната приложимост на ИИ в работата. Може би в техническата част е доста потребно, само че в креативната и художествената за мен е невероятно – първо тъй като изкуството, съгласно мен, се ражда повече в болката и страданието, въобще – в страстта, а тези усеща са малко непознати на ИИ. Всичко останало е второстепенно. Изкуството е основаване на артефакт, подбудено от прекарване, страст, неспокойствие – всичко присъщо на човешките същества. В театъра е същото, да не кажа и по-осезаемо, тъй като театъра е живо изкуство. Може би като част от декора, костюмите, мултимедията, само че още веднъж под „ командата “ на създателя. Аз считам, че ИИ би трябвало да се употребява като инструмент, който да спести време, само че не и с който да си приписваме заслуги. Изкуството е поминък, който изисква извънредно и единствено умствен развой, ентусиазъм, лична мисъл, групова работа. И не е ИЗКУСТВЕНО. То е нещо, което не може да се вкара като „ промпт “ в компютърна прграма.
В светлината на скорошните големи митинги в страната, в които прочее мощно усещане направиха и Студентите от НАТФИЗ, резонно идва въпросът каква е ролята на известните лица в такива процеси? Редно ли е от позицията на жители да чакаме будна позиция в тяхно лице, даже когато това може да им коства доста?
Аз съм малко последна в това отношение и дори наскоро бях ядосана по отношение на мълчанието на много известни персони по въпроса с един признат закон в образованието. От публичните персони се чака да поведат овществото, да са здравият разсъдък, да „ отворят очите “ на останалите хора и да употребяват гласа и трибуната, които имат шанса да са им дадени (и то със силата на вокс попули). Без боязън. Защото да си непряк наблюдаващ за мен не значи да си почтен. Изобщо безучастността мен ме вбесява. Което не значи да си вреш носа на всички места, само че когато си модел за подражателство и си уверен в истината, няма неприятно да я изкажеш на глас. Да се бориш с дезинформацията. Коства доста, когато си самичък в битката, само че кажете ми, в случай че забележим на митинга лицата, които всяка вечер виждаме на дребния екран или си купуваме билети за спектакъл, с цел да ги забележим онлайн на сцената на някой спектакъл, в случай че се почувстваме равни с тях, един до друг, това не дава ли една групова мощ, която при всички случаи значи вяра?
Протестите сътвориха мощен подтик и сякаш реализираха избрана цел. Какво следва обаче?
Следва тази сила да не стихва, а да стигне до края, а края е справедливостта. Аз съм мечтател в това отношение. Но битката не свършва с една подадена оставка. Има още доста работа да се свърши. Наясно сме, че изгнилото е доста по-дълбоко, в сравнение с ни се коства. Има правосъдна система за оправяне, има корупция, има злоупотреби, които изискват неуморност и здрави устои. За мен митингите не би трябвало да стопират и ние като общество занапред би трябвало да държим сметка на определените от нас политици. Трябва просто да търсим и пазиме правата си като жители на тази страна.
Имаш ли позиция и по въпросите, които самостоятелния културен бранш слага към институциите? Какъв е идващият потребен ход за креативната общественост?
Относно самостоятелния културен бранш също има доста работа за извършване. Като за начало би трябвало да има формален указател на всички създатели, които влизат в тази категория – самостоятелни, свободни актьори. Гилдии има, само че липсва обединяване, липсва мощно лоби. В страна, в която културата, образованието и опазването на здравето са на последно място, с най-ниски бюджети, това е доста мъчно. Трудът на артистите е мощно подценен и обезценен, оттова идва и отчаянието и безсилието в тези среди. Но и тези институции имат потребност от генерална промяна. И от съответна администрация, която да схваща потребностите на бранша. По-добре и от своя министър даже.
През миналата година беше част от журито както на Sofia Short Fest, по този начин и на Златна роза. Какво научи за българското кино?
На прима виста ми идва да отговоря, че не съм научила доста нови неща. В същото време съм и много сюрпризирана. Което значи, че има многообразие и цвят. Тревожи ме това, че годините преди 90те не престават да занимават създателите ни, даже тези, които са от друго потомство и не са претърпели персонално режима на социализма. Но и разбирам, че за тях това е екзотична и привлекателна тематика, също по този начин влечението наподобява е по- скоро към стилистика, в сравнение с към социум. Научих също, че българското кино не е готово за комедия.
Освен със мощните си функции в “Ирина ” и “Phi 1.618 ” имаш отчетливо наличие и в късометражното кино с паметния “Брак ” на Слава Дойчева. Как се дефинира по кое време една история би трябвало да бъде разказана късометражно?
Това е доста сложен въпрос за мен, който постоянно си задавам. Възхищавам се на майсторите на късия роман генерално, без значение в кое изкуство е. Да успееш да разкажеш пълноценно една история в няколко минути е в действителност висока топка и към момента не мога да си обясня подценяването на късото кино. Надявам се фестивали като София Шорт да преобърнат разбиранията и интереса на публиката. За да бъде един филм трогателен не е наложително да продължи 120мин, от време на време малко, тъкмо и ясно е доста по- зашеметяващо от протяжното. Вярвам в " орязването " и опростяването на сюжетите и в случай че това води до редуциране и на кино лентата, няма нищо неприятно.
Има ли справедливи критерии по които се дефинира дали един филм е добър и в случай че да, кои са твоите критерии, по които ще се водиш като жури?
Имала съм удоволствието да бъда жури доста пъти, в разнообразни страни, на разнообразни стратегии (късометражни, пълнометранжи, документални, анимация) и постоянно преди всичко ме е водила страстта, която чувствам след или до момента в който виждам даден филм. Често (да не кажа винаги) си повеждам мемоари. За мен е значимо да запомня чувствата, които имам до момента в който виждам. Оттам нататък, чисто професионално, проследявам актьорската игра, давам си сметка кои хрумвания и хрумки на кого принадлежат (режисьор, артист, оператор, сценарист). Винаги ми е мъчно и постоянно се старая да съм доста справедлива, тъй като самото изпитание да създадеш филм е величествен триумф и достижение.
Давайки си сметка, че всеки има собствен усет, се пробвам да се абстрахирам от персоналните ми желания и в последна сметка да провидя къде е " сърцето " на кино лентата.
Страда ли българското кино от стандарти?
Определено. И освен киното, само че и публиката. Трудно ни е да излезнем от познатото и да спрем да дълбаем в тематики, които към този момент не са до такава степен настоящи. Трудно ни е да възприемем нови стилове - на описване, на снимане, на игра. Всичко друго се възприема като рекламация и волност, а не като нова вълна. Ако разказът не е спретнат по учебник – „ какво е това писане, нищо не разбрах “. Ако е снимано от ръка – „ заболя ме главата “. А това по никакъв начин не са нови неща. Просто не разрешаваме на революцията да се случи и това се дължи точно на стандартите, от които сме задръстени – и като създатели и като аудитория.
Смяташ ли, че в действителност най-хубавите филми печелят фестивалите? Има ли и нещо друго определящо, да вземем за пример политика, новост, или засягане на чувствителни тематики? Как се реализира консенсус в едно жури и какви “дяволи ” се крият в този развой?
Обсъжданията с сътрудниците по отношение на финалните решения са най-любимата ми част от това да бъда жури. Имам едни седем часа спор за огромния победител в спортната стратегия на Филмовия Фестивал в Бари. Беше превъзходно прекарване, тъй като всички толкоз буйно защитавахме фавоитите си и с такива необорими причини, че напряко целия ни свят се трансформира в кино. Накрая, несъмнено, стигнахме до консенсус. Не бих споделила, че постоянно „ най-хубавият филм “ печели. В множеството случаи спечелилият е и „ най-актуалният “. Напоследък политиката играе голяма роля в оценяването на кино. Големият демон са персоналните желания, з акоито приказвах нагоре. Затова е доста значимо да бъдеш отворен към непознатите причини и да схванеш за какво някой „ харесва “ даден филм повече от теб. В множеството случаи, неизвестно по какъв начин, всички са на едно мнение по отношение на огромния победител и това е задоволителен мотив. Но когато няма неоспорим любимец е доста мъчно. Тогава към този момент се гледат и новост, и политика, и „ тематиките на деня “.
Да поговорим и за още един фактор - изкуственият разсъдък. Наблюдават ли се към този момент резултати от AI в киното,a в театъра? Усещаш ли го като заплаха, или е просто следващ инструмент с благоприятни условия? Има ли място AI в творчеството, в случай че да, до къде смяташ, че е нужно да се простира той?
В киното към този момент не виждам кой знае какво въздействие, заради простата причинина, че множеството кинаджий се опълчват на несъразмерната приложимост на ИИ в работата. Може би в техническата част е доста потребно, само че в креативната и художествената за мен е невероятно – първо тъй като изкуството, съгласно мен, се ражда повече в болката и страданието, въобще – в страстта, а тези усеща са малко непознати на ИИ. Всичко останало е второстепенно. Изкуството е основаване на артефакт, подбудено от прекарване, страст, неспокойствие – всичко присъщо на човешките същества. В театъра е същото, да не кажа и по-осезаемо, тъй като театъра е живо изкуство. Може би като част от декора, костюмите, мултимедията, само че още веднъж под „ командата “ на създателя. Аз считам, че ИИ би трябвало да се употребява като инструмент, който да спести време, само че не и с който да си приписваме заслуги. Изкуството е поминък, който изисква извънредно и единствено умствен развой, ентусиазъм, лична мисъл, групова работа. И не е ИЗКУСТВЕНО. То е нещо, което не може да се вкара като „ промпт “ в компютърна прграма.
В светлината на скорошните големи митинги в страната, в които прочее мощно усещане направиха и Студентите от НАТФИЗ, резонно идва въпросът каква е ролята на известните лица в такива процеси? Редно ли е от позицията на жители да чакаме будна позиция в тяхно лице, даже когато това може да им коства доста?
Аз съм малко последна в това отношение и дори наскоро бях ядосана по отношение на мълчанието на много известни персони по въпроса с един признат закон в образованието. От публичните персони се чака да поведат овществото, да са здравият разсъдък, да „ отворят очите “ на останалите хора и да употребяват гласа и трибуната, които имат шанса да са им дадени (и то със силата на вокс попули). Без боязън. Защото да си непряк наблюдаващ за мен не значи да си почтен. Изобщо безучастността мен ме вбесява. Което не значи да си вреш носа на всички места, само че когато си модел за подражателство и си уверен в истината, няма неприятно да я изкажеш на глас. Да се бориш с дезинформацията. Коства доста, когато си самичък в битката, само че кажете ми, в случай че забележим на митинга лицата, които всяка вечер виждаме на дребния екран или си купуваме билети за спектакъл, с цел да ги забележим онлайн на сцената на някой спектакъл, в случай че се почувстваме равни с тях, един до друг, това не дава ли една групова мощ, която при всички случаи значи вяра?
Протестите сътвориха мощен подтик и сякаш реализираха избрана цел. Какво следва обаче?
Следва тази сила да не стихва, а да стигне до края, а края е справедливостта. Аз съм мечтател в това отношение. Но битката не свършва с една подадена оставка. Има още доста работа да се свърши. Наясно сме, че изгнилото е доста по-дълбоко, в сравнение с ни се коства. Има правосъдна система за оправяне, има корупция, има злоупотреби, които изискват неуморност и здрави устои. За мен митингите не би трябвало да стопират и ние като общество занапред би трябвало да държим сметка на определените от нас политици. Трябва просто да търсим и пазиме правата си като жители на тази страна.
Имаш ли позиция и по въпросите, които самостоятелния културен бранш слага към институциите? Какъв е идващият потребен ход за креативната общественост?
Относно самостоятелния културен бранш също има доста работа за извършване. Като за начало би трябвало да има формален указател на всички създатели, които влизат в тази категория – самостоятелни, свободни актьори. Гилдии има, само че липсва обединяване, липсва мощно лоби. В страна, в която културата, образованието и опазването на здравето са на последно място, с най-ниски бюджети, това е доста мъчно. Трудът на артистите е мощно подценен и обезценен, оттова идва и отчаянието и безсилието в тези среди. Но и тези институции имат потребност от генерална промяна. И от съответна администрация, която да схваща потребностите на бранша. По-добре и от своя министър даже.
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ