Старите снимки
Снимките са нашият човешки опит да надхитрим времето, да го хванем в капан. За един момент то да ни стане заложник, вместо все ние да сме безконечни негови заложници, както е в реалност. Разбира се, това е заблуда, само че горещо ни се желае да имаме вяра в нея.
Ловци на мигове с фотоапарат в ръка. С каква концепция в действителност? Да ги демонстрираме в миналото някому, да си ги преглеждаме в уединение и да предъвкваме мемоари? Да се смеем над това, което сме били или да тъжим, че към този момент не сме такива? Натискаме копчето и визия си нямаме какво ще вършим по-нататък с това откраднато от неспирния поток на времето мигновение. Снимаме се, когато сме на нови, непознати места, когато сме щастливи, увековечаваме триумф или просто готина обстановка. Места, до които сме горди, че сме достигнали, лица на хора, които се трансформират и след това изчезват...
Какво са старите фотоси? Излишни вехтории, носталгия по предишното, неизлетял сантимент...
Ако сме нещастни, надали ни се преглеждат фотоси от времето на благополучие. Ако сме скъсали окончателно с житейски интервал или с човек, никога не бихме се захласвали във фотографиите оттогава. Изоставянето им е част от раздялата. Още едно доказателство за емоционално-съкровения товар, който носи този пай хартия.
Снимката и споменът са явления, сред които има знак за тъждество. Разликата е, че фотографията е материалното спомняне за нещата, а споменът е нещо, което съществува единствено в нашата глава, напълно нравствен артикул. Не е инцидентно, че постоянно с лекост и необремененост преглеждаме нашите детски фотоси. Както детството е нещо ведро, прелестно за спомняне, по този начин и към детските фотосите постоянно се връщаме на драго сърце. Моите, да вземем за пример, лежат в една кутия, в която преди пребогато лета дядо Коледа ми е донесъл кукла. Нахвърляни са безсистемно. Стоят в дома на майка ми – там е най-сигурното място за бранене на тези материално-хартиени части от мен. Възнамерявам да си ги взема все в миналото, само че повече от двайсет години не съм го сторила. Защо ли? Дали са някаква невидима нишка сред моето преди и в този момент, която подсъзнателно се съпротивлявам да отрежа?
Да, те са нахвърляни, само че въпреки всичко прибрани в кутия. Вероятно и това не е инцидентно – хаосът в степен да се ориентирам задоволително добре в него, ми харесва повече от изрядната подреденост. Тя ми идва бездушна, въпреки и комфортна. Въпрос на настройка. Много хора подреждат фотосите си в албуми – припомням си тези големи, тежки кожени албуми за фамилни фотоси от преди няколко десетилетия. Сегашните са по-практични. Няма неприятно, комфортно е, прибрано. Но спомените са ненапълно нещо също по този начин безредно и нахвърляно като моите фотоси в кутията от кукла. Така че не се гордея със съхранението им, само че най-малко си имам вяра, че се намират в естественото си положение на безпорядък. Преди години обичах да ги преглеждам. През последните десетина не съм ги поглеждала и от това ми става тъжно. Нима чак толкоз ме е обсебило сегашното?
Обичам същински старите фотоси. Те са стопроцентово богатство. На тях виждам места от моя град и разстлалата се река такива, каквито в никакъв случай няма да бъдат. Търся себе си в избелелия облик отдолу под шапката на моята баба и в открития взор на майка ми – ученичка с две плитки, оплетени на венец. Взирам се в непознати лица на хора, които са имали значение за околните ми и колкото повече облиците се губят от избледняването на цветовете, си мисля по какъв начин в действителност най-после от хората остават единствено сенки – дори и по фотографиите.
Времето заличава съществувалото, безразлично към човешката ни суетност да оставим знак, че сме били тук, че ни е имало. Ние се напъваме да го опровергаем и фотосите са нашият отговор в този неуместен разговор. Успяваме ли – единствено ненапълно. Старите фотографии са компасът ни за случвалото се преди нас и със самите нас. Когато сенките избледняват, позатрупани от пясъците на времето...
Ловци на мигове с фотоапарат в ръка. С каква концепция в действителност? Да ги демонстрираме в миналото някому, да си ги преглеждаме в уединение и да предъвкваме мемоари? Да се смеем над това, което сме били или да тъжим, че към този момент не сме такива? Натискаме копчето и визия си нямаме какво ще вършим по-нататък с това откраднато от неспирния поток на времето мигновение. Снимаме се, когато сме на нови, непознати места, когато сме щастливи, увековечаваме триумф или просто готина обстановка. Места, до които сме горди, че сме достигнали, лица на хора, които се трансформират и след това изчезват...
Какво са старите фотоси? Излишни вехтории, носталгия по предишното, неизлетял сантимент...
Ако сме нещастни, надали ни се преглеждат фотоси от времето на благополучие. Ако сме скъсали окончателно с житейски интервал или с човек, никога не бихме се захласвали във фотографиите оттогава. Изоставянето им е част от раздялата. Още едно доказателство за емоционално-съкровения товар, който носи този пай хартия.
Снимката и споменът са явления, сред които има знак за тъждество. Разликата е, че фотографията е материалното спомняне за нещата, а споменът е нещо, което съществува единствено в нашата глава, напълно нравствен артикул. Не е инцидентно, че постоянно с лекост и необремененост преглеждаме нашите детски фотоси. Както детството е нещо ведро, прелестно за спомняне, по този начин и към детските фотосите постоянно се връщаме на драго сърце. Моите, да вземем за пример, лежат в една кутия, в която преди пребогато лета дядо Коледа ми е донесъл кукла. Нахвърляни са безсистемно. Стоят в дома на майка ми – там е най-сигурното място за бранене на тези материално-хартиени части от мен. Възнамерявам да си ги взема все в миналото, само че повече от двайсет години не съм го сторила. Защо ли? Дали са някаква невидима нишка сред моето преди и в този момент, която подсъзнателно се съпротивлявам да отрежа?
Да, те са нахвърляни, само че въпреки всичко прибрани в кутия. Вероятно и това не е инцидентно – хаосът в степен да се ориентирам задоволително добре в него, ми харесва повече от изрядната подреденост. Тя ми идва бездушна, въпреки и комфортна. Въпрос на настройка. Много хора подреждат фотосите си в албуми – припомням си тези големи, тежки кожени албуми за фамилни фотоси от преди няколко десетилетия. Сегашните са по-практични. Няма неприятно, комфортно е, прибрано. Но спомените са ненапълно нещо също по този начин безредно и нахвърляно като моите фотоси в кутията от кукла. Така че не се гордея със съхранението им, само че най-малко си имам вяра, че се намират в естественото си положение на безпорядък. Преди години обичах да ги преглеждам. През последните десетина не съм ги поглеждала и от това ми става тъжно. Нима чак толкоз ме е обсебило сегашното?
Обичам същински старите фотоси. Те са стопроцентово богатство. На тях виждам места от моя град и разстлалата се река такива, каквито в никакъв случай няма да бъдат. Търся себе си в избелелия облик отдолу под шапката на моята баба и в открития взор на майка ми – ученичка с две плитки, оплетени на венец. Взирам се в непознати лица на хора, които са имали значение за околните ми и колкото повече облиците се губят от избледняването на цветовете, си мисля по какъв начин в действителност най-после от хората остават единствено сенки – дори и по фотографиите.
Времето заличава съществувалото, безразлично към човешката ни суетност да оставим знак, че сме били тук, че ни е имало. Ние се напъваме да го опровергаем и фотосите са нашият отговор в този неуместен разговор. Успяваме ли – единствено ненапълно. Старите фотографии са компасът ни за случвалото се преди нас и със самите нас. Когато сенките избледняват, позатрупани от пясъците на времето...
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ