След всеки филм, който ми е харесал, играя една игра

След всеки филм, който ми е харесал, играя една игра на асоциации - по този начин, за себе си. С какво го свързвам, какъв му е образният " послевкус ", кое е трайното, кое е летливото в него. И ето част от моята игра на асоциации в този момент - студ, даже мраз, цвят сепия, въпреки и деликатна, мрак и процеждащата се светлина през прозорците... Музиката. Актьорите. Мартин Макариев от дълго време работи върху този филм и още по-отдавна мечтае за него, а както написа Емили Дикинсън в стихотворението си „ От какво се прави морава? “ – от време на време и фантазията стига. Искам да кажа – почтено е, когато филмът ти е положен върху фантазия, изповед, самопризнание или нещо персонално, твое, а не върху мисловни структури, които би трябвало да се впишат добре в подтекста на да кажем европейското или международното фестивално кино или международното без значение кино или както там би трябвало да го назоваваме, с цел да не се обидят тези, които никога не би трябвало да се наскърбяват. Не почитам политкоректността, още повече в отвратително детския й вид, в който тя ни се сервира в последно време. Абсолютен брат-близнак на политкоректността от времето на соцреализма! Откъде да подозира човек, че всичко това може да се върне и да му се стовари още веднъж на главата да го гледа! Филми, явно съобразени с всичко и всички, усърдно обърнати натам, накъдето сочи ветропоказателят на някакви в последна сметка чиновнически институции? Докато към момента имам право да го напиша: ами не, благодаря! Който желае да ги гледа, харесва, възхвалява, награждава. Не, благодаря! В основата на кино лентата на Макариев е същинска история, разказана му преди години. Действието се развива в български затвор по времето на комунизма. Група пандизчии, излежаващи присъдите си за тежки закононарушения, са „ впрегнати “ по неотложност да работят изключително в заводския завод към пандиза. Всеки от мъжете има своя история – Бохеми (Александър Сано), Даскала (Ивайло Христов), Иглата (Христо Петков), Краси (Стоян Дойчев), Сатъра (македонският артист Игор Ангелов). От другата страна на решетките, нагледно казано, са капитан Векилски (Юлиян Вергов), полковник Радоев (Христо Шопов) и редови войник Ковачки (Владимир Зомбори). А в сърцето на машината е един доста нежен, жив, туптящ ентусиазъм за добрина, независимост, непорочност, светлина, любов… Българското кино е на „ вие “ със законите на жанровия филм. Макариев обаче съумява да се преценява с тях, без да им се подчинява абсолютно. Сценарият на кино лентата, дело на Боби Захариев в съавторство с режисьора, е съсредоточен извънредно в действието, което основава двигателна сила и вътрешно напрежение. Тук обаче ще си разреша да кажа, че съвсем липсват изненади по пътя на разрастване на сюжета – който е гледал затворнически драми, доста бързо и с много добра акуратност ще допусна каква ще е развръзката. Така или другояче сюжетът е работеща машина, а не някаква разсеяна или псевдовглъбена рекламация. Има деяние – вътрешно и външно, а не просто думи, което, считам, е най-сериозният проблем на множеството български филми.Оттук насетне всичко се случва като че ли с лекост. Актьорският тим е с доста опитни „ играчи “, само че с тях е работено и не са оставени „ да бъдат себе си “ или с известното: „ Хайде, и ти си знаеш! “ (казвали са ми български артисти, че нееднократно са чували единствено тези две режисьорски упътвания и нищо друго). В функциите на пандизчиите, както към този момент стана дума, са едни от най-известните български артисти, които обаче не наподобяват като събрани от разнообразни сериали, а в действителност като актьорски тим, който е в безспорен синхрон точно в този филм, в тази история – нещо като колективен персонаж и даже този колективен персонаж си има своето развиване. Колективна работа, рядко срещано знамение, почтено казано. Юлиан Вергов прави огромна крачка напред като киноактьор - самият му персонаж е нееднозначен, хлъзгав, може елементарно да бъде преигран, форсиран или пък да остане някъде в полусенките и да се слее с тях. Вергов съумява да „ настрои “ персонажа си на точните честоти, най-голямото предизвикателство. Същото важи и за останалите трима артисти отвън групата на пандизчиите – Христо Шопов, Башар Рахал и Владимир Зомбори. Великолепни са. Екипът на един филм, както и изобщо филмът с всичките му съставни елементи, в действителност съставлява машина, която би трябвало да проработи и или заработва или не. В съответния случай не просто заработва, само че го прави леко, тихо, с добър темп, без намесата на вездесъщото режисьорско его, без превзетост, професионално, с внимание към всеки съставен елемент. И всеки съставен елемент е зависещ на сюжета, на историята – напълно. Важи за страхотната музика на Виктор Стоянов, операторската работа на Андрей Андреев, монтажа на Никола Миленов…Хареса ми методът, по който е пресъздадена епохата, а тя надалеч не е пресъздадена безусловно, а по-скоро условно – с детайли, които неизбежно свързваме с интервала на комунизма в България (милиционерските униформи и т.н), само че минали през художествено резюме, превърнати в нещо като знаци за тоталитарен режим изобщо. По този метод те приказват и на по-младата публика, която не познава достоверната ера, а има най-обща визия за нея – от фотоси, филми и т.н.Нека обаче в идващия си филм Макариев и сценаристите, с които ще работи вероятно, не ни „ удебеляват “ по този начин натрапчиво главните заключения и не ни филтрират философския дестилат на кино лентата. Можем и сами. Не е нужно знаците да бъдат убивани в думи. Това във връзка задкадровия глас на самия край. Точно там може би щеше да е по-добре без него.