След смъртта на Цветан Радославов, през 1931 г., в таванската

След гибелта на Цветан Радославов, през 1931 година, в таванската му квартира на ул. „ Патриарх Евтимий “ №70 остава малко багаж. Картини, които самичък е рисувал. Цигулка от студентството. Точно тази цигулка, на която през 1885 година за първи път изсвирва първите звуци на „ Мила Родино “. Сред движимостите му е и кожен куфар с ръкописи. Книги. И 10 тетрадки със стихове, върху които е правил бележки самият Пенчо Славейков. Това е цялото му имане…

Някога, към този таван, в поизносен мрачен костюм и с тихи стъпки, той се изкачвал вечер по стълбите. Пишел, четял, свирел на инструмента си в същинска горест и самотност. Понякога се срещал със Симеон Радев, който написа: „ Цветан Радославов беше за мен мистериозен. Учител по философия в една от гимназиите, носеше се легенда за неговата ерудиция “. Но изключително го почитал Алеко Константинов, с който се знаели от деца. Той му посвещава един от фейлетоните си за Бай Ганьо. 

Името на Радославов като че ли е потънало в културната ни история. Не съумява да се впише в тогавашните шумни креативен среди. Мекият му темперамент и възпитанието му пречат да си пробие път измежду първите ни писатели. 

Той е роден на 21 април 1863 година в Свищов. Баща му е Георги Хаджиденков. Майка му Паунка е щерка на възрожденския просветник и литератор Христаки Павлович. Самата тя, със личната си ръка, незабавно след Априлското въстание написва „ Благодарственият адрес “ към дамите в Единбург, вдигнали глас против кланетата през 1976 година

Вуйчо му Николай Павлович е един от първите художници с академично обучение. Радославов е внук на известния свищовски патриот Цвятко Радославов, другар на Евлоги и Христо Георгиеви, както и съмишленик на Раковски, член на свищовското скрито бунтовно сдружение и основател на свищовското читалище „ Безумният идеалист ”.

Дядо му Цвятко има по лавиците на персоналната си библиотека книги на П. Р. Славейков, В. Априлов, Н. Бозвели, братя Миладинови и други наши възрожденски създатели. 

Учители на Радославов са известните в миналото възрожденци Емануил Васкидович, който му преподава гръцки език и българославянска книжовност, а музика учи  при Янко Мустаков. Рисува при вуйчо си Николай Павлович, от който наследява увлечението по живописта и театъра. Още като дете Радославов изненадва свищовлии с това, че чете и написа на църковнославянски и знае всички текстове на църковното свещенодействие. Пее в хора на църквата „ Св. Преображение ” в Свищов. 

Детството му минава с други двама огромни българи – Иван Шишманов и Алеко Константинов. Дядовците и бащите на трите момчета са заможни търговци и общественици, които поставят старания за духовното, национално и политическо израстване на българите.

Трите момчета посрещат с цветя съветските войски в първите дни на Освободителната война. Дядото на Цветан получава високо отличие и национално самопризнание от локалните първенци. Като техен представител, на него се пада достойнството да посрещне и настани в дома си съветските военачалници, генералите Драгомиров и Скобелев.

В дома на Алеко Константинов пък отсяда ген. Радецки, където под арка от живи цветя е посрещнат съветския император Александър ІІ. Алеко е горделив с назначението за писар при свищовския губернатор на самия Найден Геров, а Цветан Радославов се гордее не по-малко с това, че регистраторът при губернаторството, поетът Иван Вазов, живее в неговата стая. В същата стая, години преди този момент Г. С. Раковски написва „ Постъп българский ”. В завещание за Цветан Радославов остават два пищова на Раковски, които след години той подарява на музея в Свищов.

Той учи с Алеко Константинов в Априловската гимназия. По рекомендация на учителите му в габровското школо, през 1878 година татко му го завежда във Виена, с цел да учи в гимназия. След шест години приключва с цялостно отличие класическото си обучение.

В столицата на Австрия, измежду двадесетината български млади мъже е и той. Всички изоставят учението си. Остават броени дни преди Сръбско-българската война. Те бързат към Родината, с цел да се запишат доброволци. Кайзерът Франц Йосиф, зложелател на България, поддържа Сърбия. Цветан Радославов е нагласил куфара си, а до него е и цигулката му. В първа класа на корабчето, което ще отпътува от пристанището по Дунав, се чуват непознати песни, само че и обидни думи за България. Момчета са смутени и се свиват в ъгъл на кораба. Радославов се затваря в каютата и се мъчи да не чува. Грабва перото и нахвърля стихове. Взема в ръце цигулката и стартира да търси мелодия на стиховете. После се връща при приятелите си и излива на един мирис сътвореното. Ражда се „ Мила Родино “, песента която е и до през днешния ден е Национален химн на България. Така той се обезсмъртява с едно само стихотворение, с един единствен книжовен текст.

През 1888 година Радославов е преподавател и библиотекар в Априловската гимназия. Преподава първо  по обща история, немски език и изобразяване, а по-късно логика на психиката, логичност и нравственос. В града на Априлов той резервира в цялостна загадка авторството си върху текста и музиката на химна. Разучава песента с учениците си и доста скоро тя е изпълнявана в Габрово на празници, концерти, учебни забави, след театрални представления и по време на проведени от него екскурзии в планината. В балканския град е работил върху трагичната си творба в пет дейности „ Яничари ”. В нея в шекспиров жанр разказва подиуми на робските несгоди и страданията на българите през ХV век. От Радославов сме наследили и драмата – „ Патриарх Евтимий се прости с царството си ”, превода на операта „ Аида ” от Верди, голям брой публикации по философия и педагогика.

Учителското му тефтерче е изпълнено със подиуми от пиеси. Той е режисьор, сценограф, артист, музикален оформител на пиесите „ Макбет ”, „ Крал Лир ”, „ Иванко ”, „ Ревизьор ”, играни в Габрово. Пише и оперетки, които се показват от учителите. Този спокоен и неизмеримо общителен човек оставя трайни мемоари в своите възпитаници. А „ Мила Родино ” е една от най-популярните песни през интервала 1888-1920 година и габровци стават  на крайници щом я чуят.

Дори сестрите на Радославов не знаели, че брат им е основател на „ Мила Родино ”. Тя дълго е обнародвана в сборници и учебници като национална ария. Авторът разкрива песента като своя години след написването ù. През 1905 година композиторът Добри Христов показва песента в настоящия ù тип.

След учителстването си в Габрово през есента на 1892 година отпътува, с цел да учи философия в Лайпциг. Докторската му дисертация върху „ Памятта ” била нещо удивително за времето и неговият професор от Лайпцигския университет доктор В. Вунд постоянно я цитирал. Радославов, дружно с доктор К. Кръстев и Никола Алескиев са тримата българи, които пазят докторатите си при бащата на актуалната научна логика на психиката Вилхелм Вунт. Радославов в никакъв случай не се подписва и не назовава самичък себе си „ лекар ”. Вунд не съумява да го склони да остане в Лайпциг. Там Радославов става и магистър по изящни изкуства. Освен западни, владеел и антични езици. В Лайпциг има достойнството да бъде признат за член на две от немските университетски сдружения – философското и литературното. В немския град се сприятелява вечно с Пенчо Славейков. На него в късните си години споделя поетичните си опити.

Радославов учителства също в Русе и София. Избран е за член на Висшия образователен съвет към Министерството на Народното просвещение, като е назначен за преподавател по литература в Първа софийска мъжка гимназия. Преподава на престолонаследника Борис. 

След години, на 24 май 1920 година, цар Борис приема в двореца парада на учащите се, вижда своя бивш преподавател и му извиква: „ Здравейте, Господин учителю! ” Радославов не чува гласа на Борис. Царят стопира манифестацията. Минава през ученическите редици, протяга ръка на учителя си. „ Поздравявам Ви, с нашия максимален празник, скъпи учителю! ” Радославов е сюрпризиран. Разприказвали се. След това поданството дълго коментирало случката.

Преместен е във Втора мъжка гимназия, само че главната му учителска работа минава в Трета столична мъжка гимназия, където преподава западни и антични езици, логика на психиката, нравственос и логичност. През свободното си време рисува, прави опити в дърворезбата и иконописта, написа лирика, събира нумизматични, археологически и етнографски предмети. Негови ученици са писателите Йордан Йовков, Крум Кюлявков, Никола Ракитин, художникът Александър Жендов и други, все представители на националната ни нематериалност. През годините е член на  театралната група „ Сълза и смях ”. Рецензент е на пиесите в Народния спектакъл. Член е на Управителния комитет на Оперната дружба, където превежда либрета и опери и оказва помощ в подготовката на оперните представления. Членува в Археологическото сдружение.

През 1903 година е поканен за учител по пробна логика на психиката в Софийски университет, само че засегнат от атмосферата в Алма Матер декларира, че в никакъв случай няма да прекрачи прага на Университета на Фердинанд.

Участва в живота на читалище „ Славянска сказка ” и спомага за откриването и укрепването на държавното музикално учебно заведение и оперния спектакъл.

След пенсионирването си през 1928 година приготвя историческия си труд „ Титлите на българските царе ”, където потвърждава, че владетелската купа „ цар ” има български генезис. Това прави посредством латинска, старогръцка и старославянска книжнина. Пише също главната си книга „ Емоционалният темперамент на мисленето предвид на дуалистичните схващания в етиката и религията ”, която излиза от щемпел посмъртно през 1932 година под редакцията на проф. Спиридон Казанджиев. 

Радославов прекарва безшумно старините си, даже учи санскрит. Обича да се завръща в родния си град, където домът му е обновен. Разхожда се с другари. Всеки ден посещава музея „ Алеко Константинов ” и оказва помощ на музейните служащи.

На Свищов оставя нумизматичната си колекция и огромна етнографска сбирка. Свищовската изложба има 50 негови картини. Умира на 28 октомври 1931 година от язва в столичния си дом на улица „ Ангел Кънчев ” в истниска бедност. Тленните му остатъци са пренесени от София в Свищов.

Цветан Радославов е бил същински талантлив човек - стихотворец, езиковед, художник, драматург, музикант, мъдрец, възпитател, преводач, психолог, нумизмат, етнограф, полиглот. Той сякаш е всичко... Не на вятъра го назовават „ последният български енциклопедист “, който остава до край горделив и правилен на себе си.