След литературните пиршества ,  , , Къщата на Ривиерата“ и

След литературните пиршества, ,, „ Къщата на Ривиерата “ и „ Френският фотограф “, Наташа Лестър подарява на читателите нов вълнуващ разказ, въодушевен от същинската история на една от забравените дами герои на Втората международна война.

Историческите обстоятелства и увлекателната нереалност се преплитат в книгата, с която Лестър дава глас на Мари-Мадлен Фуркад – дамата, оглавила най-мащабната шпионска мрежа на Френската опозиция против нацистка Германия.

Мароко, 1928 година Осемнадесетгодишната Мари-Мадлен не е като останалите девойки на нейната възраст. Списъкът ѝ със занимания включва: каране на спортни коли, хвърчене със самолети и шпионаж за френското държавно управление.

Париж, 1940 година Кошмарът на Втората международна война към този момент е почнал. Франция е пред погром, а  Мари-Мадлен е изправена пред неосъществим избор – дали да остане с децата си, или да последва съвестта си и да посвети всичките си сили на Съпротивата против нацистите.

Една смела жена. Една задача, от която зависи ходът на цялата война. Готова ли е Мари-Мадлен да заживее двоен живот скрито от хората, които обича? И да се впусне в рискова игра на котка и мишка с враговете и със самата гибел? 

В този разтърсващ разказ за обич, всеотдайност и борбеност Наташа Лестър продължава линията, втъкана в цялото ѝ творчеството – да напомня силата на дамите даже и в най-мрачните времена. 

Окриляваща и дръзка, „ Парижкият код “ е книга за всеки, изкушен да научи за забравените страници и персони от историята. И да се потопи в изкуството на красивото описване.

* * *

Из „ Парижкият код “ от Наташа Лестър
Снимка " Сиела "

ПРОЛОГ
НеуловимаЕкс-ан-Прованс, Франция, юли 1944
Първо слушам ботушите им. Чат-чат-чат, като картечница, стреляща на стълбището. После, крясъкът:

– Гестапо! Aufmachen¹!

Именно в този момент си припомням – не съм заключила вратата.

Толкова постоянно бягах през последните четири години, че си мисля, че мога да се справя; че в случай че сложа резето, ще имам вре­ме да се измъкна през тайния вход. И в действителност го върша. Държа резето, обаче вратата се огъва от силата на телата, които напи­рат да влязат, а пръстите ми треперят от притока на адреналин и не мога да го захвана.

Дървото пука. Вратата се тресе.

Внезапно се отваря.

Вътре нахлуват две дузини нацисти.

Това е моментът, за който всички в Лондон ме бяха предупреждавали, че следва. Арест. Изтезания. Смърт – само че единствено в случай че имам шанс.

Пред мен – стена от шмайзери и опасност. Би трябвало да побягна надалече, но краката ми са подготвени да се хвърлят на­пред през оръжията, през вратата, към трите ми деца, с цел да се докосна до тяхната непорочност и обич може би за финален път.

Не че това е било желанието му, само че някакъв граждански ге­стаповец ми попречва да извърша това безумство. Той пита:

– Къде е мъжът? – и здравият ми разсъдък се връща.

Мъжът. Значи е пристигнал за един от моите три хиляди аген­ти. Не за мен. Още не.

Което значи, че би трябвало да се стегна, да се трансформира в името, изписано върху персоналните ми документи: Жермен Пезе, стопанка от провинцията. Ерисон², дребното таралежче, какво­то е кодовото ми име, би трябвало да изчезне. Ако не изнеса най-хубавото си зрелище, те ще намерят сътрудника, който търсят. А аз в никакъв случай към този момент няма да видя децата си. Нито Леон.

Къде си, Леон? Моля те, Господи, дано го намеря.

Пистолетът на гестаповеца изщраква. Насилвам се да пристъпя към него, кудкудякайки.

– Къде е мъжът ли? О, апелирам ви, намерете ми мъж. С лице като моето, за мен те са огромна необичайност.

Посочвам щръкналата си напред брадичка, признателна, че оставих зъболекаря на MI6 да ми направи протеза, която по този начин промени външността ми, че никой не може да разпознае в мен дамата, която управлява съюзническата шпионска мрежа и чи­ято фотография е отпечатана отпред на всички разлепени разгласи с търсени лица.

Това е единственото оръжие, с което разполагам, тъй че го развявам, подмигвам на нациста и посочвам долапа, където пре­ди шест дни бяха скрити купчини документи, пренесени през Франция от моите сътрудници.

– Може би е в дрешника.

Когато бойците отварят дрешника, не намират нищо. Всички документи, които бяха струпани там, към този момент са кодирани и изпратени в Лондон.

Понижавам адреналина с нов смях.

– И да е красавец.

Началникът ме гледа кръвожаден. Но в очите му проблясва подозрение, сходно на клечката кибрит, която нехайно под­насям към цигарата си и у мен се пробужда вяра: може би ще съумея да се спася. Може би този път даже няма да ме аресту­ват, а ще ме подминат като грозна селянка, нямаща нищо общо с така наречената красива шпионка Мари-Мадлен.

Нацистите претърсват жилището, евентуално търсят Люсиен, началник на моя бранш в Прованс, който по-рано беше тук, а двамата сме част от мрежата, която германците на­ричат Ноев ковчег поради кодовите ни имена на животни. Веро­ятно търсят и разследващите отчети, които Люсиен донесе и които стоят на видно място на масата.

Вдишвам пушек, издишвам боязън. Трябва да скрия тези кни­жа. Обаче към мен към момента са ориентирани пет шмайзера. Дяволи­то и неуместно прибавям:

– За предпочитане да е с кестенява коса. И с кафяви очи.

Очите на Леон са сиво-зелени. Завинаги, бях му споделила по­следния път, когато го видях, преди 10 месеца.

За благополучие, моите пазачи се включват в търсенето и в стаята остава единствено един есесовец. В мига, в който вниманието му се насочва към неговите приятели, които се забавляват да тършу­ват в бърлогата на Съпротивата, вместо да имат неприятния шанс да са прикрепени към мен, аз се изсеквам шумно в носната си кърпичка. Охранителят трепва, обръща се с тил, а аз се втур­вам напред, вкопчвам книжата и ги пъхам под дивана, тъкмо преди цивилният гестаповец да се върне в стаята.

– Виждала ли си висок мъж със светла коса? Член е на те­рористична мрежа. Казаха ни, че бил тук.

Офицерът приказва учтиво, само че знам, че това е мигът, преди търпението му да се изчерпи.

Не би трябвало да позволявам да се нахвърли върху мен.

Повдигам неуместно плещи.

– Единствените светлокоси тук са вашите бойци.

– Тогава за какво се опита да ни попречиш да влезем? – крясва той.

Слюнки и яд се разлетяват във въздуха като ядосани звезди.

Ръцете ми треперят.

Пъхвам ги в джобовете си, поглеждам лукаво ядосания на­цист.

– Ако знаех, че всички сте толкоз красиви, щях да отворя необятно вратата, както и девствения си пояс.

Идва ми да повърна. Гестаповецът желае да ме удари. Оба­че бойците му не са намерили нищо. Вместо това, удря по масата.

Преглъщам, поемам си мирис, още веднъж поглъщам и като че ли по някакво знамение нацистите премятат през рамо шмайзерите си и си потеглят, надалеч от водача на най-голямата мрежа на Съпро­тивата във Франция.

Още единствено две минути, и мога да се свлека на колене на пода.

Обаче...

Един от тях ревизира за финален път стаята и като че ли под­сказал му самият демон, погледът му попада на мястото под дивана където купчина кодирани послания чакат като предате­ли. Едва не падам на колене и не изкрещявам тази куха и безполезна дума – не!

– Lugnewin! – крещи нацистът, до момента в който измъква купчина бумаги.

Лъжкиня.

Залитам. Толкова съм изтощена. Мисля, че не мога да продъ­лжавам да върша това. Да пазя себе си и своите сътрудници, да се преструвам и да играя, да се измъквам всякога. Къде е лошотия Д`Артанян, който приказките ми обещаваха, изо­бретателният въстаник, който избавя и делото, и достойнството?

Шестима бойци потеглят към мен с ориентирани към главата, гърдите и гърлото ми оръжия. Останалите разглобяват дивана на части, също и столовете, където са скрити още разузнава­телни отчети. Прикладите на шмайзерите трансформират масите в купчина съчки.

Главатарят ме сграбчва за раменете.

– Коя си ти? – беснее той и ме раздрусва, а аз се притеснявам, че протезата ми ще падне и ще разкрие освен маскировката ми, само че и ще отговори на въпроса му: Аз съм дамата, която преследваш от 1941 година насам.

Аз съм оня Д`Артанян. И без значение от това какъв брой съм уплашена и какъв брой съм изтощена да се боря и да оплаквам за уби­тите си другари и за своите деца, които в никакъв случай не виждам, би трябвало да продължа да се боря. Единствено когато лежа сама в леглото си в три сутринта, си разрешавам време за обезсърчение и никой не може да види по какъв начин се постанова да прилепям ръце сред коленете си, с цел да не треперят.

Вкопчвам се в последната си опция.

– Шпионка съм – изказвам, изоставила преструвката с глу­павата стопанка, към момента прикриваща самоличността на Ери­сон. – Лондон ме изпрати.

Гестаповецът се пробва да ме прекъсне, само че аз не преставам да приказвам по този начин както Мари-Мадлен, водач на аероплан, състеза­телка в автомобилни ралита, неразумно смелата жена герой щеше да приказва преди пет години.

– Аз съм еленът, който инцидентно залавяш, когато си из­лязъл на лов за зайци. И ще приказвам единствено с господаря, не със прислужникът му. Искам да се срещна с най-висшия офицер на Ге­стапо в Прованс, а не с неговия зависещ – споделям подиграва­телно.

Сърцето ми препуска неистово. Здравият разсъдък ми крещи да намеря по-добро решение от това да им разреша да ме аре­стуват. Но би трябвало да се махна от оръжията. Ако ме отведат в пандиза, с цел да очаквам някой пълководец от Гестапо, с който ня­мам желание да се срещам – тъй като един пълководец ще знае тъкмо коя съм и няма да прояви милостта да ме простреля – то тогава може би ще мога да избягам. Оръжията убиват, само че от за­твора може да се избяга; факт, който научих сама.

Офицерът се мръщи угрижен. Ако остави хората си да ме гръмнат, само че след това открие, че съм имала скъпа информа­ция, която е можел да изтръгне с мъчения от мен?

Побутва ме към стълбището.

– Регионалният комендант ще дойде в Екс-ан-Прованс на следващия ден заран.

От жалкото облекчение, че ми остава още малко живот, едвам не залитам още веднъж. Но в какъв ли пъклен затвор ще ме от­ведат? И по какъв начин ще се измъкна, преди да се наложи да се изправя пред коменданта на Гестапо, или преди да стартират да ме из­тезават, с цел да ме пречупят?

Откарват ме в казармите Миолис и ме тикват в килия за нарушители. Заповядват на мъжете, която я населяват, да из­лязат и те оставят след себе си смрад на урина и пот. Подпирам се с една ръка на стената, само че това не е задоволително, с цел да разсее неприятната миризма и моя смут и три секунди по-късно бълвам в кофата толкоз неудържимо, че кожата ми се покрива с пот и ми се желае да я обеля с нокти от костите си.

Изпразнена и изтощена, се свличам до стената, затварям очи и си припомням лицата на Беатрис и Кристиан последния път, когато ги видях, преди повече от година. Представям си малко­то бебе, детето на Леон, което бях държала в ръцете си единствено седмица, преди да ми се наложи да го изоставя

Вече би трябвало да е навръх една година.

Колко още рождени дни ще пропусна?

Това е от тези въпроси, които в никакъв случай не би трябвало да си за­даваш, когато си сама в затворническа килия, с капсула циан­калий, скрита в медальон към врата ти. Не и когато мъжът, който обичаш, е в неопределеност. Не и когато животът на тво­ите три хиляди сътрудници, както и свободата на страната ти, са сложени на карта.

На сутринта Гестапо ще са прочели задоволително от доку­ментите, с цел да знаят коя съм и ще ме санкционират по толкоз же­стоки способи, че даже не мога да си ги показва. Ако реша да глътна цианкалия, който MI6 ми даде, това би трябвало да стане в този момент. Навремето в Лондон свещеникът ми сподели, че Господ щял да ми елементарни.

Но дали аз ще си простя?

Ако никой не предизвести Люсиен, че Гестапо са по пети­те му, ще го заловят. Неговият бранш, съвсем всичко, което е останало от Съюзническата мрежа след последните брутални месеци, ще бъде погубен. А Франция, която се бори по всевъзможен начин, с които разполага за свободата си в този момент, когато Съюз­ниците най-сетне са дебаркирали, ще усети оръжията на наци­стите право в черепа си.

Така че се изправям, подсещам си, че съм дребен таралеж с рокля от бодли.

До разсъмване остават пет часа.

Започвам с прозореца. Той се намира високо горе, метър необятен и може би двойно по-висок. Няма стъкла, единствено тежка дървена дъска с отвор от горната страна, през който се виждат дебели же­лезни решетки.

Дупка.

Пролука.

Място, откъдето влиза светлина.

Дишането ми се форсира. Опитвам се да запазя равно­весие по тънкото въже, опънато сред лудостта и вярата, когато измествам койката под прозореца, изпразвам кофата и още веднъж си задръствам носа от вонята.

Обръщам кофата върху койката.

В Шанхай, където като дете живеех във френската конце­сия³, моят татко ми описа за крадците, които намазвали телата си с олио, с цел да се промъкнат през решетките на портите и да влязат с щурм. Лято е. Килията е същинска пещ. Тялото ми е хлъзгаво от пот. От четири години съм на дребни дажби и тичам от нацистите, което значи, че съм тънка като топлийка.

Но дали съм задоволително ловка и тънка, с цел да се промъкна в пролуката сред дъската и решетките и след това през решетките към свободата?

Събличам роклята, пипвам я със зъби. После се покатер­вам върху кофата, протягам ръка нагоре към прозореца и се пробвам да си внуша, че съм лунен лъч, кадърен да прониже мрака и да премине през всичко – неосезаем.

---

¹ Aufmachen! (нем.) – Отворете! – Б.р.

² Herisson (фр.) – таралеж. – Б.пр.

³ Шанхайската френска концесия е жилищен и търговски регион на Шанхай от 1849 до 1943 година, един от центровете на католицизма в Китай. – Б.р.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.