След като цял днес сме скитали из калдери и гейзери

След като цялостен през днешния ден сме скитали из калдери и гейзери на север, преди този момент сме имали единствено едно обикновено спане, след нощен полет през 4 часови зони, малко преди среднощ дневно 10 се екипираме за нощно нанагорнище на Авачински- деен вулкан покрай Петропавловс.

Слава ни инструктира, подписваме се, че сме наясно с рисковете и заплахите. Правилата са му елементарни: не се отделяме един от различен при каквито и да е условия, а в случай че някой не може да продължи, връщаме се всички. Той води, след него съм аз, Димо е трети. За да няма подозрения, слабото звено в четата съм аз, защото съм основно офисен човек.

Трябва да изкачим към 10 километра с денивелация 2000 метра. Сухите числа нищо не значат, преди да поемеш по тази наша си Голгота. Челниците са включени, съвсем пълнолуние е, раниците натоварени, щеките наострени, дебелите облекла са прибрани. Тръгваме при температура 7 градуса към незнайното. Целта ни е да сме на върха за изгрева, екстремалното тестване за духа и тялото идва като бонус. Слава в никакъв случай не е правил сходен преход с чужденци, което изяснява безмълвния му взор, който крещи: Защо, бе, хора?!

Първият един час минава от малко малко в обикновено движение. Изкачванията са остри, теренът доста неблагодарен- вулканична сгурия и пепел се редуват с огромни скали. Пробвам да ходя без челник- луната е задоволително ярка, зад нас последователно оставят базовия лагер, а по-късно и Камилата- дребна двугърба планина досами прилежащият вулкан - Корякский, който е с типичен конус и височина съвсем 4000 м. Нашият вулкан също е бил с конична форма, само че съществено земетресение срутва част от конуса в самия кратер. Темпото е обичайно, приказката върви с прекъсвания. Това ли било, самонадеян глас злорадства в главата ми, до момента в който не стартира вторият час.

Все по- постоянно срещаме снежни сектори, а изкачванията наподобяват все по- безкрайни и все по- стръмни. Краката някак си машинално се движат, само че дробът жадува за все по- огромни количества О2. Вятърът последователно се усилва, температурата обратнопропорционална-пада. Фокусът ми е на 40 см под носа, вперил очи в черно-белия терен. Опитваме се да не стопираме, а в случай че има мрън от някого, да намаляме темпото. Липсата на сън единствено прави нещата невъзможни- цялото ти създание жадува единствено едно-да полегне за 2 минути. Мускулните болки са нищо пред накъсаното дишане, пронизващият вятър няма значение, опитваш се да пазиш равновесия при всяка крачка, изгубил визия за време и пространство. Всяка крачка е тъга, всяко поемане е битка, всеки удар на сърцето- гонг в ушите. Съзнанието напевно повтаря по какъв начин би трябвало да си легнеш- единствено за секунда, за момент и да оставиш всичко и всеки за капка сън.

Към 3 часа след среднощ вършим дребен бивак по средата на пътя - тук ще починем 15 минути, ще хапнем и ще презаредим, тъй като теренът става и по-опасен и по-труден. Слава изкарва термос вряла вода, хайвер, самун, бонбони и какво ли още не. Аз добродушно просто рухвам на една канара и постепенно гасна в страната на Морфей, до момента в който се боря за всяка глътка въздух.

Вятърът е станал ураганен, температурата към този момент е под нулата. Сгушени на завет, ни тракат зъбите от студа и лекото облекло. Всичко безшумно се отдалечава, до момента в който пропадам в личната си черна дупка. Последните ми мисли са да бъда оставен на мира, а между другото по този начин умират хора из планините, поддавайки се на изкушението на унеса. И тази мисъл не поражда каквато и да е паника, единствено утешение, покой и мир, каквото е останало от съзнанието. - Трябва да се връщаме- слушам някакво ехтене, идващо от различен свят- Сашо, ставай! - Че за какво, всичко върви по проект - измрънквам. - Не изглеждаш добре, нямаме избор! - е твърдият отговор. Насилваш се да изскочиш от черната дупка, тъй като е единствено за малко - да успокоиш дружината и отново добродушно да потънеш в забвение.- Почиваме и тръгваме на назад!- слушам отново и тези думи, сякаш стартират да отдръпват пелената върху разсъдъка ти, с цел да осъзнаеш чутото и идващите последствия. Оглеждаш се в очите на другите двама и гонг връща цялото ти, потънало в давност, схващане.

Аз предложих това щуро нанагорнище и аз ще го проваля. Нямам такова право, а отговорност да направя каквото мога, с цел да стигнем върха! Защото ще открадна гледката на изригващото слънце, ограбващо скатовете на вулкана освен от себе си….сепването е кратковременно, път обратно няма. Всичко стана толкоз ясно в черния прахуляк на Авачински и тъмното небе на Камчатка. Три черни чая, филия с хайвер и бонбон и съм подготвен повече от всеки път да стигна до края на този път. И да се върна.

Крак нагоре, забиваш щеки, намираш постоянна основа, изместваш тежестта, крачка напред, осветяваш идната крачка и планираш. И по този начин милион пъти, колкото се постанова. Оттук стартира най- тежката и сложна част от изкачването, слушам Слава да изяснява загрижено. Преминаваме изострен заснежен скат, от който елементарно можем да паднем, след това идва предпоследното затруднение - 700 метра стръмно нанагорнище, последвано от финални 60 метра пълзене. Пътят е трасиран от дебело въже, само че то не ти би трябвало. Крак нагоре, забиваш щеки, намираш постоянна основа, изместваш тежестта, крачка напред, осветяваш идната крачка и планираш. Колкото би трябвало, докато би трябвало.

Червеното копие на първите лъчи раздират мрака тъкмо, когато стигаме върна на вулкана. Температурата е към минус 10, вятърът брули кратера с 50-60 км/час. Ние сме три песъчинки в машината на природата, съумели да стигнат там, горе.

Първо снимаме зората, след това се преобличаме, само че все пак студът е вцепеняващ. Слава има решение. Сред пепелта на кратера се издигат облаци горещи вулканични газове. Бързо сяда в сгурта и си прави полог. Аз не очаквам дълго, преди да го вървя след. Всичко е толкоз сюрреалистично - топлиш се от вулканичните газове, позаровен в прахта, до момента в който всички останали елементи премръзват от ураганния вятър. Гърлото леко дращи, евентуално от серния привкус на газовете от пъкъла. По - огромната част от кратера е запълнена от вкаменена магма, изригнала преди няколко години. В дребната част, непокрита от нея, сме ние, зарити в пепелта. Близо до нас две едноместни палатки се гушат безмълвно в пустошта. Лъчите на слънцето пронизват вулканичните изпарения, позлатяват заснеженото било на вулкана, до момента в който острият вятър ги пуска по скатовете на Авачински. Брат му- вулканът Корякский, достолепно е обгърнат от тога сняг, която надолу става сиво-черна, обаян от новото Слънце. Всичко е нереално, само че най-много възприятието, че го виждаш със личните си очи, пролятата пот и старания, успеха на волята над физическата билка и тъга.

Сгушени в дъното на кратера, сядаме да хапнем по нещо, допирайки последните останки чай и кафе. Умората се мени с задоволство в очите ни. Внезапно периферното ми зрение долавя придвижване – кафяво - сиво създание с тип на мишка изпълзява от напуканите скали. Рязко придвижване за фотоапарата го пропъжда. Как е допустимо тук да вирее живот? Може би въпреки всичко животът покорява и най- невъзможни върхове?
SIX-A Ден 9: Пътешествия из калдери, врели гейзери и други вулканични интензивности
4 часа разлика не са доста, само че в случай че ги прибавя към 5 -те часа до Иркутск, умората се натрупва бързо. Вече сме 9 часа напред, по отношение на Бълга...

Слънчевият диск последователно господства хоризонта, за нас е време да стартираме втурване. А спускането нерядко може да е по - комплицирано и рисково, изключително на замръзнал и нестабилен терен, какъвто този вулкан предлага в обилие. Да, колената ми се разглобиха, да, цялото ми създание не има вяра, че това втурване в миналото ще има край. Но това не може да измести главното възприятие, че успяхме да посрещнем слънцето в самия хоризонт, на върха на Авачински.

Влачейки се надолу, срещаме десетки, тръгнали да изкачват вулкана. - От къде се връщате, питаха те. - От върха, отговаряхме неенергично. - Че по кое време сте се качили, и до момента в който питаха, си отговаряха сами, машинално повдигайки вежди.

Около 14.00 часа се довличаме до колата. Изминали сме към 23 километра с денивелация 2000 м, като сме стартирали малко преди среднощ. Газили сме през огън и лед, минусови температури и ураганен вятър. Жената на Слава ми е писала и звъняла - очевидно обезпокоена за нас. По - късно ще признае, че е била на минути, преди да звънне на избавителните служби.

Леко преобличане и сядам в колата, с цел да умра. Но не било писано. Слава ни води измежду шубраците, тъй като какво по - положително от това да си създадем барбекю. Вади газови котлони, маса, столове, чаши. Големи парчета дива сьомга са опечени пред очите ни, най- заслуженият обяд за нашата чета. Краката туптят неритмично, с ходилата няма никаква противоположна връзка, само че сме си доста добре. Каквото има за ястие е усвоено, каквото за пиянство - изпито. Събираме бивакът и тръгваме към пазара на Петропавловс, на лов за крабове. Решили сме вечерята да си сготвим у дома.

Десетки щандове с морско обилие приканят, до момента в който мекият аромат на прясна и сушена риба глади небцето. Пресният хайвер от няколко типа дива сьомга е в баки от по 10 кг. Кога, в случай че не в този момент ще тестваш десетки баки хайвер преди да избереш най- положителното. Крабът е платен, следва черен самун, масло и бира. Водка си имаме от Байкал. Пристигаме у дома без да си усещаме мускулите, ставите, връзките. Бърз душ, къс сън, с цел да сготвим морската вечеря. Кратка консултация с гугъл и крабът влиза в тенджерата за по 5 минути. Хайверът и хлябът са предястието, има с какво да прекарваме храната и да поотпуснем душата. Въпреки превъзходната храна, мислите ни са към момента там, горе, на Авачински!