Преиздадоха `Осъдени души` от Димитър Димов |
След дълго неявяване в книжарниците към този момент може да бъде намерено ново издание на емблематичния български разказ, въодушевил кино лентата на Въло Радев от 1975 година – „ Осъдени души “ от Димитър Димов.
Изданието се появява на пазара с майсторската корица на Дамян Дамянов и с логото на издателство „ Сиела “.
Многопластова, богата и общочовешка драма, „ Осъдени души “ е помитащата история за пагубната мощ на предразсъдъците, безконечните разминавания и конфликта на индивида с историята. Едновременно персонален и исторически разказ, трансформирал се в oсновополагащ предвестител на безконечната класика „ Тютюн “.
В края на Гражданската война Испания е обхваната в пламъците на хаоса. Разрухата, бедността и заболяването са завладели страната, трансформирала се в център на политическите течения в Европа в първата половина на XX век.
В лагер за заболели от тиф йезуитският духовник отец Ередиа и британската аристократка Фани Хорн се пробват да оказват помощ с каквото могат на страдащите. И до момента в който гибелта витае във въздуха, сред двамата последователно пламва дълбока и самоотвержена обич, която не се интересува от идеологии, религии и спорове.
Но дали възприятията им могат да устоят измежду сломяващия тътнеж на войната? И допустимо ли е човек да откри избавление в свят, трансформирал се в празненство на нещастието и угнетеността?
Въвличайки героите във водовъртежа на публичните събития, Димитър Димов рисува ослепителен портрет на една ера, пропита с несъгласия. Епоха, в която лозунгите приказват вместо хората, само че войната в душите им се оказва доста по-опасна и от заболяването, и от прегрешението, и от гибелта.
„ Осъдени души “ е удивителен разказ за изкушенията и терзанията на разкъсваната от несъгласия човешка душа, която измежду касапницата на историческите събития въпреки всичко открива себе си.
Откъс
I
Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя още веднъж родината си, не изпита разкаяние, задето така малко си бе спомнял за нея, а единствено горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе. Той изпита тази насмешливост, едно, тъй като сходно неспокойствие въобще не се яви у него, и друго, заради това, че Испания ни минимум не бе се трансформирала през време на скитането му по света.
Той видя същата España traditional, която бе оставил преди петнадесет години – надута, горда, благородна, само че вежлива и чудновато смешна в своята лицемерна либералност и със загатна за славно минало, което изтъкваше на всички места. Тази Испания в този момент приличаше на обеднял идалго, постъпил на дребна службица, само че запазил в обноските си всичката горделивост на своя античен жанр. В тоя дух най-малко се демонстрираха митничарите и граничният полицейски контрольор, когато видяха върху паспорта на Луис едно историческо фамилно име и си спомниха за височайшата депеша, която бяха получили преди два дни от министерството. Надменното неутралност, с което се отнасяха към всички пасажери, се удави незабавно в редица церемониални поклони пред знатната персона с такова високо по¬кровителство, като че ли желаеха да кажат: „ Ние виждаме, че сте аристократ, сеньор!... Ние ви почитаме и знаем по какъв начин да се държим с вас, тъй като сме служители на аристократична страна и се гордеем с това “. Така те побързаха да спестят досадните гранични формалности и отхвърлиха да прегледат многочислените куфари на дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус, който в Довил и Ривиерата бе прочут под по-демократичното име Луис Ромеро. В тия куфари на знатния дон Луис се намираха значително килограми от една изцяло неразрешена за свободно търгуване стока, чието битие прочее лицето, което бе изпратило телеграмата от Мадрид, надали подозираше.
И по този начин дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус мина наред границата – едно прекосяване, което основателно го изпълваше с паника макар високото застъпничество. Като отдъхна с облекчение, той се настани комфортно в спалното купе на вечерния трен за Мадрид и търпеливо зачака тръгването му, тъй като не искаше да се отделя от куфарите си.
Да се твърди, че Луис Ромеро водеше живот на политически бежанец, за какъвто се представяше нормално, бе чиста неистина, на която имаха вяра единствено добродушни остарели господа пред чаша коктейл в казината на Виши или Биариц, с дъщерите на които играеше тенис. Да се каже, че скиташе из стилните летовища като шарлатанин, бе по-точно. Въпреки това Луис Ромеро мислеше съществено, че излизането му от Испания и не доста почтеният живот, който водеше, се дължеха на публични аргументи (които му дадоха концепцията да се показва за политически емигрант). Тези аргументи бяха републиканството на Луис и феодалната суровост, с която някои испански благородници пазеха предбрачната добродетел на дъщерите си. Преди пет¬надесет години Луис Ромеро намираше тази суровост напълно нездравословна за развиването на Испания. Той мислеше по този начин, тъй като бе човек с напредничави убеждения, за какъвто прочее го считаше и един републикански кръг в Гранада, въпреки в никоя система от прогресивни хрумвания да не бе казано, че смяната на обществото би трябвало да почне с смяна в връзките ни към дамите. Той считаше (в което лично бе прав) напълно неуместно и неприлично за един мъж да се ожени безусловно за някоя Инес или Кармен единствено за това, че я бе погледнал или държал две вечери ръцете ѝ през решетката на пътната врата, както правеха кавалерите преди три века. Но на всички тия нелепости под горещото слънце на Андалусия възмутените татковци реагираха с недоволство до краля, а от време на време и с патрони. След известно число неприятни произшествия от тоя жанр Луис Ромеро напусна Испания.
Той се откри в Париж, където животът му се стори доста прелестен. В нощните клубове прахоса с щедростта на всеки идалго дребното завещание, което получи от татко си, почтения, само че не доста богат аристократ дон Порфирио Родригес де Ередиа, от къщата на маркизите Роканегра. Това завещание Луис получи, откакто гранадският нотариус дон Пио Бермудо продаде старинната къща на рода Ередиа в Кордоба и няколко маслинови гори в подножието на Сиера Невада (латифундия¬та се намираше в провинцията Гранада, а маркизите Роканегра произхождаха от Кордоба) и откакто раздели сумата на петнадесет дяла, т.е. на толкоз, на колкото възлизаха члено¬вете на многочислената челяд на дон Порфирио – пример на съпружеска честност – и на другарката му – плодовитата доня Кармен Ривера де Санта Крус от къщата на графовете Пухол. Всичките дъщери на дон Порфирио и доня Кармен се омъжиха щастливо за локални благородници, а всичките им синове заеха почтени места в армията, в кортесите и в черквата. Това бяха трите поприща, в които всеки испански аристократ можеше да разгърне своите качества, без да урони достолепието си с просташки труд в държавна канцелария, комерсиална адвокатска фирма или индустриално дружество. Всички Ередиевци бяха доста почтени мъже, със непоколебим морал, с страх от Бога и с непоколебима честност към бурбонската династия. Така най-малко бе до момента. Поне един-двама от всяко потомство постоянно ставаха монаси, по един-двама постоянно стигаха чин адмирал или военачалник и по един-двама постоянно представляваха земевладелците от провинцията Гранада в кортесите. Само Луис, за първи път от два века, опетни достойнството на рода, като стана републиканец и скандализира няколко благородни девойки.
След като прахоса и последния франк от бащиното си имане, Луис почна да се устоя със заеми, които не връщаше, а след това незабелязано мина към контрабанда на валути, с цел да процъфти и откри призванието си в търговията с наркотични субстанции. Как и за какво стигна до тази срамна търговия, не съставлява огромен интерес. Можеше да се каже единствено, че повода бе отново жена. Луис се влюби в една кабаретна артистка на име Жоржет Киди, която по-късно преценяваше като глупава и вулгарна. Тя бе левантинка, с неопределима националност, един от тия мелези, които скитат из вертепите към Средиземно море и съединяват в себе си пороците на доста раси. Лицето ѝ бе матово, с маслинов нюанс, както у испанките, само че в чертите ѝ нямаше нито диря от изтънчеността на тези приветливи и целомъдрени дами. Очите ѝ, студени, черни и вероломни, гледаха с втренчената устойчивост на змия, а от тялото ѝ се излъчваше някакво мързеливо сластолюбие, което превръщаше любовта в мръсна оргия. Тази жена – приличаше на горчиво-сладък банан – измисли един плитко скроен грабеж на американци, с помощта на който Луис попадна в пандиза.
Като излезе от пандиза, Луис отиде в Персия, където отново Жоржет Киди го оплете отначало в мрежите на една тайфа от по-способни мошеници. Тази тайфа пренасяше опиат по дългия път сред Цариград и Бомбай. Предприятието съумя. Луис завоюва пари и доби огромна умелост.
Всичко това не бе така просто и накратко, както фигурираше в показанията на Луис пред престъпните инспектори. Някогашният идалго – в този момент контрабандист – претърпя нравствени разтърсвания, натрупа горчива мъдрост и стана човекомразец. Все отново той почувства необичайно страдание, когато изгуби Жоржет Киди. Закла я един пийнал морски капитан в Бейрут.
Луис Ромеро дойде в Мадрид на другия ден към обяд. Синьото небе, познатите улици, родният диалект го настроиха до известна степен жизнерадостно. В съзнанието му нахлу рояк от мемоари. Ето „ Ретиро “ – луксозен парк и любовно гнездо на кралете, което човек можеше да прегледа единствено по благоволението на монарха. Сега паркът бе трансфорат в социална градина, наглеждана от пазачи в живописни облекла, които напомняха тогавашните бандити от Сиера Невада. Тук ставаха приказни летни балове, в които човек можеше да се почувства засегнат от неравенството даже в случай че бе аристократ. На един подобен бал Луис Ромеро в нараснало въодушевление от напитките в бара бе извикал за огромен смут на всички присъстващи: „ Долу монархията! “. Ето „ Кастеляна “ и „ Алкала “, по които половината Мадрид се изливаше в митингите на „ Пуерта дел Сол “. Тук Луис бе опозорил рода Ередиа, като бе тичал, гонен от жандармите, и викал с всичка мощ: „ Да живее републиката! Долу кралят! “. Ето „ Пасео де Реколетос “, където в часа на стилната разходка човек можеше да види най-красивите дами в света. Ето „ Прадо “, „ Сан Херонимо “, „ Площадът на лоялността “, хотел „ Риц “, хотел „ Палас “... Колко познати му бяха тия улици, тия площади, тия сгради!... С какъв боязън пристигаше постоянно от Гранада в Мадрид! Как го вълнуваха тогава дамите, уличните вълнения, конните надбягвания, боят с бикове! Защо не можеше да се радва по този начин и в този момент?
Изведнъж той се почувства остарял, изтощен, отчаян и задоволен от живота. Преди го дразнеше единствено монархията, в този момент – всичко. Родината му се струваше цветен и малоумен панаир, комична сцена, върху която жестикулираха и говореха с надутия възторг на Гонгора побъркани от горделивост благородници, облечени в брокат и дантели архиепископи, тореадори и севилски циганки. Вестниците предаваха с големи заглавия речта на един военачалник и програмата за поклонение пред мощите на някакъв светия. Ето афиши за една нова звезда на бикоборския хоризонт – някой си Манолете, големи пъстри плакати за андалуски песни на Кончита Пикер, за танци на Лола Флорес. Испания си оставаше същата, както преди петнадесет години, или по-точно някой още веднъж я бе върнал обратно след възхода през републиката. Но какво го интересуваше всичко това? По дяволите този панаир и всички зяпльовци в него! Луис Ромеро по никакъв начин не бе отговорен за нелепостта на своите съотечественици, които още продължаваха да търпят олигархията на предишното, да се гордеят с живописните дрипи на традицията, да демонстрират на света единствено цирковия искра на религиозни тържества, на пердах с бикове и андалуски танци – искра, с който кюрета и благородници развличаха народа, с цел да не вижда нищетата си, с цел да заглушават митинга му, който заплашваше да им отнеме привилегиите. Но до момента в който мислеше по този начин, до момента в който се откъсваше пренебрежително от народа си, Луис Ромеро почувства горчивата самота на човек без родно място, тъгата на друмник, който остаряваше и който вятърът на ориста гонеше по света като пожълтял от есента лист. В душата на Луис Ромеро царуваше пустош и мраз. Сърцето му бе смразено от нарцисизъм и мизантропия. Всъщност Луис не притежаваше ни близки, ни родно място макар многочислените родственици, които имаше тук, и поклоните, с които властта го посрещна. Никога с по-ледени тръпки на потиснатост и по-ясно от в този момент той не бе усещал, че не е нищо друго с изключение на интернационален шарлатанин, с изключение на пропаднал идалго, с изключение на безличие, което бе прахосало младините си да тича след дами и да кокетира с прогресивни хрумвания, да мами хората и прави срамна търговия под маската на политически бежанец, с изключение на един най-вулгарен престъпен вид, който даже испанската полиция макар високите му покровителства незабавно би сложила в пандиза, в случай че знаеше с какво се занимава.
Таксито спря пред входа на хотел „ Палас “. Няколко безработни дрипльовци се спуснаха незабавно към автомобила и отвориха малката врата. След това с протегнати ръце безмълвно зачакаха бакшиш като разорените грандове на Испания през Наполеоновото навлизане. Може би това бяха бойци от бари¬кадите на гражданската война. И неспокойствие, сходно на позор, раздвижи гърдите на Луис, когато спусна пари в шепите им.
Изданието се появява на пазара с майсторската корица на Дамян Дамянов и с логото на издателство „ Сиела “.
Многопластова, богата и общочовешка драма, „ Осъдени души “ е помитащата история за пагубната мощ на предразсъдъците, безконечните разминавания и конфликта на индивида с историята. Едновременно персонален и исторически разказ, трансформирал се в oсновополагащ предвестител на безконечната класика „ Тютюн “.
В края на Гражданската война Испания е обхваната в пламъците на хаоса. Разрухата, бедността и заболяването са завладели страната, трансформирала се в център на политическите течения в Европа в първата половина на XX век.
В лагер за заболели от тиф йезуитският духовник отец Ередиа и британската аристократка Фани Хорн се пробват да оказват помощ с каквото могат на страдащите. И до момента в който гибелта витае във въздуха, сред двамата последователно пламва дълбока и самоотвержена обич, която не се интересува от идеологии, религии и спорове.
Но дали възприятията им могат да устоят измежду сломяващия тътнеж на войната? И допустимо ли е човек да откри избавление в свят, трансформирал се в празненство на нещастието и угнетеността?
Въвличайки героите във водовъртежа на публичните събития, Димитър Димов рисува ослепителен портрет на една ера, пропита с несъгласия. Епоха, в която лозунгите приказват вместо хората, само че войната в душите им се оказва доста по-опасна и от заболяването, и от прегрешението, и от гибелта.
„ Осъдени души “ е удивителен разказ за изкушенията и терзанията на разкъсваната от несъгласия човешка душа, която измежду касапницата на историческите събития въпреки всичко открива себе си.
Откъс
I
Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя още веднъж родината си, не изпита разкаяние, задето така малко си бе спомнял за нея, а единствено горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе. Той изпита тази насмешливост, едно, тъй като сходно неспокойствие въобще не се яви у него, и друго, заради това, че Испания ни минимум не бе се трансформирала през време на скитането му по света.
Той видя същата España traditional, която бе оставил преди петнадесет години – надута, горда, благородна, само че вежлива и чудновато смешна в своята лицемерна либералност и със загатна за славно минало, което изтъкваше на всички места. Тази Испания в този момент приличаше на обеднял идалго, постъпил на дребна службица, само че запазил в обноските си всичката горделивост на своя античен жанр. В тоя дух най-малко се демонстрираха митничарите и граничният полицейски контрольор, когато видяха върху паспорта на Луис едно историческо фамилно име и си спомниха за височайшата депеша, която бяха получили преди два дни от министерството. Надменното неутралност, с което се отнасяха към всички пасажери, се удави незабавно в редица церемониални поклони пред знатната персона с такова високо по¬кровителство, като че ли желаеха да кажат: „ Ние виждаме, че сте аристократ, сеньор!... Ние ви почитаме и знаем по какъв начин да се държим с вас, тъй като сме служители на аристократична страна и се гордеем с това “. Така те побързаха да спестят досадните гранични формалности и отхвърлиха да прегледат многочислените куфари на дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус, който в Довил и Ривиерата бе прочут под по-демократичното име Луис Ромеро. В тия куфари на знатния дон Луис се намираха значително килограми от една изцяло неразрешена за свободно търгуване стока, чието битие прочее лицето, което бе изпратило телеграмата от Мадрид, надали подозираше.
И по този начин дон Луис Родригес де Ередиа и Санта Крус мина наред границата – едно прекосяване, което основателно го изпълваше с паника макар високото застъпничество. Като отдъхна с облекчение, той се настани комфортно в спалното купе на вечерния трен за Мадрид и търпеливо зачака тръгването му, тъй като не искаше да се отделя от куфарите си.
Да се твърди, че Луис Ромеро водеше живот на политически бежанец, за какъвто се представяше нормално, бе чиста неистина, на която имаха вяра единствено добродушни остарели господа пред чаша коктейл в казината на Виши или Биариц, с дъщерите на които играеше тенис. Да се каже, че скиташе из стилните летовища като шарлатанин, бе по-точно. Въпреки това Луис Ромеро мислеше съществено, че излизането му от Испания и не доста почтеният живот, който водеше, се дължеха на публични аргументи (които му дадоха концепцията да се показва за политически емигрант). Тези аргументи бяха републиканството на Луис и феодалната суровост, с която някои испански благородници пазеха предбрачната добродетел на дъщерите си. Преди пет¬надесет години Луис Ромеро намираше тази суровост напълно нездравословна за развиването на Испания. Той мислеше по този начин, тъй като бе човек с напредничави убеждения, за какъвто прочее го считаше и един републикански кръг в Гранада, въпреки в никоя система от прогресивни хрумвания да не бе казано, че смяната на обществото би трябвало да почне с смяна в връзките ни към дамите. Той считаше (в което лично бе прав) напълно неуместно и неприлично за един мъж да се ожени безусловно за някоя Инес или Кармен единствено за това, че я бе погледнал или държал две вечери ръцете ѝ през решетката на пътната врата, както правеха кавалерите преди три века. Но на всички тия нелепости под горещото слънце на Андалусия възмутените татковци реагираха с недоволство до краля, а от време на време и с патрони. След известно число неприятни произшествия от тоя жанр Луис Ромеро напусна Испания.
Той се откри в Париж, където животът му се стори доста прелестен. В нощните клубове прахоса с щедростта на всеки идалго дребното завещание, което получи от татко си, почтения, само че не доста богат аристократ дон Порфирио Родригес де Ередиа, от къщата на маркизите Роканегра. Това завещание Луис получи, откакто гранадският нотариус дон Пио Бермудо продаде старинната къща на рода Ередиа в Кордоба и няколко маслинови гори в подножието на Сиера Невада (латифундия¬та се намираше в провинцията Гранада, а маркизите Роканегра произхождаха от Кордоба) и откакто раздели сумата на петнадесет дяла, т.е. на толкоз, на колкото възлизаха члено¬вете на многочислената челяд на дон Порфирио – пример на съпружеска честност – и на другарката му – плодовитата доня Кармен Ривера де Санта Крус от къщата на графовете Пухол. Всичките дъщери на дон Порфирио и доня Кармен се омъжиха щастливо за локални благородници, а всичките им синове заеха почтени места в армията, в кортесите и в черквата. Това бяха трите поприща, в които всеки испански аристократ можеше да разгърне своите качества, без да урони достолепието си с просташки труд в държавна канцелария, комерсиална адвокатска фирма или индустриално дружество. Всички Ередиевци бяха доста почтени мъже, със непоколебим морал, с страх от Бога и с непоколебима честност към бурбонската династия. Така най-малко бе до момента. Поне един-двама от всяко потомство постоянно ставаха монаси, по един-двама постоянно стигаха чин адмирал или военачалник и по един-двама постоянно представляваха земевладелците от провинцията Гранада в кортесите. Само Луис, за първи път от два века, опетни достойнството на рода, като стана републиканец и скандализира няколко благородни девойки.
След като прахоса и последния франк от бащиното си имане, Луис почна да се устоя със заеми, които не връщаше, а след това незабелязано мина към контрабанда на валути, с цел да процъфти и откри призванието си в търговията с наркотични субстанции. Как и за какво стигна до тази срамна търговия, не съставлява огромен интерес. Можеше да се каже единствено, че повода бе отново жена. Луис се влюби в една кабаретна артистка на име Жоржет Киди, която по-късно преценяваше като глупава и вулгарна. Тя бе левантинка, с неопределима националност, един от тия мелези, които скитат из вертепите към Средиземно море и съединяват в себе си пороците на доста раси. Лицето ѝ бе матово, с маслинов нюанс, както у испанките, само че в чертите ѝ нямаше нито диря от изтънчеността на тези приветливи и целомъдрени дами. Очите ѝ, студени, черни и вероломни, гледаха с втренчената устойчивост на змия, а от тялото ѝ се излъчваше някакво мързеливо сластолюбие, което превръщаше любовта в мръсна оргия. Тази жена – приличаше на горчиво-сладък банан – измисли един плитко скроен грабеж на американци, с помощта на който Луис попадна в пандиза.
Като излезе от пандиза, Луис отиде в Персия, където отново Жоржет Киди го оплете отначало в мрежите на една тайфа от по-способни мошеници. Тази тайфа пренасяше опиат по дългия път сред Цариград и Бомбай. Предприятието съумя. Луис завоюва пари и доби огромна умелост.
Всичко това не бе така просто и накратко, както фигурираше в показанията на Луис пред престъпните инспектори. Някогашният идалго – в този момент контрабандист – претърпя нравствени разтърсвания, натрупа горчива мъдрост и стана човекомразец. Все отново той почувства необичайно страдание, когато изгуби Жоржет Киди. Закла я един пийнал морски капитан в Бейрут.
Луис Ромеро дойде в Мадрид на другия ден към обяд. Синьото небе, познатите улици, родният диалект го настроиха до известна степен жизнерадостно. В съзнанието му нахлу рояк от мемоари. Ето „ Ретиро “ – луксозен парк и любовно гнездо на кралете, което човек можеше да прегледа единствено по благоволението на монарха. Сега паркът бе трансфорат в социална градина, наглеждана от пазачи в живописни облекла, които напомняха тогавашните бандити от Сиера Невада. Тук ставаха приказни летни балове, в които човек можеше да се почувства засегнат от неравенството даже в случай че бе аристократ. На един подобен бал Луис Ромеро в нараснало въодушевление от напитките в бара бе извикал за огромен смут на всички присъстващи: „ Долу монархията! “. Ето „ Кастеляна “ и „ Алкала “, по които половината Мадрид се изливаше в митингите на „ Пуерта дел Сол “. Тук Луис бе опозорил рода Ередиа, като бе тичал, гонен от жандармите, и викал с всичка мощ: „ Да живее републиката! Долу кралят! “. Ето „ Пасео де Реколетос “, където в часа на стилната разходка човек можеше да види най-красивите дами в света. Ето „ Прадо “, „ Сан Херонимо “, „ Площадът на лоялността “, хотел „ Риц “, хотел „ Палас “... Колко познати му бяха тия улици, тия площади, тия сгради!... С какъв боязън пристигаше постоянно от Гранада в Мадрид! Как го вълнуваха тогава дамите, уличните вълнения, конните надбягвания, боят с бикове! Защо не можеше да се радва по този начин и в този момент?
Изведнъж той се почувства остарял, изтощен, отчаян и задоволен от живота. Преди го дразнеше единствено монархията, в този момент – всичко. Родината му се струваше цветен и малоумен панаир, комична сцена, върху която жестикулираха и говореха с надутия възторг на Гонгора побъркани от горделивост благородници, облечени в брокат и дантели архиепископи, тореадори и севилски циганки. Вестниците предаваха с големи заглавия речта на един военачалник и програмата за поклонение пред мощите на някакъв светия. Ето афиши за една нова звезда на бикоборския хоризонт – някой си Манолете, големи пъстри плакати за андалуски песни на Кончита Пикер, за танци на Лола Флорес. Испания си оставаше същата, както преди петнадесет години, или по-точно някой още веднъж я бе върнал обратно след възхода през републиката. Но какво го интересуваше всичко това? По дяволите този панаир и всички зяпльовци в него! Луис Ромеро по никакъв начин не бе отговорен за нелепостта на своите съотечественици, които още продължаваха да търпят олигархията на предишното, да се гордеят с живописните дрипи на традицията, да демонстрират на света единствено цирковия искра на религиозни тържества, на пердах с бикове и андалуски танци – искра, с който кюрета и благородници развличаха народа, с цел да не вижда нищетата си, с цел да заглушават митинга му, който заплашваше да им отнеме привилегиите. Но до момента в който мислеше по този начин, до момента в който се откъсваше пренебрежително от народа си, Луис Ромеро почувства горчивата самота на човек без родно място, тъгата на друмник, който остаряваше и който вятърът на ориста гонеше по света като пожълтял от есента лист. В душата на Луис Ромеро царуваше пустош и мраз. Сърцето му бе смразено от нарцисизъм и мизантропия. Всъщност Луис не притежаваше ни близки, ни родно място макар многочислените родственици, които имаше тук, и поклоните, с които властта го посрещна. Никога с по-ледени тръпки на потиснатост и по-ясно от в този момент той не бе усещал, че не е нищо друго с изключение на интернационален шарлатанин, с изключение на пропаднал идалго, с изключение на безличие, което бе прахосало младините си да тича след дами и да кокетира с прогресивни хрумвания, да мами хората и прави срамна търговия под маската на политически бежанец, с изключение на един най-вулгарен престъпен вид, който даже испанската полиция макар високите му покровителства незабавно би сложила в пандиза, в случай че знаеше с какво се занимава.
Таксито спря пред входа на хотел „ Палас “. Няколко безработни дрипльовци се спуснаха незабавно към автомобила и отвориха малката врата. След това с протегнати ръце безмълвно зачакаха бакшиш като разорените грандове на Испания през Наполеоновото навлизане. Може би това бяха бойци от бари¬кадите на гражданската война. И неспокойствие, сходно на позор, раздвижи гърдите на Луис, когато спусна пари в шепите им.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ