Задължителната друга жена в живота на всеки мъж
След 21-годишен сватбен живот открих нов метод да подкрепям пламъчето на любовта и близостта в връзките със брачната половинка ми: Напоследък започнах да се срещам с друга жена. Всъщност, концепцията беше на жена ми.
– Сам знаеш, че я обичаш – смая ме тя един ден с думите си. – Животът е прекомерно къс. Човек би трябвало да прекарва повече време с хората, които обича.
– Но аз обичам теб – възразих аз.
– Знам. Но обичаш и нея. Сигурно няма да ми повярваш, само че съгласно мен, в случай че вие двамата прекарвате повече време дружно, това ще сближи и нас.
Както нормално, Пеги се оказа права. Другата жена, с която брачната половинка ми ме окуражавбаше да излизам, беше майка ми. Майка ми е вдовица на 71 години и живее сама, откогато татко ми умря преди 19 години. Веднага след гибелта му аз се реалокирах да пребивавам на 2500 благи от Калифорния, където сътворих лично семейство и професионална кариера. Когато преди пет години още веднъж се върнах да пребивавам близо да родното си градче, аз си дадох обещание, че ще извозвам повече време с майка си. Но около работата и трите ми деца по този начин и не успявах да се виждам с нея с изключение на по време на фамилните празници.
Тя реагира с огромна изненада и съмнение, когато се обадих и и предложих да излезем двамата на вечеря и след това да идем на кино.
– Какво има? Да не би да се местите да живеете далеко с внуците ми? – попита тя.
Майка ми е от този вид дами, които считат, че всяко по-необичайно нещо – късно позвъняване на телефона или ненадейна покана за вечеря от страна на най-големия й наследник значи, че се е случило нещо неприятно.
– Реших, че би било хубаво да се видя с теб – обясних аз. Само ние двамата.
Тя се замисли над думите ми за момент.
– Да, хубаво би било – рече тя, – и на мен ще ми бъде прелестно.
– Притеснявах се доста, до момента в който карах към дома й в петък вечер след работа. Чувствах се като пред среща с ново гадже – а пък аз просто щях да се видя с майка си, за Бога!
– За какво ще си приказваме? Ами в случай че не й хареса ресторантът, който съм избрал? Или пък филмът?
Ами в случай че и двете не й се харесат?
Когато паркирах пред дома й, разбрах, че тя се вълнува не по-малко от мен. Чакаше ме на вратата, облечена с палто, с накъдрена коса. Усмихваше се.
– Казах на приятелките ми, че ще излизам със сина си и те доста се впечатлиха – отбеляза тя, до момента в който влизаше в колата. - Нямат самообладание до на следващия ден да чуят по какъв начин сме прекарали вечерта.
Не отидохме кой знае къде – в едно нормално ресторантче наоколо, където можехме да си поговорим. Когато влизахме, майка ми ме хвана на разположение – къде от любов, къде, с цел да й оказа помощ да изкачи стъпалата до салона.
Когато се настанихме на масата, аз прочетох менюто на глас, с цел да го чуе и тя. Тя различаваше единствено огромни форми и светлосенки. По средата на ордъов-рите аз подвигнах очи. Мама седеше против мен и просто ме гледаше. По устните й играеше дяволита усмивка.
– Мина времето, когато беше дребен, аз ти четях менюто – рече тя.
Моментално се досетих какво в действителност искаше да каже тя. Взаимоотношенията ни бяха създали цялостен оборот по въпроса за помощта.
– Значи е време да си отдъхнеш и да ми позволиш да ти върна грижите – казах аз.
По време на вечерята си поговорихме. Нищо Бог знае какво, просто се осведомихме за развиването в живота на единия и на другия. Толкова се увлякохме в приказки, че изтървахме кино лентата.
– Ще излезем дружно отново, само че единствено в случай че ми позволиш идващия път аз да те поканя на вечеря – рече майка ми, когато я оставих пред дома й. Аз одобрих.
– Как мина срещата? – поинтересува се жена ми, когато се прибрах вкъщи същата вечер.
– Добре... по-добре, в сравнение с чаках – обясних аз. Тя ми отвърна с многозначителна усмивка, която означаваше „ нали ти споделих ".
От довечера нататък започнах да излизам постоянно с мама. Не излизаме всяка седмица, само че се опитваме да се забележим най-малко два пъти в месеца. Винаги из-лизаме на вечеря, а от време на време вървим и на кино. Но в множеството случаи просто си приказваме. Аз й описвам за ежедневните си грижи в работата. Хваля се с децата и със брачната половинка си. Тя ме осведоми за клюките в фамилията, с които в никакъв случай не съм доста в крайник.
Разказва ми и за предишното си. Сега знам за живота на майка ми, когато е работела във фабрика по време на Втората международна война. Знам, че там са с срещнали с татко ми и са се задиряли около товарните колички пвез тези сложни времена. Докато слушах разказите й, осъзнавах какъв брой значими са те за мен. Те са моята история. Никога не мога да им се наситя.
Но ние не си приказваме единствено за предишното. Говорим си и за бъдещето. Майка ми не е добре със здравето и по тази причина се тревожи за бъдещето.
– Толкова доста живот ме чака – каза тя една вечер, – Трябва да съм тук, когато внуците ми порастват. Не желая да пропусна нито момент.
Като множеството от приятелите ми, рожба на 60-те години, аз непрекъснато бързам нанякъде, виждам разписанието ми за деня да е постоянно запълнено до прекаленост, ангажиран съм с непрекъснатата битка да съвместявам специалността, фамилията и приятелите в живота си. Често се окайвам какъв брой бързо лети времето. Прекараното с майка ми време ме научи какъв брой е значимо да забавиш темпото. Сега към този момент знам какво значи един израз, който съм чувал милион пъти: пълноценно време.
Пеги беше права. Срещите ми с другата жена в действителност усъвършенстваха нашия брак. Сега аз съм по-добър брачен партньор и татко, а уповавам се и по-добър наследник.
Благодаря ти, мамо. Обичам те!
Автор: Дейвид Фаръл
Изображения: pinterest.com
