Скоро със знака на Издателска къща „Хермес“ ще излезе сензационната

Скоро със знака на Издателска къща „Хермес“ ще излезе сензационната автобиогарфия на Уил Смит.

Откъс от „ Уил “

***

Винаги съм се считал за страхливец. Повечето ми мемоари от детството са свързани с някакъв боязън – опасявах се от другите деца, опасявах се да не бъда засегнат или да не се изложа, опасявах се да не наподобявам като слабак.

Но най-много се опасявах от татко си.

Когато бях на девет, видях по какъв начин татко ми удари толкоз мощно майка ми с пестник в слепоочието, че тя припадна. Видях я да плюе кръв. Може би никой различен миг в живота ми не ме е формирал по този начин, както оня момент в онази спалня.

Във всичко, което съм постигнал от този момент – премиите и признанието, светлините на прожекторите и вниманието, функциите и смеха – постоянно е имало нотка на опрощение към майка ми за бездействието ми през оня ден. За това, че в оня момент я предадох. За това, че не се изправих против татко си.

За това, че се демонстрирах като страхливец.

Това, което познавате като „ Уил Смит “, рапър, разрушител на извънземни и световноизвестна кинозвезда, значително е създание, деликатно построен и шлифован облик, чиято цел е да ме защищити. Да ме скрие от света. Да скрие страхливеца.

…….

Всички у дома бяха бойци.

Освен мен.

По-голяма ми сестра, Пам, беше мощна като майка ни. Беше по-голяма от мен с шест години и в детството ми беше нещо като мой бодигард. Беше подготвена да се изправи против всеки когато и да е. Често се случваше някой да ми вземе парите или да ме тормози, или да се прибера разплакан; тогава Пам ме хващаше за ръка, извеждаше ме на открито и крещеше:

– Кой го направи? Покажи ми го, Уил!

После без доста церемонии натупваше крепко нещастното хлапе, което ѝ посочех. Липсваше ми, когато отпътува да учи в лицей.

Хари също се оказа мощен. Докато аз по всякакъв начин се стараех да угодя на татко ни, Хари копираше държанието на майка ни. От най-ранна възраст той избра да се изправи гордо и да си изяде багра. Веднъж кресна на татко ми:

– Можеш да ме биеш, само че не можеш да ме разплачеш. [Пляс.] Не рева! [Пляс.] Не рева.

Накрая Дедио разбра, че не може да пречупи Хари, и престана да се занимава с него. През цялото време смелостта на Хари, фактът, че дребният ми брат е в положение да се изправи против „ чудовището “, единствено усилваше срама ми. В семейство на бойци аз бях слабият. Аз бях страхливецът.

В актьорската специалност е доста значимо да схванеш страховете на героя, с цел да опознаеш душeвността му. Страховете пораждат стремежи, а желанията водят до дейности. Тези повтарящи се дейности и предсказуеми реакции са градивните детайли на огромните герои в киното.

Същото е и в действителния живот. Случва ни се нещо неприятно и ние решаваме, че няма да позволим да ни се случи още веднъж. За да предотвратим бедата обаче, би трябвало да се държим по избран метод. Избираме държание, за което имаме вяра, че ще ни донесе сигурност, непоклатимост и обич. И го повтаряме още веднъж и още веднъж. Във филмите това се назовава воин, а в действителния живот – темперамент.

Начинът, по който решаваме да отговорим на страховете си, дефинира в какви хора ще се превърнем.

Аз взех решение да бъда занимателен.

Всички деца в фамилията ми помнят онази вечер в спалнята с майка ни. Всички бяхме извънредно уплашени, само че реагирахме друго, по метод, който дефинира какви ще бъдем през огромна част от живота си.

Макар да бе едвам шестгодишен, Хари се опита да се намеси и да отбрани майка ни – през идващите години щеше да го прави доста пъти, от време на време сполучливо. Онази вечер обаче Дедио просто го изблъска настрана.

Брат ми интуитивно разбра урока на майка ми за болката: Хари бе разкрил недосегаемото място у себе си, където можеше да го удрят колкото си желаят, само че не и да го наранят. Спомням си по какъв начин един път изкрещя на татко ми:

– Трябва да ме убиеш, с цел да ме спреш.

Същата вечер сестра ми Елън реагира, като изтича в стаята си, сви се на леглото си, запуши уши и се разплака. По-късно тя си спомняше по какъв начин Дедио минал около стаята ѝ и като чул, че плаче, студено я попитал:

– Ти пък защо ревеш, по дяволите?

Елън се отдръпна. Не единствено от Дедио, само че и от цялото семейство. Години по-късно отдръпването ѝ докара до същински протест. Не се прибираше по цели нощи, пиеше, пушеше и даже не си правеше труда да се обади, с цел да каже къде е.

Хари беше войник, Елън – дезертьор, а аз се държах рабски. През цялото ни детство сестра ми, брат ми и аз взаимно се съдехме строго за другите си реакции и осъждането мина в възмущение. Елън симпатизираше на Хари, а аз не я подкрепях; Хари смяташе, че като по-голям брат е трябвало да бъда по-силен и да направя нещо. Аз пък имах чувството, че техните реакции единствено подклаждат напрежението и утежняват ситуацията. Исках просто да млъкнат и работят като мен.

Исках да веселя и укротявам Дедио, тъй като имах вяра, че до момента в който той се смее и усмихва, ние ще сме в сигурност. Аз бях веселякът в фамилията. Исках домът ни да бъде цялостен с наслада и веселба. И въпреки че тази психическа реакция по-късно щеше да ми донесе артистични и финансови триумфи, тя показваше, че съгласно деветгодишния ми мозък в някакъв смисъл аз бях отговорен за насилническите изстъпления на Дедио.

Трябваше да угодя на татко си. Трябваше да защитя майка си. Трябваше да направя фамилията устойчиво и щастливо. Трябваше да се погрижа всичко да е наред.

И от това компулсивно предпочитание непрестанно да радваш близките, да ги караш да се смеят когато и да е, да пренасочваш цялото внимание от грозното и неприятното към радостното и красивото – таман от това се ражда индивидът, който умее да забавлява другите.

Но в онази вечер, в онази спалня, до момента в който стоях на вратата и гледах по какъв начин татко ми постанова с юмруци дамата, която обичах най-вече на този свят, до момента в който я гледах да се свлича безпомощна на пода, аз не помръднах. Бях скован.

Страхувах се през цялото си детство, само че тогава за първи път осъзнах личното си безучастие. Бях най-големият наследник на майка си. Стоях на по-малко от 10 метра. Бях единственият човек, който можеше да ѝ помогне.

И все пак не направих нищо.

В оня миг моята млада същина се бетонира в съзнанието ми. То като че ли се капсулира в твърда канара – непоклатимото възприятие, че каквото и да съм направил, колкото и да съм процъфтяващ, колкото и пари да съм спечелил, колкото и шлагери да съм записал и колкото и касови върхове да съм счупил, надълбоко в съзнанието ми постоянно ще пулсира едвам доловимото чувство, че съм страхливец; че съм се провалил; че скърбя, Мама-мама, доста скърбя.

Знаеш ли какво става, в случай че двама души командват? Ако двама души командват, всички ще умрат!

В онази вечер, в онази спалня, когато бях единствено на девет години, гледайки по какъв начин фамилията ми се разпада, до момента в който майка ми лежеше на пода – в този миг взех решение. Дадох мълчешком заричане. На майка си, на фамилията си, на себе си:

Един ден аз щях да предвождам.

И това нямаше да се случи в никакъв случай повече.