Свидетелите - пътеводител в измислената история на Македония
Силвия Авдала,
За да схванат добре тезите на Музея на Холокоста в Скопие, неговите гости е добре да извърнат особено внимание на очевидците – тези симпатични остарели хора, чиито изявленията в експозицията са прожектирани на десетина монитора.
Кои са претърпелите трагичните събития
от 40-те години на предишния век и какво описват?
Жамила Колономос, Аврам Садикарио, Бено Русо, Роза Русо, Хаим Леви, Мориц Романо са по-близки или далечни родственици на днешния шеф на музея – Горан Садикарио. Да интервюираш първо бабите си за потребностите на експозицията може и да е практично, изключително в случай че си решил твърдо да обслужваш общата концепция за виновността на „ българския фашистки окупатор “. Ето какво настояват очевидците: „ българите се отнасяха с всички в Скопие, както германците с евреите в Полша “, „ когато пристигнаха германците имаше вяра, само че когато пристигнаха българите – стана ужасно “, „ не смеехме да се покажем – българите стреляха на месо “, „ българите депортираха всичките ни родственици “, „ ограбиха ни цялото имущество “ и „ грубо страдахме от българската окупация, за това и избягахме при сръбските партизани “.
След всички изявленията остава въпросът, въпреки всичко имат ли съображение оживелите евреи да приказват по този метод и
има ли най-малко капка истина
в описа им? Как се отнасяше България с евреите от така наречен „ нови земи “?
Музея на Холокоста в Скопие
Факт е, че няма данни за нито един убит евреин в Македония и Беломорието – изключително от българската администрация. Нещо повече – известна е акцията на секретаря в община Скопие – Йордан Желязков, който алармира еврейската консистория за готвената депортация и по този начин 200 души съумяват да избягат в Албания, в старите лимити на България или в сръбски партизански отряди. 64 са евреите от тютюневия склад в Скопие, които са пуснати в нощта, в която са поверени на българска защита – с претекста че са лекари, аптекари, зъболекари и техните фамилии. Няколко фамилии са избавени от български служители на реда. Затова и в грамата, във връзка депортацията от Скопие немският консул Вите твърди, че разследване на саботажите на българската администрация, депортираните евреи са с 10% по-малко от в началото плануваните. Същата е обстановката в Беломорието, където да вземем за пример полк. Цветан Мумджиев, управлявал 200 евреи от Драма и Кавала, мобилизирани в трудовата тегоба в старите лимити, преди готвената депортация – освободил ги в неопределен отпуск, с цел да бъдат приютени в фамилии от Пловдив.
Свидетелката Жамила Колономос е от Битоля. През 1941 немската войска я заварва като член на младежката организация „ Ашомер ацаир “. Жамила бързо се ориентира към бойните групи, в помощ на югославските партизани. Когато две години по-късно е оповестена депортацията на евреите, татко и упорства тя да се укрие, тъй като е наясно с терористичните и акции против немски охранителни постове на оръжеен склад. Съгражданинът и – Богоя Силяновски и предлага да я прибере в магазина му за цигари – дружно с други девойки. На 7 април всички те се причисляват към партизаните. Съпругът и Аврам Садикарио е от същия град. Депортацията на евреите го заварва в София, където води брат си на лекуване. Аврам взема решение да не се връща в Македония и остава да живее при софийско семейство. През юни, когато излиза заповедта евреите от София да се насочат към провинцията той съпровожда фамилията в Плевен. По-късно минава в конспиративност, като прави опити да взривява хранилища за оръжие, както и да освобождава арестанти. В края на 1944 г се записва да учи медицина в София и се завръща в Скопие като квалифициран педиатър.
Свидетелката Роза Русо – също от Битоля има може би минимум съображение да оплюва „ българския фашистки окупатор “. През 1943 година е хваната като участник в терористична група, съдена и остава в софийски затвор до септември 1944 година Завръща се в родния си град, където се омъжва за партизанина Бено Русо. Моминско фамилно име на Роза е Камхи. Чичо и – Рафаел Камхи е смъкнат от влака в Солун, тъй като българският цар Борис му е издал декрет с който му връчва българско поданство, по гледище на деятели на Вътрешна македонска революционна организация, а Камхи е тогавашният касиер на организацията. Нищо че през днешния ден в Северна Македония смятат тогавашната Вътрешна македонска революционна организация за фашистка организация. Съпругът на Роза – Бено приключва Втората международна война като военачалник от Югославската войска. Напуска я чак през 1980 г, когато умира Тито. Твърди че след септември 1944 г по едно и също време воювал против германци и българи – при какви условия се е случило това – остава мистерия.
Мориц Романо посреща немската армия в Битоля като член на Съюза на югославската комунистическа юноша. През 1942 година по време на терористична акция е хванат, съден и изпратен в затвор във Варна, където остава до септември 1944 година После се завръща в Скопие, където биографията му дава всички активи на партиен функционер – до гибелта му – през 2010 година
Общият взор върху всички експонирани очевидци обрисува и общите им белези – те освен са родственици и съграждани. Всички са част от югославската партизанска опозиция, естествено и от комунистическата партия. Измежду тях има и подобен, който признава че в нощта на българската защита на тютюневия склад в Скопие също бил освободен …. тъй като излъгал, че е лекар. Измежду очевидците няма такива, които ще ви опишат по какъв начин българските бойци в Скопие са посрещани като освободители. Никога до екраните в музея няма да доближи изявление със Сами Рафаел да вземем за пример, чийто татко Леон е също деятел на Вътрешна македонска революционна организация, а майка му – еврейка от Ниш, която съумява в София по време на войната, в случай че и в ограничения да отгледа освен личните си деца, а и децата на умрялата си сестра. Сами до последно беше извънредно
признателен на скъпия късмет да е живял в Царство България
Музеят обаче обезверено се пази и от още една категория очевидци – тези оживели македонски евреи и техните наследници, които в никакъв случай не дадоха единодушие да се оплюва от името на цялата еврейска общественост българската администрация. А също и бяха изрично несъгласни върху парцелите им да се построи уродливата постройка с размерите на МОЛ, наречена Музей на Холокоста.
За да схванат добре тезите на Музея на Холокоста в Скопие, неговите гости е добре да извърнат особено внимание на очевидците – тези симпатични остарели хора, чиито изявленията в експозицията са прожектирани на десетина монитора.
Кои са претърпелите трагичните събития
от 40-те години на предишния век и какво описват?
Жамила Колономос, Аврам Садикарио, Бено Русо, Роза Русо, Хаим Леви, Мориц Романо са по-близки или далечни родственици на днешния шеф на музея – Горан Садикарио. Да интервюираш първо бабите си за потребностите на експозицията може и да е практично, изключително в случай че си решил твърдо да обслужваш общата концепция за виновността на „ българския фашистки окупатор “. Ето какво настояват очевидците: „ българите се отнасяха с всички в Скопие, както германците с евреите в Полша “, „ когато пристигнаха германците имаше вяра, само че когато пристигнаха българите – стана ужасно “, „ не смеехме да се покажем – българите стреляха на месо “, „ българите депортираха всичките ни родственици “, „ ограбиха ни цялото имущество “ и „ грубо страдахме от българската окупация, за това и избягахме при сръбските партизани “.
След всички изявленията остава въпросът, въпреки всичко имат ли съображение оживелите евреи да приказват по този метод и
има ли най-малко капка истина
в описа им? Как се отнасяше България с евреите от така наречен „ нови земи “?
Музея на Холокоста в Скопие
Факт е, че няма данни за нито един убит евреин в Македония и Беломорието – изключително от българската администрация. Нещо повече – известна е акцията на секретаря в община Скопие – Йордан Желязков, който алармира еврейската консистория за готвената депортация и по този начин 200 души съумяват да избягат в Албания, в старите лимити на България или в сръбски партизански отряди. 64 са евреите от тютюневия склад в Скопие, които са пуснати в нощта, в която са поверени на българска защита – с претекста че са лекари, аптекари, зъболекари и техните фамилии. Няколко фамилии са избавени от български служители на реда. Затова и в грамата, във връзка депортацията от Скопие немският консул Вите твърди, че разследване на саботажите на българската администрация, депортираните евреи са с 10% по-малко от в началото плануваните. Същата е обстановката в Беломорието, където да вземем за пример полк. Цветан Мумджиев, управлявал 200 евреи от Драма и Кавала, мобилизирани в трудовата тегоба в старите лимити, преди готвената депортация – освободил ги в неопределен отпуск, с цел да бъдат приютени в фамилии от Пловдив.
Свидетелката Жамила Колономос е от Битоля. През 1941 немската войска я заварва като член на младежката организация „ Ашомер ацаир “. Жамила бързо се ориентира към бойните групи, в помощ на югославските партизани. Когато две години по-късно е оповестена депортацията на евреите, татко и упорства тя да се укрие, тъй като е наясно с терористичните и акции против немски охранителни постове на оръжеен склад. Съгражданинът и – Богоя Силяновски и предлага да я прибере в магазина му за цигари – дружно с други девойки. На 7 април всички те се причисляват към партизаните. Съпругът и Аврам Садикарио е от същия град. Депортацията на евреите го заварва в София, където води брат си на лекуване. Аврам взема решение да не се връща в Македония и остава да живее при софийско семейство. През юни, когато излиза заповедта евреите от София да се насочат към провинцията той съпровожда фамилията в Плевен. По-късно минава в конспиративност, като прави опити да взривява хранилища за оръжие, както и да освобождава арестанти. В края на 1944 г се записва да учи медицина в София и се завръща в Скопие като квалифициран педиатър.
Свидетелката Роза Русо – също от Битоля има може би минимум съображение да оплюва „ българския фашистки окупатор “. През 1943 година е хваната като участник в терористична група, съдена и остава в софийски затвор до септември 1944 година Завръща се в родния си град, където се омъжва за партизанина Бено Русо. Моминско фамилно име на Роза е Камхи. Чичо и – Рафаел Камхи е смъкнат от влака в Солун, тъй като българският цар Борис му е издал декрет с който му връчва българско поданство, по гледище на деятели на Вътрешна македонска революционна организация, а Камхи е тогавашният касиер на организацията. Нищо че през днешния ден в Северна Македония смятат тогавашната Вътрешна македонска революционна организация за фашистка организация. Съпругът на Роза – Бено приключва Втората международна война като военачалник от Югославската войска. Напуска я чак през 1980 г, когато умира Тито. Твърди че след септември 1944 г по едно и също време воювал против германци и българи – при какви условия се е случило това – остава мистерия.
Мориц Романо посреща немската армия в Битоля като член на Съюза на югославската комунистическа юноша. През 1942 година по време на терористична акция е хванат, съден и изпратен в затвор във Варна, където остава до септември 1944 година После се завръща в Скопие, където биографията му дава всички активи на партиен функционер – до гибелта му – през 2010 година
Общият взор върху всички експонирани очевидци обрисува и общите им белези – те освен са родственици и съграждани. Всички са част от югославската партизанска опозиция, естествено и от комунистическата партия. Измежду тях има и подобен, който признава че в нощта на българската защита на тютюневия склад в Скопие също бил освободен …. тъй като излъгал, че е лекар. Измежду очевидците няма такива, които ще ви опишат по какъв начин българските бойци в Скопие са посрещани като освободители. Никога до екраните в музея няма да доближи изявление със Сами Рафаел да вземем за пример, чийто татко Леон е също деятел на Вътрешна македонска революционна организация, а майка му – еврейка от Ниш, която съумява в София по време на войната, в случай че и в ограничения да отгледа освен личните си деца, а и децата на умрялата си сестра. Сами до последно беше извънредно
признателен на скъпия късмет да е живял в Царство България
Музеят обаче обезверено се пази и от още една категория очевидци – тези оживели македонски евреи и техните наследници, които в никакъв случай не дадоха единодушие да се оплюва от името на цялата еврейска общественост българската администрация. А също и бяха изрично несъгласни върху парцелите им да се построи уродливата постройка с размерите на МОЛ, наречена Музей на Холокоста.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ